“Ний”

Увод – 

Поезията на См. е свързана с духа на преломната епоха след войните, в която се 

чувства   социалното   напрежение   и   стремежът   към   радикални   промени   в   обществения 
живот. В условията на национална и духовна криза българската литература претърпява 
сериозни   промени   –   символизмът     и   индивидуалистичната   философия   постепенно 
отстъпват   място     на   експресионизма   и   на   революционно-борческата   поезия   на   См.   В 
неговата лирика се променят основните опорни точки на представата за света – на преден 
план   е   изведен   човекът   като   социално   същество,   масата   –   като   събирателен   образ   на 
човешкия   колектив,   улицата   –   като   място,   където   се   разиграва   социалната   драма   и 
сблъсък,   бурята   и   революцията   –   като   знаци   на   робското   тържество,   на   победата   на 
онеправданите. Израз на това ново лирическо светоусещане поетът дава в стих. “Ний”, в 
което   се   чува   гласът   на   множеството.   Колективът,   тълпата   дръзко   заявява   своето 
недоволство от устройството на света и своето искане за промяна. Масата е решена да се 
бори до победа.
Творческа история – публикувано за първи път в сп. “Червен смях” през 1921 г. Второ по 
ред в стих. “Да бъде ден”. 

1.

Заглавието   –   носи     усещането   за   сливане   с   тълпите,   “аз”   отстъпва   пред   властното, 

обобщаващо   “Ний”.   Архаичната   форма   “ний”   създава   усещането   за     множество,   за 
обединеност, за сплотеност.
Основно чувство – от една страна житейски драматизъм, а от друга – борчески оптимизъм. 
Проследява   проглеждането,   пробуждането,   духовното   израдтване   на   довчерашния 
роб.Стиховете звучат властно и категорично – като присъда.
 Мотивът за  гнева; Коя е причината за “свещения гняв” на тълпите – корените на гнева са 
в социалната  участ  на  човека,  безправието,  мизерията,  нищетата,  мъката,  страданието. 
Човекът има самочувствието на творец на “земните блага”; носи съзнанието за незаслужен 
и неоправдан житейски жребий.Който създава материалните ценности, той трябва да бъде 
техен господар. Човекът чувства своята сила в множеството и се стреми към социална и 
духовна   реабилитация.   Разрушителната   стихия   на   човешкия   гняв   е   внушена   чрез 
символичния образ на Ураган”, на “възбунени вълни”, които се издигат с “рев”.
2.Основни   мотиви   –   майката   земя   –   мащеха   за   онеправданите,   за   Страшния   съд,   за 
тълпите  рушители на стария свят,мотивът за Вечния творец
3.Как са характеризирани тълпите “бедните деца на майката земя”,”бледни смъртници”, 
“огнени   вълни”,”величествен   керван”,   “стенещи   вълни”,”всевечни   творци”,   “морни 
борци” Представянето на тълпите като онеправдани деца в стих. “Ний”е най-висш израз 
на хуманизма на Смирненски. Множеството от онеправдани и унизени заявяват своето 
право да живеят в справедлив свят: “

Ний всички

 сме деца на майката земя”. Мотивът за 

общочовешкото   страдание   превръща   тълпите   в   двежеща   сила   на   революционната 
борба.Лирическият “ние” се опира на един традиционене за нашата литература образ – на 
майката   земя    и   върху   него   наслагва   противоположните   значения   на   майка-мащеха. 
Традиционният образ на майката –земя е преобърнат. Тя е майка-мащеха, която разделя 
децата си на бедни и богати и отблъсква  беззащитните.Тя е студена, несправедлива. Това 
делене на майка и мащеха води началото си от 19 век – още в зората на новата българска 
държавност,   българинът   е   разколебан   в   представата   си   (Ел.   Пелин).Творбата   на   См. 
разширява  контекста  – цялата земя, природният порядък, света е разделен  на бедни и 

богати.Бедните   са   творците   на   благата,   те   са   обречени   на   угасване   в   “тъма”   Чрез 
библейския мотив за Страшния съд   е внушена идеята за справедливост и възмездие за 
униженията   и   страданията:   “Но  иде   ден   на   съд!  Над   майката   земя   /надвисва   ураган”. 
Гневът на робите е свещен, справедлив и ще разруши до основи стария свят на злото и 
тиранията. Човекът жертва, мъченик и страдалец вижда себе си в ролята на  “разрушител” 
и на “творец” едновременно.
Основен принцип на изграждане е контрастът.
Композицията включва 6 строфи по 5 стиха.Първият и последният стих се повтарят и така 
се затваря като в художествена рамка  

