НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО

НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО И НАКАЗАТЕЛНО ПРАВНА 

НАУКА

Наказателното  право представлява система от  правни норми 

като   специфично   средство   за   противодействие   на   престъпленията 
посредством предвиждане и налагане на наказание на извършилите 
ги лица.  Наказателното право  визира  общественоопасните деяния, 
които   застрашават   или   увреждат   обществените   отношения   на 
собственост,   семейните   отношения,   правата   и   интересите   на 
гражданите   -  тяхната   лична  свобода,       живот,   здраве,   чест  и  т.н. 
Наказателното   право   е  

санкционно.  

То   влиза   в   действие   при 

общественоопасно   посегателствo  срещу   обществените   отношения 
чрез   предвидената   за   съответното   деяние   санкция.   Наказанието 
представлява   своеобразна   мярка   на   държавна   принуда,   която   се 
налага само от съда. Тази мярка съчетава задачите на принудително-
предупредителното и поправително-възпитателното въздействие по 
отношение   на   престъпния   деец   и   на   неустойчивите   граждани 
въобще.

Престъплението   и   наказанието   са   основните   категории   на 

наказателното   право.   Престъпната   дейност   на   определени   лица   и 
налагането   на   наказание   на   последните   от   съда   -   това   са   двете 
основни обществени явления в областта на наказателното право. В 
този смисъл наказателното право е израз на наказателната политика 
на държавата. Наказателната дейност преследва сложна обществена 
цел   -   специална   превенция   /възпитателно,   предупредително   и 
ограничително   въздействие   върху   субекта   на   престъплението   и 
генерална превенция /възпитателно и предупредително въздействие 
върху   неустойчивите   членове   на   обществото/,   както   с   оглед 
ограничаване вредите от престъплението.

В   съответствие   с   принципите   на   наказателното   право 

престъпления са само тези деяния, които законът изрично е обявил 
за   наказуеми.   Наказанията   като   своеобразна   форма   на   държавна 
принуда   могат   да   бъдат   налагани   само   въз   основа   на   закона,   в 
посочените   от   него   рамки     при   спазване   на   установени   от   него 
правила за тяхното определяне.

Наказателното право може да се приложи само в наказателния 

процес.   Ето   защо   наказателното   право   е   неразривно   свързано   с 
наказателно-процесуалното   право.   Докато   наказателното   право 
очертава   основните   принципи   на   наказателната   политика   на 
държавата,   установява   предпоставките   и   съдържанието   на 
наказателната   отговорност   въобще,   то   наказателнопроцесуалното 

1

право урежда дейността на органите и участващите в процеса лица 
при   установяване   на   извършеното   престъпление,   неговия 
извършител и наказанието, което следва да му бъде наложено.

Източник на наказателното право е НК. Неговата задача е да 

защитава   от   престъпни   посегателства   личността   и   правата   на 
гражданите и цялостния установен в страната правов ред. В НК са 
посочени деянията, които поради високата си степен на обществена 
опасност   са   обявени   за   престъпления   и   наказанията,   които   се 
предвиждат за тях.. Съгласно НК за всяко престъпление се прилага 
законът, който е бил в сила по време на извършването му. Ако до 
влизането на присъдата в сила последват различни закони, прилага 
се този, който е най-благоприятен за дееца. НК се прилага за всички 
престъпления,   които   са   извършени   на   територията   на   България. 
Прилага   се   и   за   български   граждани,   извършили   престъпления   в 
чужбина,   както   и   за   чужденците,   извършили   престъпления   в 
чужбина   с   които   се   засягат   интересите   на   Р   България   или   на 
български граждани.

Правилното   разбиране   и   прилагане   на   наказателното   право 

изисква неговото теоретично изясняване и научно разработване на 
неговите принципи, понятия, институти. Това е предмет и задача на 
науката за наказателното право.

                     ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Престъплението   е   общественоопасно   дейния   /действие   или 

бездействие/, което е извършено виновно и е обявено от закона за 
наказуемо. 

Престъплението има обективна и субективна страна. 

Обществената   опасност,   противоправността   и 

наказуемостта на деянието характеризират обективната страна 
на престъплението.

Деяние

Престъпленията   са   деяния   с   висока   степен   на   обществена 

опасност. Това е едно от основните им качества, което го отличава 
от административните правонарушения. Престъпления са само тези 
деяния, които са посочени в НК като наказуеми. Обявяването им за 
наказуеми означава в същото време, че те са запретени от закона. 
Следователно   престъплението   е   противозаконно,   противоправно 
деяние с висока степен на обществена опасност.

Няма престъпление, ако извършеното не представлява 

деяние

. 

