МОТИВ И МОТИВАЦИЯ

(Социално-психологически и управленски аспекти)

Терминът   „мотивация”   в   психологията   има   по-различно   звучене 

отколкото   в   ежедневния   си   контекст     и   е   една   висока   готовност   за 
постигането на някаква цел в смисъл на един външен, често обоснован от 
стопански   интереси,   термин.   В  общ  психологичен   план   този   термин 
означава от свеждането му до подтик към действие, до цялостен комплекс 
от нагласи и подбуди, а когато се интересуваме от мотивацията в контекста 
на управленската психология центрираме интереса си върху стратегията на 
мениджъра   за   стимулиране   активността   на   подчинените   му   за   по-
ефективни действия за реализиране на общите им цели, които най-често са 
по-висок рейтинг или престиж и максимални печалби.   В средата на ХХ 
век науката за мотивацията се е считала за ядро на психологията, защото 
мотивите са водещи в поведението на хората, така че определенията за 
мотивация,   заедно   с   условията   за   стимулиране,   са   най-важните 
детерминанти   на   поведението.   В   мотивационната   психология   се 
разграничават две тенденции: 

-   или   се   наблюдават   най-неосъзнатите   /имплицитно   проявени/ 

процеси, които чрез физиологични емоционални апели водят до импулси в 
поведението (психоанализа, биологично ориентирана психология);

-   или   се   изследват   съзнателни   волеви   процеси   и   конкретните 

действия, целящи довеждане до желан резултат първоначални замисли и 
планове.

  Това теоретично делене произлиза от употребата на два различни 

„инструмента” за диагностика на мотивите. От една страна, се използва 
аперцептивният   тест   ТАТ,   Murray,   1943,   който   бива   причислен   към 
проективните   методи,   от   друга   страна,   се   използват   въпросници,   чрез 
които се целят рефлективни отговори от страна на анкетираните. На база 
на тези изследвания се приема, че съществуват два вида мотиви: 

- 

едни

, които не корелират помежду си, и

-  

други

,

такива, при които само един от двата вида може да бъде 

„измерен” чрез двата способа.

1

В   общата   мотивационна   теория   мотивацията   се   деференцира   на 
имплицитна   и   експлицитна.  Изследванията   на   Фигнер,   Грасмюк   не 
доказват   категорично   разграничаване   на   имплицитната   (скрита)   от 
експлицитната   (явна)   мотивация,   на   имплицитните   от   експлицитните 
мотиви.   По-скоро   самопреценката   (имплицитната   мотивация)   и 
изследващите конкретни действия тестове (експлицитната) мотивация се 
допълват хармонично в скалите като едно консистентно цяло. Резултатите 
потвърждават   предположенията,   че   при   експлицитната   и   имплицитната 
мотивации не става въпрос за две разделени и самостоятелни феноменални 
сфери,   а   за   две   взаимосвързани   една   с   друга:   имплицитните   (скритите) 
мотиви   се   възприемат   чрез   осъзнатото   изживяване   и   способността   за 
самоанализ   -   Густав   Юнг   говори   за   архитипни   мотивационни   модели, 
които се проявяват по специфичен, често лишен от логическо обяснение 
начин   и   навлизат   в   експлицитната   (явната)   феноменална   област.   В 
контекста   на   управленската   психология   трябва   да   разграничим   няколко 
основни момента:

       1. Самопреценката, като имплицитна мотивация, даваща увереност на 
индивида да възприеме себе си като ЛИДЕР способен ДА РЪКОВОДИ, да 
притежава комбинативно мислене и умение да лобира, убеждава и увлича 
други индивиди да съдействат за реализиране на цели посочени от него 
като приоритетни.

           2. Самоанализ на личностните качества, които да го утвърдят като 
авторитетен   ръководител,   както   и   способността   за   ориентиране   в 
конюнктурната ситуация и умението да се взимат бързи, смели, удачни и 
адекватни   решения  за   съставяне  на  конкретни  мотивационни  стратегии, 
които   с   лекота   да   бъдат   прилагани   и   подчинените   да   не   се   чувстват 
манипулирани и експлоатирани. 

        3.Способност   ДА   СЕ   САМОПРЕЗЕНТИРА,   да   печели 

СЪМИШЛЕНИЦИ, които да превърне в свои лоялни партньори чрез които 
по-удачно и целесъобразно да реализират ОБЩИ ЦЕЛИ. 

     4. Умението на менижъра да мотивира останалите да вложат максимума 
от себе си за ефективното реализиране на главните цели и изкуството да 
реализира  мотивационните  си  стратегии  без   да провокира  съпротива  от 
подчинените си. 

         5. Владеене на изкуството на управленеца да внушава свои идеи на 
подчинените, които те да приемат като собствени с цел допълнително ДА 
СЕ   САМОНАСЪРЧАВАТ   и   ДОМОТИВИРАТ     да   се   интересуват   от 
икономическите и социални процеси в цялостната конюнктурна ситуация.

