В българския културен и исторически живот националните епопеи се 

създават преди всичко през 80-те години на XIX век  – това са “Записки по 
българските   въстания”   от   Захари   Стоянов,   цикълът   “Епопея   на 
забравените” и романът “Под игото” от Иван Вазов. И макар че липсва 
необходимата дистанция във времето и авторите са участници, свидетели 
или съвременници на събитията. Тези епични разкази за “най-българското 
време”  въплъщават  трагичната   красота  на  себенадмогването,   изразена   в 
порива към свобода като висше проявление на националния дух. 

Националната   митология   е   вторична   митология.   За   разлика   от 

архаичните   митове,   които   са   създавани   спонтанно,   с   цел   да   обяснят 
природните явления и да създадат ценностна йерархия, тя е целенасочено 
усилие,   използващо   мита   като   матрица,   в   която   отлива   материал   от 
историческото време. В този смисъл митологичните образи и мотиви имат 
двойнствена   роля.   От   една   страна   структурообразуваща,   защото   са 
вместилище   на   традиционно   познание,   тъй   като   използват   познати   от 
митологията   и   религията   сюжети   и   представи,   а   те   въздействат 
емоционално и непосредствено. От друга страна преобразуваща, защото 
генерират нов смисъл, който често има идеологическа отсянка и се корени 
възкресеното, миналото на общността или борави с факти от настоящето. 
Митовете   разказват   за   героични   събития,   при   които   много   често 
трагичното и героичното се съвместяват.
       Историческите  сюжети са само един от пътищата за изграждане  на 
националната   митология,   може   би   най-директният,   но   едва   ли   най-
разпространеният.   Основното   събитие   в   “новия   завет”   на   българската 
национална митология е Априлското въстание, а също и Освободителната 
война като негово продължение. То е представено в огромен корпус от 
мемоарни   и   фикционални   текстове.   Особено   място   в   литературата   за 
Априлското   въстание   заемат   мемоарите   “Записки   по   българските 
въстания” на З. Стоянов и романът “Под игото” на Ив. Вазов.
        Новата   митологична   структура   намира   завършения   си   вид   в 
творчеството   на   Ив.   Вазов.   В   него   новият   пантеон   на   героите   от 
освободителните   борби   безконфликтно   се   съчетава   с   по-стария,   с 
историческите митове. По начините, по които обществото и до днес ползва 
“Епопея   на   забравените”,   може   да   се   твърди,   че   неговият   цикъл 
представлява   нещо   като   ритуални   текстове.   Вазовият   вариант   на 
националната митология се налага и категорично доминира и до днес. 

Априлското   въстание   и   опълчението   (руско-турската   война)   са 

представени като емблематични в националната митология, като интуиция, 
защото   в   кризисни   моменти   най-ярко   се   проявяват   добродетелите   на 
националния   дух   и   защото   подвигът   на   мъченичеството   е   път   към 
светостта.   Ключов   архетипен   мотив   е   мотива   за   жертвоприношението. 
Националната митология много често посяга към християнски мотиви и 
образи, защото е свързан с православието. Чрез издадения през 1874г. от 

Ботев   стенен   календар   с   образа   на   Хаджи   Димитър   загиналите   са 
провъзгласени за светци. Основните мотиви са за свобода и робство, за 
срама   и   подвига,   малодушието,   мотива   за   саможертвата,   за   избора   (в 
“Кочо”),   за   смъртта   и   безсмъртието,   самотата   на   великата   личност, 
изкупителната   жертва   в   името   на   всеобщото   спасение,   мъченическата 
смърт,   посрещната   със   стоицизъм,   духовното   безсмъртие.   Основната 
функция   на   националната   митология   е   създаване   на   национално 
самосъзнание, за да може общността да се представи пред света.

