ПОЛИТИКА. КОРПОРАТИВНОСТ
Като се изхожда от същността на понятието политика, то тя може да се определи като
ръководно начало, концепция и практика, обвързани с целта да се постигне
цивилизовано, възможно най-справедливо и оптимално ръководство на обществото. В
този смисъл политиката, като социална дейност се осъществява от политическите
/партийни/ организации, държавни институции, група политици или от отделни
политици. Като се имат предвид спецификата на общественото развитие, политиката се
сегментира съобразно обществените приоритети. Поради това може да се посочат
например икономическа политика, политика при международните отношения /или
т.нар. външна политика/, бизнес политика, социална политика, политика в културата и
изкуствата, здравна политика и т.н.
Част от основните проблеми пред политиката са преди всичко във връзка с това какво
се предоставя като „политически продукт” и от друга страна – какви са очакванията на
обществото като цяло и в частност онази социална група, която може да се определи
като „управлявани” в рамките на политическия процес. Така, могат да се посочат
следните проблеми:
- Разнообразието и многопластовостта на политическата манипулация на общественото
мнение;
- Превръщането на политиката във виртуална реалност. Този проблем се отнася до
момента, в който избирателите в контекста на процеса на политическия избор,
установят, че са предоставили своето доверие, но срещу това не са получили
„обещаното”;
- Липсата на професионализиране на политическата дейност;
- Разминаване на декларираното и действително съществуващото по отношение на
двучлена „ляво-дясно”;
- Осребряването на политичекта адейност и впоследствие – осребряване на
политическата власт;
- Разминаване на действително споделяните ценности и интереси от страна на
политиците и тези на останалите членове на обществото.
Като се има предвид посочените проблеми, то очевидно е, че се налага преоценка на
същността на идейната основа на политиката. В повечето случаи се приема, че
съществуването на идеологиите все още е валидно и оправдано. Но процесите на
съвременната индустриализация, промените настъпили в сферата на организацията и
управлението на бизнеса, свободата на движение на идеи и хора, която настани в
сферата на обществения живот, като реалност, синергетирането на културологични,
ценностни и морални норми, нагласи и съответни поведенчески модели, всъщност
доведе до факта, че днес идеологиите по-скоро могат да се определят като политически
„паравани” за осъществяване на личностни и групови амбиции и интереси, отколкото
като основа за работа в полза на обществения интерес. В този смисъл, се правят опити
да се реанимира същността на двучлена „ляво-дясно”, като се представят като взаимно
изключващи се, но и съдействащи си в рамките на противопоставянето, мисловни
двойки. Това, дава основание да се търси известна рационалност от споделянето и
търсене на начини за практическо приложение на рефлексиите на този двучлен в
рамките на обществената реалия. Всъщност обаче, става въпрос за опорочаване на
оптималното и рационалното, заложено в двучлена „ляво-дясно”, като той се
импалантира в тъканта на идеологическите модели. От своя страна тези идеологически
модели, приложени в практиката, в крайна сметка водят до поява на деструкции в
контекста на общественото развитие.
Като се има предвид казаното по-горе, могат да се посочат следните тенденции в
областта на политиката:
- Постепенно идеологиите отмират като идейна основа за осъществяване на политика и
съответно на политики в отделните сфери на обществения живот. Но, на публично ниво
остават валидни комуникационно-информационните изражения на идеологическия
начин на мислене, като са налице идеологеми, опитващи се да възстановят изрепали
своя смисъл идеологически модели;
- На мястото на идеологиите се настаняват доктрините и т.нар. добри политически
практики. Те предлагат конкретика на политическите действия, отправена към
решаването на възникнали и възникващи обществени проблеми. Тази конкретика се
основава на ценностна основа, която предполага съвместяване на отделните,
съществуващи в рамките на обществото интереси.
Все пак, старите идеологически наслоения, макар и формално, все още владеят
мисленето на онези, които имат претенцията да бъдат лидери на мнения, да участват в
политическите процеси и фактически да се явяват фактори по отношение на развитието
на гражданското общество. Като се имат предвид конкретните им политически
поведения, очевиден е страхът им от признанието, че политическият двучлен „ляво-
дясно” е с изчерпано съдържание от гледна точка на възможността да се генерират
адекватни политически практики с цел решаването на социалните въпроси.