2

             Трябва да отбележим, че експлицитните мотиви обикновено влияят 
върху  имплицитната  област,  но често  се  наблюдава  и обратния  процес. 
Двете области могат да се допълват и в много случаи не са конкурентни, 
там където човек трябва да положи повече усилия да направи нещо или 
волята   на   отделния   индивид   е   недостатъчна     и   трябва   да   се   прояви 
умението на управленеца да ДОМОТИВИРА и насърчи подчинения си по 
най-подходящ   начин,   така   че   управлявания   да   остане   с   усещането   и 
убеждението, че е високо ценен и му се възлагат изключително отговорни 
задачи,   които   му   позволяват   да   усъвършенства   професионалните   си 
умения и има шансове ДА ИЗРАСТВА в иерархичната вътрешна структура 
на организацията чийто член е. 

       Разсъжденията ни до тук изискват обяснение относно съдържателната 
страна (аспекти) на следните термини:

             Мотивите

,

това в психологията  са  сложен комплекс от вродени 

психофизиологични   предразположения,   които   дават   възможност   на 
притежателя си да възприема различни предмети и чрез това възприемане 
да   изживее   емоционална   възбуда   и   в   зависимост   от   преживяното   да 
действа по един или друг начин или най-малкото да чувства импулса и 
желанието да действа. Трябва да отбележим, че: 

-

мотивите може и да са сходни, но заемат различно място в 
стълбицата на индивидуалните ценностни системи;

-

както и факта, че едно и също действие или бездействие на 
различни индивиди много често е провокирано от съвършено 
различни мотиви

-

едни и същи мотиви при различните индивиди на практика 
довеждат до различни решения за конкретни действия

       Мотивация

,

е състояние, когато

индивидът е мотивиран от цялостен 

комплекс   от   разнородни   мотиви   в   чиято   основа   лежат   индивидуални 
нагласи   и   предразположения   да   се     действа   по   определен   начин   с   цел 
постигане   на   първоначално   поставена   приоритетна   цел,   или 
последователен алгоритъм от субординирани  с по-малка или с по-голяма 
важност цели.

       Емоции

, те играят важна роля при мотивите, защото живите същества 

повтарят   действия,   при   които   са   изпитали   приятни   усещания   и   желани 
състояния и избягват такива, при които са изпитали неприятни, унижаващи 
ги   преживявания   (нежелание   или   страх   от   повторно   изпитване,   когато 
веднъж  са се провалили).

3

          Интензитет на мотивацията - 

предопределя се от основно от   три 

фактора:

1.

Изгледите за успех и доколко отделния индивид ги схваща

2.

Субективната стойност на крайната цел, дали е налице очакване 
за лична изгода

3.

Опасения за провал, още повече, ако вече е преживян веднъж

Трябва да отбележим и ролята на двата вида качествено различни 
мотиви върху интензитета на мотивацията:

-

НАСЪРЧАВАНЕТО   /позитивно   мотивиране/   -  очакване   на 
поощрение   или   някакъв   вид   НАГРАДА,   за   да   се 
ДОМОТИВИРА  някой да извърши или да се въздържи от 
целенасочени действия /или съответно бездействие/ 

-

НАКАЗАНИЕТО /отрицателен тип мотивиране/ – опасения и 
страх   от   санкциониране   и   наказания   при   въздържане   или 
предприемане на конкретни действие в определена ситуация

       Върху интензитета на мотивацията не може да не влияе темперамента 
и характера на индивида, както и степента на нахъсаност   и различното 
естество на мотивираност, та дори и оказаното противодействие от страна 
на   останалите,   което   много   често   допълнително   мотивира   човек   за 
конкретни   действия   и   компресира   интензитета.   Въодушевлението, 
одобрението,   възхищението   на   останалите   може   допълнително   да 
стимулира инициативността на всеки отделен член на колектива, както и 
обратно   -  неодобрението,   недооценяването   на   считани   за   много   добреи 
предложения   и   конкретни   идеи   може   да   провокират   пасивност   и 
нежелание да  се  даде  максимума потенциал,  който дреме  в конкретния 
индивид. И тук е мястото отново да напомним за умението на менижъра 
деликатно да режисира, провокира, насърчава инициативността, т.е. умело 
да мотивира подчинените си да генерират идеи и да способстват за тяхното 
реализиране,   което   ще   подпомогне   достигането   на   приоритетно 
заложената цел.

       Интенционалната мотивация е имплицитна  и включва самопреценка и 
анализ   на   собствените   възможности,   както   и   преценка   на   унаследените 
/напр. потомствени вражди достигащи понякога до вендети и доколко си 
заслужава   да   се   продължат   активните   действия   за   мъст,   или   да   се 
стартират такива, ако се почувства индивида прецакан в личностен или 
професионален   план,   въобще   доколко   желанието   за   отмъщение   е 
достатъчна мотивация за действие или обмислено бездействие/.

4