Деянието е конкретен външно проявен съзнателен волеви акт. То се 

2

извършва   под   контрола   на   съзнанието.   Характеризира   се   с 
целенасоченост.   Съчетава   в   психофизическо   единство   определени 
психически  преживявания  на  субекта.  Липсва  ли  волеви  акт  няма 
деяние, а следователно не може да има и престъпление. Не са деяние 
рефлекторните  прояви,  инстинктивните  действия или причиненото 
от   външна   сила   телодвижение.   Съзнателната   волева   дейност   на 
човека   се   осъществява   в   две   форми:   извършване   на   определени 
телодвижения,   насочени   към   определена   цел   и   неизвършване   на 
определени телодвижения, които също могат да представляват акт 
на   целенасочено   поведение.   От   тази   гледна   точка   деянията   се 
разграничават на два вида: 

действия и бездействия

.

Като   форми   на   деянието  

действията   и   бездействията

  се 

различават   по   начина   на   въздействие   върху   обективната 
действителност   с   оглед   на   постигане   от   преследваните   от   дееца 
цели.  

Действието   се   изразяват   се   в   съзнателни   телодвижения, 

които са взаимно свързани и подчинени на обща цел и единен 
мотив.

Върху   обществените   отношения   може   да   се   въздейства   не 

само чрез действия, но и чрез неизвършване на определено действие. 
А   в   резултат   на   това   е   възможно   да   се   накърнят   определени 
обществени   интереси.   В   този   смисъл   бездействието   се   разглежда 
като акт на активна човешка дейност. НК предвижда наказание за 
определени   бездействия,   които   са   общественоопасни, 
противоправни и виновно осъществени

Наказателното   право   обаче   не   се   интересува   от   деянията 

въобще, а само от тези, които са престъпни. А престъпни са само 
тези, които са обявени от закона за наказуеми.

Обществена опасност на деянието

Всяко деяние като обективен факт оказва въздействие върху 

средата, в която се извършва и предизвиква редица изменения, които 
представляват   негови   последици.   Те   са   извън   деянието,   но   са 
обективно свързани с него и поради това са от съществено значение 
за   неговото   окачествяване.   От   това   се   определя   и   обществения 
характер   на   деянието.  

Общественоопасно   е   това   деяние,   което 

уврежда или застрашава от увреждане обществените отношения

. 

Именно   поради   това   общественоопасният   характерна   престъпното 
деяние   е   непосредствено   обусловен   от   общественоопасните 
последици, които причинява или създава обективни предпоставки за 
тяхното   настъпване.   Общественоопасните   последици   могат   да 
разграничени   от   гледна   точка   на   техния   характер   и   степента   на 
засягане на обществените отношения. 

Тъй   като   общественоопасните   последици   характеризират 

обективното   значение   на   общественоопасното   деяние,   те   са 
посочени за всеки вид престъпление. 

Последиците, които са пряко 

3

визирани за съответния вид престъпление се наричат престъпен 
резултат.

Субективна страна на престъплението

Престъпление е само това деяние, което е извършено 

виновно, 

т.е. ако деецът е искал или допускал, или е могъл да предвиди и 
предотврати   неговите   общественоопасни   последици.   Това 
психическо отношение се определя като вина, която се изразява в 

умисъл   или   непредпазливост

  Без   вина   няма   престъпление   и 

наказателна отговорност.

Състав на престъпление

Общото   понятие   за   престъплението   очертава   същността   на 

престъпните   прояви   въобще.   То   не   дава   отговор   на   въпроса   за 
видове деяния, които представляват престъпления. В особената част 
на  НК  са   посочени  деянията,   които  са  обявени  за  наказуеми,   т.е. 
престъпни.   Посочени   са   типичните   признаци,   които   определят 
съдържанието   на   даден   вид   престъпление.   Тази   съвкупност   от 
признаци,   посредством   които   нормите   на   особената   част   на 
наказателното   право   очертават   отделните   видове   престъпления   се 
определя като  

състав на престъпление

. Докато общото понятие в 

чл.   9   от   НК   очертава   признаците   на   всички   престъпления,   то 
съставът на престъплението включва съвкупността от обективните и 
субективните признаци, които са характерни само за определен вид 
престъпление   -   убийство,   кражба,   грабеж   и   др.   Съставът   на 
престъплението   от   своя   страна   също   е   обобщителна     категория, 
защото се абстрахира от индивидуалните особености, характерни за 
всяко   конкретно   деяние   от   дадения   вид   престъпление.   НК 
конкретизира отделни състави на престъпления на подвидове чрез 
добавяне   на   допълнителни   признаци   към   основните.   Умишлените 
убийства например имат различни състави при които се предвижда 
различна   наказателна   отговорност   в   зависимост   от   обективната   и 
субективната страна на престъплението.