В контекста на съвременността, не само старите политически лица, но и предлагането
като политически модел, идеи и тези, основаващи се на изчерпани от съдържание
идеологически постулати, са причината управляваните да възприемат като единствено
вярно поведението на пасивна съпротива. Но така възникват нови огнища на
конфронтация, на неяснота за бъдещето и в крайна сметка се стига до поредното губене
на санитарния минимум на необходимото обществено доверие спрямо претендиращите
да са в групата на управляващите. Това положение е особено ярко изразено при така
наречените „млади демокрации” с техните характеристики: неустановеност на
демократичните правила; неустановено социално статукво на големи групи от хора;
динамично развиваща се партийна система; неустановена ценностна система;
развиваща се медийна система и медии. Именно тук идва ред на доктриналната
политическа визия за развитието на обществото и то най-вече поради факта, че
отделните по вид организации, на практика са се превърнали в корпоративни субекти,
оправдаващи и изграждащи своето същкествуване на основата на принципа за
съвместяване на ценности и интереси и този за прилагане на допустимия компромис.
В най-новата политическа история на съвременното общество са познати три
доктринално обосновани научно-теоретични постановки, припознаващи
корпоративното като своя идейна основа.
Разположена във времето като „най-стара” може да се определи доктрината
корпоративизъм (Гишоне, П., 2000 г.). Приета е като идейна основа от Бенито
Мусолини при опита му да създаде първата корпоративна държава.
Четири десетилетия след политическия провал на корпоративизма, на дневен ред идва
доктрината корпоратизъм, първоначално възникнала като естествена последица от
нововъзникналите тенденции в икономиката, а след това и теоретично обяснена от
факта, че мултинационалните корпорации са във възход и търсят своето политическо
представителство. До голяма степен, корпоратизмът им предоставя възможностите за
това да отвоюват обществена територия и да отстояват своите корпоративни интереси.
Решаването на конкретните задачи на общественото развитие в контекста на
глобализацията налага необходимостта от нов начин на мислене, изразяващ се в
посоката на социалното и държавното управление. В този смисъл не е достатъчно да се
обясняват провежданите политики като единствено възможното решение на
обществените проблеми, нещо, което е характерно за идеологиите. Налага се намиране
на адекватни и работещи политически модели, които да предполагат прагматизъм и
оптималност на използваните ресурси. Именно в тази посока се явява доктрината
корпоративност, която предлага не само превенция и преодоляване на конфликти и
кризи, но и един работещ принцип, а именно – съвместяване на ценности и интереси. В
този смисъл, отделните легитимни субекти, представляващи разнородните интереси в
контекста на общественото развитие, придобиват същността на корпоративни субекти.
И тук е необходимо да се отбележи, че корпоративността е в състояние да предложи
условия и норми, които в крайна сметка да доведат до два жизнено важни момента. На
първо място това е конкретна реализация на социалния баланс в обществото, който
едва ли би могъл да осигури социална справедливост, но е в състояние да осигури
среда, непредполагаща евентуални остри кризисни ситуации. И второ, това е до голяма
степен решаването на въпроса за социалния оптимизъм. Впрочем, изключително важен
въпрос от гледна точка на мотивацията за активно обществено присъствие на отделната
личност.
Когато се разглеждат научно-теоретичните постановки, припознаващи корпоративното,
като основна идейна насока за своето развитие и приложение, е необходимо да се знае,
че те сами по себе си не биха могли да съществуват без специфичните за тях
комуникации. При съвременното развитие на обществото, тези комуникации,
представляващи триединство на метод, стратегия и инструментариум, са т.нар.
корпоративни комуникации.