Вазовото творчество е символът на единство между поет и народ. За 

свой неотменен дълг той счита да живее с пулса на родината, да въплъти в 
стиховете   си   всеки   трепет   на   народната   душа.   Неговите   творби   са 
послания с непреходна стойност, мъдри уроци по българщина. Той оставя 
след себе си много безсмъртни произведения и едно от тях е “Епопея ня 
забравените”.   Вазов   създава   дълбоко   национална   творба   като   изразява 
възвишеното, значимото, съдбовното в историческото битие, утвърждава 
романтичните възрожденски национални идеали, разгръща демократични 
и   свободолюбиви   идеи   и   разкрива   същностни   черти   от 
народопсихологията на българина. В началото първите пет стихотворения 
от   цикъла   включва   в   стихосбирката   “Гусла”,   а   останалата   част   –   в 
стихосбирката “Поля и гори” и по-късно ги издава в цикъл. Епопеята е 
възхвала, епически разказ, който възхвалява героизма, съдбовни, преломни 
исторически   събития.   Епическият   разказ   е   широко   програмно   платно, 
разказ за съдбовни, преломни събития, свързани с историческото  развитие 
на един народ. Епопеята е значително по обем и съдържание произведение, 
в   което   се   създава   широка   панорамна   картина   на   бита,   душевността, 
културата,   историята.   Тя   включва   и   битови   подробности.   Според 
структурата   си   произведенията   в   цикъла   са   поеми,   т.е.   лиро-епически 
творби,   но   според   доминиращото   чувство   са   оди,   защото   доминира 
чувството   за   възхвала   и   властва   величието,   възторга.   Произведенията   в 
цикъла   не  са   подредени   в   хронологичен   ред,   свързани   са   с   периода   на 
българското   Възраждане.   Вазов   обединява   текстовете   в   цикъл   с   общо 
заглавие   тъй  като   те  са  посветени   на  исторически   личности  и  събития, 
свързани с периода на българското Възраждане и в основата на всеки текст 
е   исторически   факт.   Авторовото   отношение   е   общо,   благоговейно, 
изпълнено с възторг и прослава. Аспектите, в които е разкрито Априлското 
въстание   са   героизма,   трагизма   и   срама.   Текстовете   са   обединени   по 
художествения метод, защото се преплитат реализъм и романтизъм, във 
всички от тях героите са идеализирани. Одите звучат като похвални слова. 
Образите и събитията са идеализирани, създават “поетически иконостас”, 
национална   митология.   В   този   смисъл   обективното   и   субективното   се 
съвместяват. Някъде Вазов нарушава историческата истина, историческата 
правда,   хиперболизира   с   цел   да   възвеличава,   засилва   психологизма, 
трагизма, извършва се ритуално жертвоприношение, свята смърт, върховен 

акт на саможертва на самоубийството чрез ножа (“Кочо”). Естетическите 
механизми,   чрез   които   са   идеализирани   образите   в   “Епопея   на 
забравените”   са,   че   в   известна   степен   Вазов   си   позволява   да   промени 
историческата   истина,   извлича   от   биографичния   факт   етичния   смисъл, 
възвеличава   (“Паисий”:   “две   лета”   –   “подвиг   многолетен   погълнал 
безшумно   половин   живот”;   в   “Кочо”   заменя   револвера   с   нож,   постига 
внушението   за   жертвоприношението).   Също   така   автора   подбира 
определени   аргументи   като   разкрива   само   върховните,   емблематичните 
моменти от живота на героите, в които ги представя като апостоли или 
като   мъченици  в   името   на   българската   свобода   (това   е   великото  дело). 
Вазов сравнява българските герои и история със събития и личности от 
световната култура и история. Така възвисява националното и го вписва в 
контекста на общочовешкото (Левски е сравнен със Сократ, Исус, Ян Хус, 
Колумб; Перущица е сравнена с Картаген и Спарта). Изключителното в 
текстовете е подчертано и чрез сравнения с ирационални същества като 
фантом, призрак, демон, сянка (в “Бенковски”, “Левски”, “Раковски”). В 
контекста   на   християнската   религия   е   използвана   опозицията   мрак   – 
светлина,   която   развива   полисемантични   значения.   Мрака   се   явява 
синоним на робство, а светлината – на свобода. Подчертава се мотива за 
бледността на персонажите в много от текстовете (“Бенковски”, “Кочо”, 
“Каблешков”). От една страна е психологически детайл и едновременно с 
това   иконописен   принцип   на   изображение,   чрез   който   е   постигнато 
внушението за интензивен идеен дух – като хора на идеята, хора на духа са 
представени   като   апостоли.   В   мотива   за   аскетичния   живот   и 
мъченическата   смърт   е   проявен   стоицизма,   а   в   мотива   за   духовното 
преображение е представен духовният порив към свобода, използвана е и 
символиката   на   огъня.   Символиката   на   художественото   пространство 
повтаря   историческата   истина.   Чрез   тях   Вазов   създава   националната 
митология. В цикъла “Епопея на забравените” авторът гради, моделира, 
вае   художествен   “национален   пантеон”   за   “големите”   личности   на 
националния   героичен   епос,   които   са   движещата   сила   на   историята   – 
Левски и Раковски, Паисий и Бенковски, Караджата и Волов, перущенци и 
опълченците.   Вазовите   герои   носят   библейското   начало   на 
първоапостолите,   на   духа   на   свободата,   на   светлината   и   живота.   Тази 
творба извисява националната духовност в полето на личната жертвеност.

Цикълът “Епопея на забравените” далеч не е само силно литературно 

присъствие в нашето културно пространство. Той е неотменна частица от 
националното ни съзнание, от нашето минало и настояще. Целта на Вазов 
е да възпее подвига на героите и чрез великото им дело да събуди и да 
подклажда   у   всеки   българин   национална   гордост.   В   одите   си   авторът 
подбира  най-известни   имена  и  най-паметни   събития   от  Възрожденската 
епоха. Между събитията е откроен подвигът на перущенци с трагизма и