основната идея

  – всеки , роден на тази земя има 

право на свободен и достоен живот.
4.Как е характеризиран насилникът – чрез символите на бича, хомота, и “робския закон на 
жълтия метал”
5.Има ли конкретизация във времето и пространството – мащабите са разширени – “чрез 
нашите сърца вселената тупти”, “животът с крепи на рамченете ни”.
6.Основни опозиции: майка – мащеха, тъма-лъчи, стенещи вълни – огнени вълни, смърт – 
живот, свобода – робство. Така се очертават две ядра – първото създава представата за 
периферията   на   света   и   за   социалното   страдание   на   човека   тук   и   сега.   Второто   ядро 
очертава   светлия   образ   на   жадуваното   “утре”,   на   новия   ден,   на   новия   свят.     В   този 
контрастен   свят   животът   властва   над   човека   и   го   обрича   на   всекидневна   агония.,   но 
бъдещето ще преобърне   представата за добро и зло и ще превърне човека в творец на 
съдбата си.
7.Роля на метафорите и градацията  “стенещи вълни”, “огнени вълни, “възбунени вълни”
8.Мотивът за смъртта – “Под черните крила на дебнещата смърт”; Смъртта се превръща от 
нарицателно име в герой, в действащо лице в поезията на См.
9.Защо отношението към Земята е двусмислено?
10.Каква е ролята на съюзите и, но , а?
11.Каква   е   ролята   на   многократното   повторение   на   “Ний”,   изведено   в   анафорична 
позиция?
12.”кървъв пот” напомня на Ботевото “пот от чело кървав се лее”
13. Роля на повторението “океан”
14. Мотивът за трънения венец – виждат се в ролята на Спасителя.
15.Цветова гама – контрастна – светлина –мрак

“Ний”

Поезията на Смирненски е свързана с духа на преломната епоха след войните, в 

която   се   чувства   социалното   напрежение   и   стремежът   към   радикални   промени   в 
обществения живот. В условията на национална и духовна криза българската литература 
претърпява   сериозни   промени   –   символизмът     и   индивидуалистичната   философия 
постепенно отстъпват място  на експресионизма и на революционно-борческата поезия на 
Смирненски. В неговата лирика се променят основните опорни точки на представата за 
света   –   на   преден   план   е   изведен   човекът   като   социално   същество,   масата   –   като 

събирателен   образ   на   човешкия   колектив,   улицата   –   като   място,   където   се   разиграва 
социалната драма и сблъсък, бурята и революцията – като знаци на робското тържество, 
на победата на онеправданите. Израз на това ново лирическо светоусещане поетът дава в 
стих. “Ний”, в което се чува гласът на множеството. Колективът, тълпата дръзко заявява 
своето недоволство от устройството на света и своето искане за промяна. Масата е решена 
да се бори до победа.
              Стихотворението е публикувано за първи път в сп. “Червен смях” през 1921 г. 
Второ по ред е в стихосбирката  “Да бъде ден”. Заглавието  носи  усещането за сливане с 
тълпите,   “аз”   отстъпва   пред   властното,   обобщаващо   “ний”.   Архаичната   форма   “ний” 
създава   усещането   за     множество,   за   обединеност,   за   сплотеност.   Човекът   е 
деперсонализиран, представен като неделима част от множеството, от тълпата.
            Основно чувство е двуполюсно– от една страна житейски драматизъм, а от друга – 
борчески   оптимизъм.   Творбата   проследява   проглеждането,   пробуждането,   духовното 
израстване на довчерашния роб. Стиховете звучат властно и категорично   като присъда 
над стария свят. Основен принцип на изграждане е контрастът (майка – мащеха, мрак – 
светлина,   живот-смърт).   Така   се   очертават   две   ядра   –   първото   създава   представата   за 
периферията   на   света   и   за   социалното   страдание   на   човека   тук   и   сега.   Второто   ядро 
очертава   светлия   образ   на   жадуваното   “утре”,   на   новия   ден,   на   новия   свят.     В   този 
контрастен   свят   животът   властва   над   човека   и   го   обрича   на   всекидневна   агония.,   но 
бъдещето ще преобърне   представата за добро и зло и ще превърне човека в творец на 
съдбата си.
                         Композицията включва 6 строфи по 5 стиха.Първият и последният стих се 
повтарят и така се затваря като в художествена рамка 

основната идея

 – всеки , роден на 

тази земя има право на свободен и достоен живот.
            Основен е мотивът за бунта на отхвърлените от майката земя деца..Представянето 
на   тълпите   като   онеправдани   деца   в   стих.   “Ний”е   най-висш   израз   на   хуманизма   на 
Смирненски. Множеството от онеправдани и унизени заявяват своето  право да живеят в 
справедлив свят: “

