„Българи от старо време”

1. Отпечатана за първи път на руски език в Москва през 1867 г. повестта е плод на 

носталгията на младия писател по поробеното отечество, пропита е с обич към родната 
Копривщица, роднините и съгражданите, към всичко българско и родно. Далеч от 
родината, Каравелов живее със спомените за нея. Родният град с къщите на два ката, 
живописно скътан в гънките на планината, оживява с цялата си прелест. Писателят 
мислено вижда планините, река Тополница, която прави „своеволни кръгове”, чува 
песента на птиците, звъна на стадата и „нежен” от копривщенския вятър, който 
„приводи в човека някакво непонятно блаженство”, възкликва в началото на втора глава: 
„Обичам те, мое мило Отечество!”. Чувството в този откъс се устремява към висините – 
„Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори!” – 
достига ръста на Балкана и с всяко ново „обичам” се пречиства още веднъж. Това място 
на повестта е лирическо отстъпление, но не само. То е лиричен контрапункт на хумора и 
сатирата и в същото време патриотичната изповед на Каравелов е част от плътта на 
творбата, внезапен, остро избликнал израз на най-дълбокия й смисъл. 

Повестта е една 

възторжена прослава на вечно побеждаващото начало в бита на

народа.

 Лиричната 

изповед „Обичам те, мое мило Отечество!” не е просто картина, пейзаж, рисунък от 
родния край, а възглед на твореца за неизбежната победа на обновителните сили на 
народа над сковаността, консерватизма и грозотата на робството.

2.

Основна тема е борбата между старото и новото

, между застоя, консерватизма и 

движението, духа на Новото време. На пръв поглед отношенията между старите и 
младите са страничен въпрос в творбата. Павлин и Лила са второстепенни лица. Но в 
образите на двамата представители на „старото” – хаджи Генчо и дядо Либен – се 
откриват съществени различия, породени не само от тяхната човешка индивидуалност и 
„чудачество”, но и от отношението им към младите и „новото”.

2.1. В „Българи от старо време” 

липсват както пълно отрицание на стария бит

 като 

нещо абсолютно консервативно и напълно отживяло времето си, така и идеализация 
на доброто старо време. Битовата традиция се изобразява от два съвсем различни 
ъгъла. В домовете на хаджи Генчо и дядо Либен властват сякаш едни и същи закони 
на бита. Лила трепери пред баща си и Павлин също. Хаджи Генчо сам решава кога и 
за кого да омъжи дъщеря си. И дядо Либен разговаря със сина си, след като вече 
всичко е уговорено между сватовете. На пръв поглед (но само)традиционните 
обреди изглеждат еднакво жестоки и консервативни. 

Основната идея е 

съсредоточена тъкмо върху различията

. През цялото време на годежа хаджи 

Генчо нито веднъж не помисля за дъщеря си. Нещо повече, той не казва даже на 
жена си кой ще е бъдещият им зет. Т.е. хаджи Генчо гледа на Лилиния годеж като на 
своя лична работа и никак не се вълнува от безпокойството, страха, обречеността на 
близките си. Съвсем друго е положението у дядо Либенови. Когато годежът се 
разваля и Павлин дръзко заявява на баща си, че ще се ожени за Лила въпреки 
всичко, дядо Либен така се разфучава, че става страшно. Сипе ругатни и закани 
върху своя „пъси” син, но вътрешно ликува от неговата решителност, 
непреклонност, мъжественост, гордее се с разпалеността и темперамента на Павлин, 
у когото вижда себе си, лудите си младини.

2.2.  Традицията наистина съдържа много консерватизъм, нетърпимост и жестокост към 

младото, към новото, развиващото се. Образът на хаджи Генчо е завършен в това