ПРОЯВЛЕНИЕ НА СЪВРЕМЕННИТЕ МЕДИИ
Съвременните комуникации като част от обществената система на отношения и връзки
и в контекста на освободеното движение на хора, капитали и идеи, едва ли могат да
съществуват без медиите. И ако през миналия ХХ в. се е установило, че медиите са
четвъртата власт, то това сега, колкото и тривиално да звучи, продължава да има свой
дълбок смисъл. Въпреки че сами по себе си медиите не притежават съответните
характеристики и онези управленски механизми, и властови ресурс, каквито са
специфични за институциите, упражняващи реалната държавна власт, те, чрез
формирането на обществени нагласи, фактически участват в управлението на
обществото. Всеки един корпоративен субект, всяка една обществена институция и
публична личност внимават особено за това какво е отношението на медиите спрямо
тях и как точно ще бъдат отразени на страниците на вестниците, в радио-ефира, или на
телевизионния екран. Защо е това внимание, ако медиите не притежават една особена
сила!?
Първо, тази сила се изразява в това, че ако една идея или действие не попадне в
медийното пространство, то те просто не представляват обществено значими факти от
реалния живот. Второ, медийната сила е тази, която може реално да „качи” или да
„свали” един политик от политическата сцена, както и да „пусне” или да „отстрани”
един бизнес от икономическото пространство. И трето – силата на медиите е в това, че
те сами по себе си представляват признат и достоверен обществен коректив. Зад
магическата сила на медиите всъщност стои образът на официалния съблазнител на
общественото мнение. Медиите ни съблазняват да харесваме или да не харесваме, да
обичаме или да мразим, да избираме или да не избираме, да се чувстваме значими или
да добавяме поредния комплекс. В крайна сметка, медиите формират и конкретни
поведенчески модели.
При съвременното информационно общество едно от най-важните условия за неговото
развитие е това, информираността да е достъпна и възможна за всеки. Липсата на
информация или ако тя е приета като неточна, манипулирана в негативна посока, или
ако е налице неясна информация, означава, че се стига до резултат, при който се взимат
грешни решения. Естествено грешното решение води до деструктивност в поведението
и действията. Последиците са не само претърпяване на загуби, но и създаване на
конфликти и кризи. Тук медиите вече не са просто преносители на информация (или
както все още битува формалното и остаряло по своя смисъл понятие „масмедии”).
Тяхното значение и роля във формирането на нагласи и залагането на параметри в
конкретните обществени практики и поведението на отделните хора, общности и
субекти е нараснало значително в сравнение наблюдаваното през миналия век.
Необходимото съвременно разбиране на медиите предполага преди всичко
формулирането на трите основни степени на проявление, на които те осъществяват
своята същност, намерения и практики и влияния.
Първата степен на проявление е тази, при която медиите действат като преносители на
информация. Може да се определи, че тази степен се определя от характеристиките на
генезиса на медиите. Едно обществено събитие, каквото и да е то, се осъществява в
определен период от време, от конкретни хора и на определено място. Медиите са тези,
които правят това събитие известно на публично равнище. Но тук става въпрос
единствено за едно конкретно и коректно описание на това, което се е случило.
Репортерът дава информация за точното време, когато се е осъществило събитието, за
това кои са присъствали и за това, на кое място се е случило. Достоверността при тази
първа степен е във възможно най-голяма пълнота, защото пренесената информация от
реалния живот в медийното пространство може да се провери от тези, които се явяват и
потребители на медийната информация. Макар и твърде елементарно, като медийно
действие, проявата на медиите при първа степен на проявление не бива да се
подценява, тъй като тук влиза в сила легализирането на факта. В този смисъл
медийното безразличие към дадено събитие или към даден корпоративен субект,
съответно към дадена публична личност, всъщност може да унищожи смисъла на
усилията за заемане на място в обществената система. В този смисъл трябва да се
разглежда и проблемът с управлението на информацията, който тук се изразява в
умението да се привлече вниманието на медиите и правилно да се декодира пред тях
смисълът на случващото се.