Съставът  на  престъплението  като  типична  картина  на  даден 

вид престъпления не е механичен сбор от признаци. Те са взаимно 
свързани и очертават по този начин очертават типичното за даден 
вид общественоопасно деяние. Очертаването на престъпните деяния 
в НК се извършва по различен начин: 

а/   чрез   изтъкване   на   всички   съществени   обективни   и 

субективни   признаци,   които   в   своята   съвкупност   отразяват 
типичното за даден вид престъпление;

б/ в наказателната норма се посочва определен, утвърдил се 

термин,   от   съдържанието   на   който   трябва   да   се   изведат   всички 
обективни   и   субективни   признаци   на   престъпни   деяния   /проста 
диспозиция/;

4

в/   за   избягване   на   повторения   НК   препраща   към   друга 

наказателна норма;

г/   своебразна   формулировка   са   и   т.нар.   бланкетни   състави. 

При тези случаи признаците, дадени в наказателноправната норма 
следва да се допълният или специфицират чрез признаци, указани в 
друг нормативен акт.

Твърде   често   наред   с   основния   състав   на   даден   вид 

престъпление в НК се посочват и признаци на състави на по-тежко и 
по-леко наказуеми подвидове на престъпления от съответния вид.

Признаците на престъпните състави се диференцират относно:
а/ обективната страна на престъплението;
б/ обекта на престъплението;
в/ субективната страна на престъплението;
г/ субекта на престъплението.
Престъплението   е   налице,   когато   конкретното   деяние 

осъществява всички признаци на неговия състав. 

СУБЕКТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО. ВМЕНЯЕМОСТ И 

НЕВМЯНЯЕМОСТ.

Изясняването същността на престъплението е непосредствена 

връзка   и   с   решаването   на   въпроса   за   субекта   на   престъплението. 
Деянието   не   може   да   се   квалифицира   като   престъпление,   ако 
неговия   извършител   не   е   субект   на   престъпление.   Според 
наказателноправната   концепция   субект   на   престъпление   може   да 
бъде е всяко физическо лице, притежаващо нормална психика и е 
достигнало   възрастта   при  която  е   оформено   неговото  обществено 
съзнание.   Това   означава,   че   когато   се   говори   за   субект   на 
престъпление се има предвид само физическо лице. Юридическите 
лица   /учреждения,   обществени   организации/   не   могат   да   бъдат 
субект   на   престъпление.   Ако   в   резултат   на   тяхната   дейност   се 
засегнат обществени или лични интереси, наказателна отговорност 
носи   онова   физическо   лице,   което   действайки   като   орган   на 
колектива   със   собственото   си   деяние   е   осъществило   състава   на 
даден вид престъпление.

Субект на престъплението може да бъде физическо лице, но не 

всяко физическо лице може да бъде субект на престъпление. За да 
бъде субект на престъпление то трябва:

а/ да е достигнало определена възраст. Малолетните /лицата 

ненавършили 14 години/ не са наказателноотговорни. Те могат да 
бъдат субекти на обществено опасни деяния, но те не представляват 
престъпления.   Няма   значение   ни  психофизическото  и   обществено 
развитие   на   дееца,   нито   характерът   на   извършеното 
общественоопасно   деяние.   Ето   защо   те   не   са   субекти   на 

5

престъпление. Непълнолетни са лицата от 14 до 18 години. Те са 
наказателно отговорни доколкото в конкретния случай са могли да 
разбират свойството и значението на извършеното и да ръководят 
постъпките   си.   Ето   защо   въпросът   за   тяхната   наказателна 
отговорност се решава в съответствие с нивото на  

индивидуалното 

психическо   развитие   на   лицето   и   характера   на   извършеното  
общественоопасно деяние. 

б/ и да притежава нормална човешка психика, която го прави 

вменяемо. 

Вменяемостта   се   състои   в   присъщата   на   нормалния   човек 

способност   да   разбира   свойството   и   общественото   значение   на 
своите прояви и да ръководи постъпките си в съответствие с това 
разбиране. 

Посочената в закона възраст и вменяемостта са предпоставки 

за   наказателна   отговорност   въобще.   Поради   това   те   са   основни 
качества на субекта на престъплението.