Ний всички

  сме деца на майката земя”.  Мотивът за общочовешкото 

страдание   превръща   тълпите   в   движеща   сила   на   революционната   борба.  Лирическият 
“ние” се опира на един традиционен за нашата литература образ – на майката земя   и 
върху него наслагва противоположните значения на майка-мащеха. Традиционният образ 
на майката земя е преобърнат. Тя е майка-мащеха, която разделя децата си на бедни и 
богати и отблъсква  беззащитните. Тя е студена, несправедлива. Това делене на майка и 
мащеха   води   началото   си   от   19   век   –   още   в  зората   на   новата   българска   държавност. 
Смирненски разширява контекста – цялата земя, природният порядък, светът е разделен 
на   бедни   и   богати.Бедните   са   творците   на   благата,   но     те   са   обречени   на   угасване   в 
“тъма” . несправедливият свят е представен   чрез знаците на “бич”, “хомот”, “робския 
закон на жълтия метал”. Оксиморонът “бледни смъртници – родени за живот” разкрива 
най-яркия парадокс на   този свят. Раждането и животът са белязани не с радост, а със 
смърт, с бавно и мъчително угасване. За човека няма надежда   сред ада на социалната 
мизерия.
           На страданието и безнадеждността от първа и втора строфа, третата противопоставя 
идеята   за   мощта   и   величието   на   тълпите,   на   множеството,   сплотено   от   страданието. 
Гласът на страдащите се трансформира в пророчески глас, който вещае новия ден. 
            А ний сме океан от огнени вълни ,
            величествен керван към светли висоти,

            чрез нашите сърца вселената тупти,
            живота се крепи на раменете ни…
          Тълпите са силни и могъщи и старият свят не може да устои на разрушителната им 
сила. Техният гняв е свещен и справедлив. Корените на гнева са в социалната участ на 
човека,   безправието,   мизерията,   нищетата,   мъката,   страданието.   Човекът   има 
самочувствието   на   творец   на   “земните   блага”;   носи   съзнанието   за   незаслужен   и 
неоправдан житейски жребий.Който създава материалните ценности, той трябва да бъде 
техен господар. Човекът чувства своята сила в множеството и се стреми към социална и 
духовна   реабилитация.   Разрушителната   стихия   на   човешкия   гняв   е   внушена   чрез 
символичния   образ   на   “ураган”,   на   “възбунени   вълни”,   които   се   издигат   с   “рев”,   на 
“океан”. Хиперболите и преплитането на християнска с пролетарска символика придават 
монументалност   на     картината   на   разбунтуваните   тълпи.   Океанът   е   символ   на     мощ, 
неудържимост, стихийност. Огънят има двойнствена символика на разрушителна стихия и 
на пречистваща, възраждаща сила. Съчетаването на двете стихии вода и огън е знак за 
могъщество и непобедимост. Добре познат на читателя е  старозаветният библейски мотив 
за пътуването на юдеите през пустинята към Обетованата земя.Смирненски вижда нов 
“величествен керван” от роби, които пътуват към светлия бряг на живота. Вплитането на 
библейския   мотив   за   пътуването     звучи   пророчески   –   има   спасение   за   бедните   ако 
повярват в силата си.
            Чрез библейския мотив за Страшния съд   е внушена идеята за справедливост и 
възмездие за униженията и страданията: “Но иде ден на съд! Над майката земя /надвисва 
ураган”. Гневът на робите е свещен, справедлив и ще разруши до основи стария свят на 
злото   и   тиранията.   Човекът   жертва,   мъченик   и   страдалец   вижда   себе   си   в   ролята   на 
“разрушител”     и   на   “творец”   едновременно.   Образът   на   урагана             ,   в   чято   сила 
“преплитат се ведно омраза и любов” напомня на Апокалиптичната картина на битката от 
Ботевото стихотворение “До моето първо либе”. 
             Огнената сила на революционната промяна ще  пречисти и  родината мащеха.  
Нужно е духовно обновление,   и тя е готова да го приеме “потъпкала греха, отърсила 
срама” Земята ще възвърне   извечния си образ на майка, даряваща децата си с обич и 
топлота. Финалният възглас “И ние сме деца на майката земя!” възстановява нарушената 
хармония. Тълпите преминават през страданието , мъките, униженията, за да се превърнат 
в творци на живота. Метафорите “стенещи вълни” – “огнени вълни”, “възбунени вълни” 
чертаят пътя на пробуждането.
           Многократното повторение на “ний”, изведено в анафорична позиция подчертава 
значимостта на човешката общност.   Тълпата вижда себе си  под “трънен венец”  , който е 
знак за страданието, изкуплението и спасението.
                  Цветова   гама     е   също     контрастна   :   светлина     и   мрак     са   във   вечна   борба, 
символизирайки  борбата между двата свята, доброто и злото, живота и смъртта.
         В началото на ХХ век човекът  осъзнава необходимостта  от нов ред, от нов свят – 
справедлив и хуманен. Настоящето го  е превърнало  в жертва на социалното неравенство, 
а бъдещето изисква от него да поеме отговорността за промяната и да стане движеща сила 
на тази промяна. 

“Зимни вечери” -7стр.

              Според  Никола Георгиев  “Зимни вечери” е поема, която обобщава драмата на 
човека и разкрива истината за трагичния живот на безправния “малък човек”.Сякаш тук са 
събрани заедно образите на стария музикант, на слепия, на цветарката, на Гаврошовците, 
на   девойката,покосена   от   жълтата   гостенка.   Това   са   познати   образи   и   мотиви,   защо 
Смирненски  се връща към тях?
1.

Творческа история

 – това е една от последните творби, писана през зимата на 1922-23 

година. По спомени на сестрата на См. той често се е разхождал из крайните квартали на 
София и е  наблюдавалживота на хората там.
2.

Композиция

 – творбата е написана под формата на “лиричен репортаж” на принципа на 

мозайката;   фрагментарно   се   подреждат   отделните   картини   и 
образи.Фрагментите(картините) са общо 7. Обединяващо начало е “пътуването” на лирич. 
говорител през художественото пространство, който се поставя в ролята на наблюдател и 
непосредствен  свидетел  на драмата  на събратята  си по съдба..  В цикъла  се преплитат 
двата   начина   на   изображение   –   символистичния   и   реалистичния;   редуват   се.   Лир. 
говорител очертава мрачната  и потискаща,  трагична  и мъчителна социална  атмосфера. 
Мизерията   бедността,   отчаянието,   превръщат   човека   в   център   на   социалния   ад. 
Емоционалното въздействие се постига чрез символичния образ на мъглата.
3.

Заглавието  

–   кодира   ключовите  значения   на  текста,  а  именно  –студенина   и  мрак.; 

смърт;   на   фона   на   зимния   мраз   драмата   на   малкия   човек   придобива   още   по-жестоки 
очертания.   Заглавието   е   в   мн.ч.   –   внушава   усещането   за   повторяемост,   за 
продължителност във времето, за постоянен начин на живот Зимата символизира  смъртта 
в   природата;   зимата   е   “космическа   вещица”,   която   умъртвява   природата   .   Зимата 
представя света и човека в   състояние на жесток кризис, който предизвиква отчаяние и 
болка.Зимният свят е светът на плачещите жени, пищящите деца, безпомощните старци 
(сравни  с  “Обесването  на  В.Левски”   на  Ботев)  е свят  на  универсалното  страдание,   на 
абсолютната   безнадеждност,   на   несбъднатото   спасение.Спасителят   го   няма   в   зимните 
вечери на отвъдното, защото няма пълноценен дом, няма пространство, където да се роди. 
Вечерта   в   поетиката   на   символистите   също   символизира   смъртта(Яворов, 
Дебелянов);вечерта е краят  на светлината и начало на нощта – мрак..Зимните вечери са не 
просто времева ориентация, те са и ситуация – изпитание.Светът на социалните низини е 
представен   като   отвъден   свят,”пуст   и   мрачен”,   свят-гроб,   пространство   на   вековна 
екзистенциална драма. |Лир. Аз върви из социалния ад, но сам без водач и подобно на 
Данте     се   сблъсква   с   вечното   страдание.Внушението   за   отвъден   свят   се   постига 
посредством   цветовата   гама   –   тъмнина   и   мъгла(“тъмата”,   “сивата   мъгла”,   “море 
непрогледна   мъгла”,”мътни   стъкла”,   “мъглата   гъста   тегне”,   “завесите   от   черен 
мрак”,”незнайни силуети”.
4.

Основно   чувство

  –   елегично,мрачно,   тягостно;   на   мъка,   болка   и   състрадание, 

безнадеждност, отчаяние, самота, тъга, печал.
4а.Илюстрациите   на   корицата   са   от   Александър   Жендов   –   фигурите   са   ъгловати, 
заострени.
4б. Значенията на града – център и периферия
5.

Основни   мотиви

  –  

мотивът   за   страданието

,     за   самотата   и   отчуждението,   за 

враждебността   на   града;за   гледането(   гледната   точка   на   лир.   Субект   влиза   в   сложни 
отношения  с “погледа”  на вечерния  зимен  град, който гледа  с очите  на демон своите 
жертви – “зловещо гледа”)През погледа на лир. говорител този свят е свят на страданието 

и обречеността – животът неуловимо се разтапя в “море непрогледна мъгла”;стъкленото 
око и мътното стъкло носят значението и символиката на слепотата, която е устойчива 
характеристика   на   образите   –жертви   в   поезията   на   См.   ;мотивът   за   безнадеждността, 
умората, смъртта, мотивът за лишеност на човека от правото на избор, просто е обречен.
5 а. 

Основна тема –

 екзистенциалната драма на малкия човек 

   6.   Първата част

 е по-обща, по-символна. Градът и природата сякаш се сливат в една 

мрачна и потискаща картина, която има универсален характер.
 

Образът   на   града

-представен   е   като   “черна   гробница”;човекът   е   живо 

погребан;погребани   са   и   несбъднатите   му   мечти..Това   е   място   обитавано   от   сенки   и 
призраци.   Градът   е   враждебно   настроен,прилича   на   чудовище   “с   жълти   стъклени 
очи”(празен,   но   значещ   поглед,   а   именно   враждебност,   отблъскване).   Ролята   на 
сравненията   е   експресивна   и   засилва   усещането   за   безнадеждност.   По   особен   начин 
въздейства  и  цветовата   гама.  Освен  осн.  контраст   черно-бяло, се  наслагват  и  тъмните 
потискащи  цветове (сив, жълтопепеляв) и внушават  представата  за безперспективност. 
Пълната липса на “р”  във второто двустишие подчертава скрития смисъл на употребата 
му в началото. Сега читателят следва тихо лир. говорител, който пък от своя страна следи 
призрачно отдалечаващите се стъпки на неизвестен субект, който потъва в мрака (асонанс 
на   “т”).   Във   втора   строфа   глаголите   не   незовават   действия,   а   състояния.   Странна   и 
злокобна е метаморфозата на сградите, превърнали се  в чудовища с демоничен поглед. 
                       Пространството се центрира около призрачния образ на дървото, но то не е 
дървото на живота (митологичния символ), а измръзнало, мъртво дърво –“оскрежената 
топола-призрак сякаш/в сивата мъгла стърчи”. Светът е замръзнал, безжизнен, клоните й 
са призрачно бели. Думите надмогват своя делничен смисъл и внушават нещо зловещо и 
непреодолимо,   царство   на   тъмата.   Гробницата,   тъмнината   са   все   символи   на 
отвъдното.Алитерацията на “р” в ключовите думи засилва чувството на обреченост.

        Образът на мъглата

 – тя е природният фон, който създава усещане за призрачност, 

не-реалност,   не-живот.   Тя     олицетворява   живота,   който   “души”   бавно   и   мъчително 
жертвите си. Мъглата е безплътна и непроницаема и създава зловещо настроение.Засилва 
внушението   за   самота   и   отчаяние.   Тя   прониква   навсякъде,   поглъща   всичко,   човек   се 
чувства изгубен и забравен в този свят, обгърнат от “мъглата жълтопепелява”. Усещането 
за смърт се засилва и от другите цветове-черно, жълто, сиво – това е гамата на смъртта, 
мрака, потиснатостта, отчаянието, болезненото безверие. В контраст на тях се откроява 
загатнатото   бяло   със   значение   на   непорочност   и   одухотвореност.   Но   в   мъртвото 
пространство   дори   краткият   миг   на   красота   се   умъртвява   при   допира   до   грозната 
действителност, до хапещия студ и премръзналите бездомници”снегът, поръсен с бисерни 
искрици,/хрупка с вопъл зъл и глух”. Леден студ е сковал и “изопнатите жици”, които 
приличат на “странни струни”, замлъкнали, вцепенени. Читателят  остава с едно странно 
предчувствие за зло, което дебне в безмълвието на мрака  и студа. 
     

Мотивът за звука

 – пространството на тъмата, на мъглата отнема силата на звука, на 

гласа. Липсата на глас, на звуци, които да подсказват живот още по-силно демонизира 
страданието,   мълчанието   и   мизерията.Зимните   вечери   са   мълчаливите   вечери   на 
човешкото страдание.Светът на зимата е онемял свят, лишен от пълноценна човешка реч – 
тя   е   сведена   до  първичните   жестове   във   втори  фрагмент:   писъкът”децата   пищят   и   се 
молят”;   риданието   “проточено   ридай   старуха”;викът-”и   грубо   гърмят   в   тишината 
пияни,хрипливи слова”).