СЛОВО ЗА УЧИЛИЩЕТО

През годините на турско робство България е лишена от истинско училище, 

отговарящо на нейното развитие. Последните незагасени светилища на старата 
българска култура и образованост остават манастирите. 

За   духовното   пробуждане   голяма   роля   играе   появата   на   националното 

съзнание.   Силен   подтик   към   просвета   и   образование   дават   ренесансовите   и 
просвещвнските   идеи.   Така   още   през   ХVIII  век   българската   интелигенция   се 
опитва да разчупи тесните рамки на елементарното църковно образование и да се 
добере   до   просвета   на   роден   език,   съобразена   с     постиженията   на   световната 
култура и с житейските нужди на населението.

Интересът   към   образование   е   предизвикан   и   от   влиянието   на   гръцката 

просвета, която по това време осъществява историческия преход от килията към 
светското училище.

В   тези   условия   през     ХVIII  век   се   слага   началото   на   българското 

просвещение. Българските просвещенци в духа на европейските възгледи подемат 
идеята за образование и просвета на роден език съобразно с духа на традицията. 
Те обръщат поглед назад за да могат да извлекат от предните векове спомена за 
миналата културна слава на отечеството. 

Но   въпреки   ярките   просвещенски   настроения   сред   българската 

интелигенция и новите нужди на стопанското и социалното развитие преходът от 
килията към светската просвета се извършва много бавно. 

Към   1762   г.   в   сегашните   български   земи   са   поддържани   112   килийни 

училища, повечето от които се намират в манастирите. Тези училища не могат да 
задоволят   новите   просветни   нужди.   Те   продължават   да   носят   белезите   на 
традиционното средновековно гръцко образование. Възникнали под влияние на 
гръцката „келия” или на гръцкото народно училище, те се ръководят обикновено 
от   полуграмотни   монаси,   свещеници   или   занаятчии.   В   тях   учениците   - 
послушници на манастира, деца от близката околност или роднини на даскалите - 
се подготвят за бъдещи свещеници и учители.  Обучението се извършва на гръцки 
или   на   църковнославянски   език   по   требните   книги   –   Часослов,   Псалтир   и 
Апостол.

Усилията към просветата се проявяват най-напред в разширяване обема на 

килийното   училище.   Промени   настъпват   и   в   съдържанието   на   обучението.   В 
килийното   училище   се   въвежда   все   повече   четене   и   писане   на   църковно-
славянски език, а понякога дори и на говоримия език. През  ХVIII век започва да 
се   изучава   смятане   на   рабош,   проникват   първите   сведения   за   българската, 
балканската и църковната история, застъпва се пеене на църковни и български 
народни песни. Всичко това съдейства за опитите да се разкъса тесният обръч на 
старото килийно образование, да се нагоди училището към нуждите на изменещия 
се стопански и духовен живот.

Но въпреки реформата в килийното образование и засилващия се интерес 

към   гръцката   просвета   до   20-те   години   на   ХІХ   век   преходът   към   модерното 
училище не е  извършен. Зараждащата се българска буржуазия няма още морални 
и материални сили да създаде народни светски училища. Голяма част от нея се 
задоволява с гръцко образование и по традиция продължава да се гърчее. Но с 
развитието на възрожденските процеси и с укрепването на националното съзнание 
то се превръща в пречка за българското духовно развитие. Така в началото на 
ХІХ   век   се   ражда   идеята   за   откриване   на   елино-български   училища.