Поначало   хората,   достигнали   определена   възраст,   имат 

нормална   психика   и   са   вменяеми,   т.е.   притежавт   способност   да 
свойството   и   значението   на   своите   деяния   и   да   ръководят 
постъпките си. Но им и изключения. Поради психически аномалии 
или разстройства някои лице са лишени от посочената способност. 
Това   състояние   се   нарича   невмяняемост.   Лицата,   които   го 
притежават не са наказателно отговорни. Невменяемостта обаче на 
може да се отъждествява с психическа аномалия, душевна болест 
или   психическо   разстройство.   Въпросът   за   невменяемостта   се 
поставя   само   при   извършване   на   общественоопасно   деяние.   Ето 
защо се касае за наказателноправна категория, която се основава на 
научни положения от психиатрията и психологията. 

При  определяне   на  

невменяемостта

  в  НК  се   използват  два 

критерия:

а/ медицински  /психиатричен/ - свързан е с причините, които 

засягат психиката на субекта и могат да го направят невменяем;

б/ юридически - изразява се в характера и степента на засягане 

на психиката.

Деецът   действа   в   състояние   на   невменяемост   ,   когато 

вследствие   на   умствена   недоразвитост,   продължително   или 
краткотрайно   разстройство   на   съзнанието   се   е   намирал   в   такова 
психическо състояние 

/медицински критерий/

, при което не е могъл 

да разбира свойството или значението на извършеното и да ръководи 
постъпките си /

юридически критерий

/. 

Невменяемостта може да се дължи на:
а/     умствена   недоразвиност   -   вродено   слабоумие 

/олигрофрения/, идиотия, имбециолност, дебилност;

6

б/   продължително   разстройство   на   съзнанието   -   хронична 

душевна   болест/шизофрения,   параноя,   маниакално-депресивна 
психоза, прогресивна парализа и др.;

в/   краткотрайно   разстройство   на   съзнанието   -   паталогичен 

афект, просънна помраченост и др.

Тези   причини   могат   да   доведат   субекта   до   невменяемост 

защото се засягат неговите психически способности, изразяващи се в 
разстройство   на   възприятията,   паметта,   мисленото,   емоциите, 
волята, съзнанието.

За да е наказателно отговорен деецът трябва да е бил вменяем 

по време на извършване на деянието. Такъв въпрос може да бъде 
поставен и по отношение на нормално развити хора - дали по време 
на   деянието   не   са   се   намирали  в  остро  психическо   разстройство, 
което след това е отминало.

Различните   аномалии   и   разстройства   могат   да   засегнат 

психиката в различна степен. Възможно е субектът 

въобще 

или 

само 

в даден момент 

 да не разбира свойството и значението на проявите 

си   и   да   ръководи   своите   постъпки.   От   тази   гледна   точка   се 
разграничава невменяемостта се разграничава на: пълна и частична.

ОБЩЕСТВЕНА ОПАСНОСТ И ПРОТИВОПРАВНОСТ. 

ПРИЧИННА ВРЪЗКА МЕЖДУ ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ И 

ОБЩЕСТВЕНО ОПАСНИ ПОСЛЕДИЦИ.

Обществената опасност на престъплението се изразява в това, 

че оказва отрицателно въздействие върху обществените отношения. 
Това отрицателно въздействие може да се изразява в увреждане или 
застрашаване   от   увреждане   на   обществените   отношения. 
Застрашаването или увреждането им е обективен факт, поради което 
обществената   опасност   е   обективно   качество   на   престъплението. 
Това е и негово определящо качество; не може да бъде престъпление 
деяние, което не е общественоопасно. 

Обществената   опасност   на   деянието   се   определя   от   :   а/ 

обществените отношения, които деянието уврежда или застрашава; 
характерът,   начинът   и   степента   на   засягане   на   обекта;   при 
определени случаи от особените условия на времето и мястото, при 
които е осъществено деянието; от качествата на субекта, а понякога 
и от субективните особености на деянието.

Обществената   опасност   на   даден   вид   престъпления   се 

определя   от   следните   обстоятелства,   които   посочват   в   правната 
норма:

7

а/ обектът на престъпното деяние, т.е. категорията обществени 

отношения, които то застрашава или уврежда;

б/ характерът и степента на отрицателното въздействие върху 

този обект;

в/   предметът   на   престъплението,   т.е.   елементите   на 

общественото   отношение,   чрез   въздействието   върху   които   то   се 
застрашава или уврежда; 

г/ начинът на осъществяване на деянието;
д/   особените   условия   на   времето   и   мястото   при   които   се 

извършва деянието;

е/ специалните качества на дееца;
ж/ субективните елементи на деянието извън вината - подбуди, 

цели, психическо състояние при вземане на решението и др.

Степента  на  обществената опасност  е едно от съществените 

обстоятелства,   които   определят   тежестта,   вида   и   размера   на 
предвиденото за него наказание. От тази позиция законът установява 
принципното наказание за даден вид престъпления, като се отчита 
типичната за тях степен на обществена опасност. За деянията с по-
ниска степен на обществена опасност се предвижда облекчен режим 
на   изтърпяване   на   наказание,   безусловно   или   условно 
освобождаване на наказателна отговорност.

Противоправността   на   деянието   е   свързана   с   неговата 

обществена опасност, но е негово юридическо   качество. Ако не е 
посочено в НК, то не може да бъде противоправно от гледна точка 
на наказателния закон. Престъпното деяние е противоправно защото 
е в разрез с наказателноправната норма, която го визира.

Дадено деяние може да бъде престъпно, ако посочените в НК 

общественоопасни последици са настъпили като негово следствие. 
Ето защо причинната връзка между деянието и престъпния резултат 
е необходим обективен елемент на престъплението. От това зависи 
неговата   наказателноправна   квалификация,   респ.   и   наказателната 
отговорност, която се следва за съответното деяние.

Причинната   връзка   между   явленията   в   действителността   е 

обективен факт. Между деянието и престъпния резултат съществува 
причинна връзка само когато без него не би настъпил и съответния 
резултат. Без значение е дали съответния резултат е настъпил поради 
визирано в закона действие или бездействие.

Наличието на причинна връзка между деянието и престъпния 

резултат е обективна предпоставка за неговото окачествяване като 
престъпно. Сама по себе си обаче причинната връзка не го прави 
престъпно.   За   да   бъде   окачествено   като   такова   е   необходимо   от 
обективна страна деянието да е общественоопасно, а от субективна 
страна да е извършено виновно /умишлено или непредпазливо/.

8

Причината   като   явление,   което   предшества   и   закономерно 

предизвиква   друго   явление,   никога   не   действа   изолирано,   а   се 
проявява винаги при определени условия на времето и мястото. При 
протичането   на   причинните   процеси   са   възможни   различни 
усложнения. Възможно е например престъпния резултат да настъпи 
вследствие на едновременна съвместна дейност на няколко човека 
или чрез последващи действия на други лица или природни сили. 
Ето защо престъпният резултат може да бъде следствие от няколко 
деяния.   Доколкото   всяко   от   тях   е   обективен   фактор,   без   който 
резултатът не би настъпил - всяко се намира в причинна връзка с 
него, независимо, че сами по себе си, поотделно, те не биха могли да 
причинят такъв ефект.

За постигане на своите цели човек използва не само предмети 

и   природни   сили,   но   и   дейността   на   други   хора.   Поради   това 
подбудителят, който формира решение у наказателноотговорно лице 
да   извърши   определено   умишлено   престъпление   се   намира   в 
причинна връзка с престъпния резултат. В такава връзка се намира и 
интелектуалният помагач, който чрез разяснения, съвети и обещания 
улеснява психически престъпната дейност на извършителя.

Въпросът за наличието или липсата на причинна връзка между 

дадено деяние и определени общественоопасни последици се решава 
сам   за   себе   си.   Когато   бъде   констатирана   такава   връзка,   тя   има 
наказателноправно значение, но сама по себе си тя не е достатъчна 
за   решаване   на   въпроса   за   наказателната   отговорност.   Дали 
деянието,   което   се   намира   в   причинна   връзка   със   съставомерния 
резултат,   е   или   не   е   престъпление   -  това   зависи   и   от  останалите 
елементи на съответния престъпен състав.

ОБСТОЯТЕЛСТВА,   ИЗКЛЮЧВАЩИ   ОБЩЕСТВЕНАТА 

ОПАСНОСТ И ПРОТИВОПРАВНОСТ НА ДЕЯНИЕТО

Възможно   е,   по   изключение   дадено   деяние   привидно   да 

осъществява признаците на определен състав на престъпление, а по 
същество да не е   общественоопасно, респ. да не се запретява от 
наказателноправна  норма.   В   тези  случаи  се   говори  за  наличие  на 
обстоятелства,   изключващи   обществената   опасност   и 
противоправност на деянието.

В   чл.   9,   ал.   2  НК   се   посочва,   че   не   е   престъпно   деянието, 

което, макар формално и да осъществява признаците на предвидено 
в   закона   престъпление,,,   поради   своята   малозначителност   не   е 
общественоопасно   или   неговата   обществена   опасност   е   явно 
незначителна.  В  това  отношение  са   от  значение:  а/  характерът  на 
обекта    на  посегателството  и  степента  в  която  той  може  да   бъде 
засегнат;   б/   характерът   на   конкретното   деяние   с   оглед   на 
конкретната   възможност,   която   то   създава   за   засягане   на   обекта. 

9