При втората степен на проявление, медиите изразяват същността си на трансформатори
на информацията. Тук основното направление при управление на информацията се
материализира чрез редакторското подреждане на отделните части и фрагменти от
информационните масиви. Постига се частично манипулиране на общественото мнение
и така се осъществява влияние върху формирането на нагласи и мнения. При тази
степен, медиите все още не участват пълноценно в комуникационния процес като
равнопоставени участници. Частичното манипулиране намира израз в стремежа на
медиите да използват такъв език и така да степенуват по важност информацията, че
потребителите на медийния продукт да бъдат подканени или по-скоро подтикнати към
точно определено отношение спрямо даден корпоративен субект, публична личност
или събитие. Тук е нужно да се каже какво всъщност представлява манипулативността
на текста. В своето изследване върху тезисите на текстовата манипулативност Веселин
Панайотов (Панайотов, В., 2002, с. 10) посочва: „Под понятието манипулация би
трябвало да се разбира действие или внушение, което насочва реципиента към
предлаганата от активна позиция („истина”). Дали това е действителна истина
(доколкото е възможен този абсурд) или умело замаскирана измама, няма принципно
значение”.
Би могло да се каже, че медиите, действащи на полето на своята втора степен на
проявление, всъщност навлизат в територията на съвременната си същинност като
силно влияещи фактори върху цялостното обществено развитие.
Равнопоставеното участие на медиите в комуникационния процес се наблюдава при
третата степен на проявление. Медиите тук влизат в ролята си на медиатори.
Трансформираната информация вече представлява фактор, който изцяло формира
позиция спрямо даден процес, събитие, субект или личност. Основната посока при
управлението на информацията се изразява в постигането на максимално манипулиране
на общественото мнение. И това е пряко съобразено със собствените ценности и
интереси на самата медия. Така че, когато медиите се проявяват на своята трета степен
на проявление, то не може да не се отчита, че същността им вече е коренно променена
и качествено нова. Те не само влияят върху общественото мнение, но и налагат норми и
условия, а с това и създават точно определени обществени нагласи. Информацията,
управлявана по един такъв начин, вече играе ролята на фактор, създаващ нова
информационна реалност.
Като се има предвид казаното за трите проявления на медиите, то работата с медиите е
необходимо да се съобразява с проблема несигурност на информационната среда. В
този смисъл балансирането на информационната среда представлява една от най-
важните задачи пред корпоративно комуникационната политика в частта й работа с
медиите. Основните елементи на тази комуникационна политика са:
• Достатъчен интелектуален, културологичен ресурс и професионален опит на
подаващите информацията (корпоративният субект);
• Умения конкретната информация да се представя пред медиите в адекватна форма и
формат;
• Спазване на предварителното договаряне с медиите по отношение на спазване на
принципите, начините и формите за комуникация;
• Стремеж към кооптиране на ценности и интереси;
• Отказ от силови подходи спрямо участниците в комуникационния процес.
В заключение може да се каже, че отношенията и работата с медиите представляват
структуроопределящ момент в цялостната корпоративно-комуникационна политика.
Разбирането на съвременната същност на медиите, умението да се установят с тях
отношения в норма и стремежа да бъдат привлечени като равностойни участници в
комуникационния процес, стои в основата на това, корпоративният субект да има успех
в постигане на целите си и защитата на интересите си.
КОРПОРАТИВНИ КОМУНИКАЦИИ
Понятието „корпоративни комуникации” навлезе масово в публичната реч през
първите години на ХХІ в. Това е обосновано от развитието на обществените, публични
комуникации, особено в сферата на политиката и бизнеса, и поради това има нужда от
обяснение не само като понятие, но и като същност.
Научно-теоретичната постановка корпоративност, представляваща доктринална основа
за корпоративните комуникации се основава на политико-ценностна основа. Това
означава, че в условията на глобалния свят, отделните интереси и ценности търсят
форми за съвместяване, за да успеят да преодолеят нарастващите рискове при новите
обществени отношения. В този смисъл като основен принцип на корпоративността се
явява именно съвместяването на ценности и интереси във вътрешен и външен план по
отношение на обществено признатия субект. Този тип съвместяване се изразява и
материализира чрез приемането на втория принцип при корпоративността, а именно
задължителното приемане на допустимия компромис по отношение устойчивостта на
връзките и отношенията както вътрешно за субекта, така и по отношение на другите
участници в обществения живот. Посочените два принципа дават възможността
субектът да осъществи на публично равнище по комуникационен път следното: