Дискриминацията е обществено явление. Тя се проявява в обществените отношения 

между   хората   -   било   между   отделни   индивиди,   било   между   социални   групи. 

Дискриминацията   има   място,   когато   се   проявява   различие   между   отделната   личност   и 

другите личности, което води до несправедливо отношение към нея на основата на това, че тя 

принадлежи   или   другите   считат,   че   тя   принадлежи   към   социална   група,   дефинирана   по 

определен признак (критерий). Дискриминация може да има и от една социална група или 

общност спрямо друга социална група или общност или спрямо отделни индивиди на тази 

група   или   общност.   В   психологическата,   социологическата,   политологическата   и 

юридическата   литература,   от   различни   методологически   гледни   точки,   се   дават   различни 

определения и характеристики на това социално явление. 

Етимологически думата “дискриминация” произлиза от латинския глагол discrimino – 

“отделям, разделям”, и от съществителното име discrimen – в значението му на “разлика”. 

Оттук идват и производните съществителни имена discriminator – “който прави разлика” и 

discriminatio – “разделяне”. Дискриминацията като социално явление може да се определи 

като всяка форма на подчинение или негативно отношение към отделни физически лица или 

групи  от физически  лица, основана  на  характеристики,  които  се явяват  неприемливи  или 

неподходящи в условията, в които те имат място. В този смисъл дискриминацията е различно 

и   неравно   третиране   (подчертано   отношение),   изключване   или   предпочитане   на   дадена 

личност или група от личности, което отрича или принизява равното упражняване и ползване 

на права.

От   социологическа   гледна   точка   дискриминацията   е   действие   (човешка   постъпка), 

извършено срещу лице или лица на основата на неговата принадлежност към определена по 

някакъв признак социална група, както и отказът да се предоставят на член на тази група 

възможностите, които по правило се предоставят на социалната група, към която принадлежи 

дискриминиращото  лице.  Актовете  на дискриминация  могат  да бъдат  тайни  или  открити, 

могат да бъдат инцидентни  или да получат  широко разпространение,  да са извършени от 

отделни лица или да бъдат групови (включително и от анонимни групи), да са спорадични 

или системни.

От гледище  на теорията  на психологията  всеки  дискриминационен  акт,  в  една или 

друга степен, нанася на жертвата на дискриминация психически, материални и/или физически 

вреди.   Дискриминацията   е   насочена   към   представите   на   човека   за   самия   себе   си,   за 

собствената си идентичност и уникалност, за принадлежността му към определена общност. 

Психическите поражения на дискриминационния акт са свързани с принизяване на чувството 

за   социална  ценност,  представите  за   лична   чест  и  достойнство.   Тъй  като  намерението   за 

дискриминиране   се   обяснява   с   наслоени   предразсъдъци,   посочва   се,   че   термините 

“предразсъдък” и “дискриминация” често са взаимно заменяеми, като имат еднакво смислово 

значение. Предразсъдъкът се счита за превзето отношение към член на друга, различаваща се 

по определен признак група. 

Като явление в политическия процес дискриминацията се проявява в разпределение на 

потенциални възможности, правомощия и отговорности на участващите в него на базата на 

обективен статус в обществото – раса, етнически произход, пол, имущество и други. Чрез 

дискриминацията се създава обществен и политически ред, който не дава равни възможности 

за социализация, участие в политическия живот, политическа институализация, заемане на 

постове, упражняване на политически и други права на определени членове на обществото. В 

литературата   се   посочва,   че   съвременната   демокрация   се   стреми   към   един   комплекс   от 

“справедливи   равенства”,   включващ:   а)   юридико-политическо   равенство;   б)   социално 

равенство;  в) равенство на възможностите  (равен старт и равен достъп); г) икономическо 

равенство   (в   смисъл   на   изземване   на   богатството   от   държавата).Чувството   за   национална 

идентичност

е нещо като изкуствено създаден имунитет, който е достояние на всеки човек, 

независимо от държавата, към която принадлежи. И в този аспект, българите по нищо не се 

различават, нито отстъпват на другите нации. Измеренията на чувството за отношенията към 

другите   на   българина   обаче   са   твърде   нехомогенни   и   разнопосочни.   Част   от   нацията   се 

прекланя пред достиженията на чуждите култури, /или псевдокултури/, друга част – отрича 

изцяло  останалия  свят  и неговите  културни  или  национални  богатства.  Или просто  не се 

интересува от тях. 

В   условията   на   глобализация   обаче,   българинът   трябва   да   направи   своята   лична 

реформа, защото иначе е изправен пред опасността все по-интегриращата се международна 

среда да се разправи брутално и с него, и с мисленето му, което за броени години стана 

архаично. Той трябва да излезе от състоянието на тотален “мисловен комунизъм”, да започне 

лично да брани интересите си, поемайки най-после отговорността за себе си и обществото. 

Освен   това,   българинът   трябва   да   приеме,   че   съществуват   както   и   други   нации,   така   и 

индивиди  от   собствената   му  среда,   които   имат  различни  нужди   и  потребности,  различни 

разбирания   и   мироглед.   През   последните   петнадесет   години   човешките   права   у   нас   бяха 

сфера на идеологизиран дебат и дълбоки недоразумения. Действия с враждебно отношение 

към   въпроса  за   човешките   права  обикновено  не   отекват  с  тревога  сред   обществото,  а  на 

моменти   даже   се   радват   на   широка   обществена   подкрепа.   Подобна   реакция   събуждат 

например   случаите   на   насилие   от   страна   на   полицията   или   на   дискриминация   спрямо 

етнически   и   религиозни   малцинства.   Обществото   все   още   не   е   наясно   с   въпросите   за 

човешките права и международните стандарти. Въпросът се свежда по-скоро до егалитарните 

измерения   на   проблема,   до   държавно   осигурената   социална   и   икономическа   защита, 

отколкото до нормите за защита на личностния интегритет. Кризата с нейните социални и 

икономически  ограничения,  пред които през последните  две години  са изправени  все по-

широки слоеве на българското общество, възроди вкоренените предразсъдъци и враждебност 

към   "другия".   Предразсъдъците   и   дискриминационното   отношение   на   обществото   са 

насочени специално към ромското население и различните религиозни общности (като най-

пресен пример – случаят в Красна поляна). По инерция терминът "малцинства" се свързва на 

Балканите   с   етнически   или   религиозни   групи.   Подобна   инерция   може   да   има   две 

интерпретации:   оптимистична   и   песимистична.   Според   оптимистичната   малцинствата, 

дефинирани по различен от етническия или религиозния признак, са напълно интегрирани в 

обществото   и   не   се   възприемат   или   самовъзприемат   като   малцинства.   В   песимистичната 

обаче  има   нотки   дори  на   трагизъм:   тези   малцинства  си   остават  "зад   кадър",   все  едно  не 

съществуват   изобщо.   За   съжаление   в   България   втората   интерпретация   е   по-валидната. 

Българинът трябва да преодолее този манталитет и да приеме различният друг, ако желае да 

се нарече гражданин на Европа.

В началото  на 2007 г. беше  подготвен  проект на Закон  за изменение  на Закона за 

устройство   на   територията,   който   да   доведе   до   решаване   на   жилищните   проблеми   с 

незаконното строителство в районите с преобладаващо ромско население. Това предвижда 

една от мерките в Националния план за действие за защита от дискриминация - 2007 г. На 

22.01.2007 г. правителството одобри документа, който формулира приоритетите и задачите на 

държавната политика за защита от дискриминация в краткосрочен план. 

 Националният   план   е   изработен   с   активното   взаимодействие   между   експерти   от 

държавната   администрация   и   представители   на   гражданското   общество   и   отговаря   на 

предизвикателството, което членството на България в ЕС й поставя – да бъде пълноправен 

член на мултикултурна общност. 

 Сред приоритетите са обучението на т. нар.задължени субекти, както и на българските 

граждани, за правата и задълженията им в областта на борбата и превенцията на прояви на 

дискриминация,   постигането   на   напредък   в   антидискриминационното   законодателство   и 

стимулирането на ефективни практики по прилагане му от правозащитните органи. 

 Планирано е обучение на социалните партньори на регионален принцип; разработване 

на учебни материали по антидискриминация; провеждане на обучителни семинари и курсове 

за преподаватели във ВУЗ, учители, директори на училища, възпитатели, за лица, заети в 

сферата на здравеопазването и социалните услуги, за служители в държавната и общинска 

администрация;   провеждане   на   срещи   с   областните   управители   за   разработване   на 

средносрочни планове за действие за недопускане на дискриминация, както и за създаване на 

обществени съвети за равни възможности. 

 Мерките предвиждат още разработването на предложения за законодателни мерки за 

интеграция на ромските деца в училище от Консултативния съвет към МОН; допълване на 

длъжностните характеристики на експертите в РИО, на директорите на училища и учителите 

за недопускане на дискриминация и осигуряване на равни възможности на учебното място за 

всички; изготвяне на списък на обектите държавна и общинска собственост, които трябва да 

се приведат в съответствие с изискванията за околна среда и др. 

За   да   разгледаме   настоящите   взаимоотношения   между   българите   и   циганското 

население   би   трябвало   да   анализираме   предходните   години   на   съжителство   и   опити   за 

интеграция. Няма ясно и единно становище по въпроса за мястото на циганите в йерархията 

на   човешките   общности.   В   различни   трудове   се   срещат   определения,   който   коренно   си 

противоречат.   Веднъж   са   причислявани   към   племенни   общности,   друг   път   се   говори   за 

циганска народност, трети за национално малцинство, четвърти само за социална прослойка, 

непритежаваща   или   изгубила   етническата   си   специфика.   Навсякъде   по   света   където   има 

цигани те живеят организирани в цигански групи. Самите групи коренно се различават една 

от   друга   макар   и   изгубили   класическите   черти   на   племенната   или   родова   организация. 

Наблюденията на цигански групи в съвременността потвърждават както постоянството им, 

така и еластичността им и способността им да се приспособяват към промените в околната 

среда. Това говори за силната потребност на циганите да живеят групов начин на живот. Този 

факт обяснява сам по себе си тяхното капсулиране, не само в българското, но и във всяко 

общество.   Основна   роля   върху   развитието   на   етническите   процеси   при   циганите   оказва 

груповият им организъм, който влияе консервиращо и задържа тези групи на сегашният им 

стадии   в   развитието.   Самите   те   възприемат   себе   си   единствено   в   рамките   на   циганската 

общност - рамки които са в общи линии ненарушими.

Дори 

циганският език

 като такъв е характерен и строго специфичен за всяка обособена 

група. Това се използва от циганите съзнателно с цел самоизолация при контактите с други 

етноси, а и между самите тях. Всяка циганска група в зависимост от географската си или 

родова обособеност има свои собствен диалект. Този етнос използва езика, като основен за 

самосъхранението   на   самата   група.   Това   потвърждава,   че   циганите   сами   се   изолират   и 

отказват да бъдат интегрирани от страх да не загубят своите отличителни характеристики и 

да бъдат асимилирани. Езика е начина им да избегнат контактите с не-циганите.

Циганската

  религия

 от своя страна може да се приеме и като съзнателен начин да се 

приближат до населението с което съжителстват. Циганите са известни като общност, която 

лесно приема вероизповеданието на населението сред което живее. Още под османско иго 

циганите   заемат   двойствено   положение,   без   да   се   вписват   в   съответните   категории 

„правоверен” и „рая”. Те се обособяват на етнически принцип (нещо твърде нехарактерно за 

Османската империя през този период). Поради спецификата на техния религиозен живот по 

думите на Евлия Челеби „с християните славят Великден, с мюсюлманите Курбан- Байрам, а 

с евреите Шума-Байрам.” Това е първият интегриращ циганите фактор преди векове. Дори 

днес   този   фактор   е   от   значение   защото   циганите   не   са   особено   религиозни,   така   че   в 

зависимост от града или селото в което живеят могат да променят религията си.

:

Първи опит в стремежът на циганите към общополитическа еманципация е циганската 

конференция във Видин през 1901 свикана по повод приетите  поправки на Избирателния 

закон,   лишаващ   голяма   част   от   циганите   в   България   от   избирателни   права.   Случаят   с 

поправките   в   избирателният   закон   е   особено   интересен   и   то   не   само   за   очертаване   на 

тенденциите в развитието на общественото съзнание на циганите в България, но и в по-широк 

план за разбиране на основните нагласи на общественото мнение в страната. На своето 61-во 

заседание   от   1-ва   извънредна   сесия   на   31.05.1901г.   11-то   Обикновено   Народно   Събрание 

обсъжда приема на „Закон за изменение на избирателния закон влязъл в сила с указ 271 на 

княз Фердинанд  I”. Добавя се текста „в това число и циганите нехристияни и всички онези 

цигани,   които   нямат   установено   местожителство”,   т.е.   по   този   начин   са   лишени   от 

избирателно права по-голяма част от циганите. След края на I-та световна война настъпва нов 

период в развитието на циганските организации. Първата такава е създадена 1919г. София – 

организацията   „Еипет”.   След  II-та   световна   властите   им   налагат   сериозни   ограничения   – 

например в София било забранено да посещават централните части на града и да се водят в 

трамваите.

След   09.09.1944  циганите   в  България  стават  обект   на  провеждане   на  целенасочена 

политика от страна на новия режим. В периода 40-те и 50-те години по образец на СССР в 

България   се   води   политика   за   утвърждаване   на   циганите   като   равноправна   и   самобитна 

етническа общност и привличането й в „строежа на новия живот”. През 50-те се разпускат 

локалните цигански организации и се „вливат” в секциите на ОФ, театър „Рома” е прехвърлен 

към   кварталните   читалища,   прекратява   съществуването   си   „   Общоциганска   организация”. 

Това   слага   началото   на   нова   политика   спрямо   циганите   в   България-   етнокултурното   им