ЕЛИН ПЕЛИН

Под манастирската лоза

Самият Елин Пелин определя творбата си Под манастирската лоза като най-хубавата и най-
човечната. В нея диша 

топ

ло човеколюбие, ро

ден

о от дълбокото убеждение на 

писател

я, че 

доброто и злото са неотменни страни на човешката същност. Почти неу

сет

но се потапяме в 

магията на една художествена действителност, която напомня прекрасния свят на приказките. 
Впрочем така ги нарича в Отец Сисой и самият повествовател - приказки, пълни с поучение и 
мъдрост.

Елин Пелин успява да провокира читателя и да го подтикне към преосмисляне на разбиранията му  
за добро и зло, грях и праведност, любов и омраза. Всички текстове от цикъла водят диалог с 
християн

ски

я   канон,   в   който   се   разгръща   и   отстоява   по-различно   знание   за   света   на   хората. 

Неслучайно са използувани житейската опитност и светата мъдрост на самого отца Сисоя, който е 
и сладкодумният разказвач на десетте приказки.

Без да е атеист или прекален светец, човекът в Елин-Пелиновия художествен свят въплъщава и 
доброто, и злото, а животът си течеше такъв, какъвто е бил винаги. И лошите, и добрите живееха  
така,   както   можеха,   и  не   така,   както  искаха.   Всеки   търсеше   щастие   и  всеки   го   разбираше   по 
своему... (Пророк). Такова е съдържанието на човешкия живот тук, на земята. И всеки опит да се  
отмине високомерно истината, да се съди сурово и безмилостно грехът, да се търси заслон от 
изкушенията в аскетизма на християнството или да се избере бягството от суетата на живота е 
всъщност бягство от Природата и от Бога. Това обяснява защо на сгрешилите, но избрали живота 
хора Бог гледа със снизхождение и разбиране, породени от любовта му към тях, защо бедността не 
е порок, защо влечението на плътта е и радост за душата. А онези, които са се отрекли от живота, 
от   своето   природно   начало   или   пък   до   такава   степен   са   се   отдали   на  

борба

  срещу   злото,   че 

изгубват   способност   да   го   разграничават,   също   са   санкционирани   от   Бога,   като   им   е   дадена, 
разбира се, възможност за прозрение и покаяние.

В Под манастирската лоза човекът търси Бога, но иска да живее на земята, цени доброто, но не му 
е чуждо и злото, страда, но жадува радост и веселие, беден е, но не е загубил 

вкус

 към красивото. 

Цикълът е увенчан с една прекрасна картина, в която страданието и обезверението са надмогнати 
от надеждата, красотата и добротата: Хората не падаха духом, не униваха. У тях се събуди желание 
за труд и за по-хубав живот... Нещо ново бе се родило в тоя кът на земята - това беше надеждата, 
която сгряваше, ободряваше и привързваше към живота (Веселият монах).

Посланието   на   цикъла   Под   манастирската   лоза   е   за   повече   любов,   за   снизходителност   и   за 
разбиране на човека, на неговия живот - низ от добри и не толкова добри помисли и дела. Идеята  
да се живее така звучи от устата на мъдри

и смели старци, чрез които се осъществява преходът от миналото към настоящето, от 
живота преди към живота сега. В разказа Пророк един от старците казва: Бог вижда, че 
живеем така, както са живели хората от веки веков. 

Художествено   убедително  и   житей

ски

  правдиво  

писател

ят  свързва   отстоящите  една   от 

друга   исторически   епохи   благодарение   на   устойчивостта   на   нравствените   ценности, 
възприемани от всяко следващо поколение като свещено наследство от дедите. В нито 
един от включените в цикъла разкази не е упоменато кога и къде се случва действието. 
Възможното в приказките на беловласия и мъдър отец Сисой е немислимо за настоящето и 
обозримото минало на читателя. Това обаче нито подчертава, нито увеличава дистанцията, 
напротив - само се внушава как да се живее и най-вече защо трябва да се живее по този 
начин, което придава универсалност на знанието за света.

В тясна връзка с необикновеността на 

време

то са с

връх

естествените персонажи, които 

населяват цикъла. Това са познатите от Библията герои - Господ, Христос, светци, дявол 
или пък персонажът е белязан с нещо изключително, както е в Жената със златния косъм. 
Необичайността на тези герои до известна степен ги противопоставя на околните, без да 
ги разделя напълно. Защото от това, как те ще изживеят дра

мат

ичните си вътрешни 

противоречия, как ще реагират на случващото се на земята, в света на хората, част от 
който те едновременно са и не са, от избора, който ще направят, се определя съдържанието 
на понятията Добро и Зло, грях и праведност, щастие и нещастие. Намесата на 
свръхестествени герои въвежда порядъка, от който има нужда животът на хората, за да се 
остойности.

Божественото в отделните разкази на цикъла има разнообразни проявления - то се явява 
там, където си противодействат различни гледни  

точки

  за земния живот на хората, чрез 

него се дава шанс за просветление на заслепените, то е и висшият съдник, когато нещата 
са непоправими и в ущърб на природното начало.

Цикълът Под манастирската лоза може да бъде обобщен най-добре с думите на самия 
Елин Пелин:  Винаги са ме интересували тия неща и съм чел такива  

книги

  - житията на 

светците...  И   оттам   ми   е   хрумнало   да   напиша   Под   манастирската   лоза   с   едни 

МОИ 

разбирания за светците

ЗАНЕМЯЛИТЕ КАМБАНИ

 
На другия ден беше Успение Богородично, храмовият празник на Жрелинския манастир, 
прочут по чудотворната икона на светата майка и по трите сладкогласни
камбани, чийто ек благославяше цялата плодородна котловина, над която манастирът 
господствуваше с бялата си ограда горе в планината.

По стар обичай тия камбани се биеха само на Успение и на Великден и първият удар се 
даваше от ръката на самия игумен. Тогава техният меден ек се разнасяше от камбанарията 
звучен, сладък и тържествен, сякаш слизаше от небето, разстилаше се на широки вълни, 
падаше над селата, подемаше душите към бога и обръщаше очите към неговите селения - 
небесата.
И богомолците от деветте села на широката котловина и от по-далеко прииждаха да се 
черкуват в стария манастир, да се покланят на чудотворната икона, да поднесат дар и да 
искат изцеление на душата и на тялото си.
Старият игумен отец Йоаким погледна слънцето, което беше вече паднало зад големия 
манастирски орех, видя, че сянката на дългия чардак е покрила половина черквичката, и 
плаха тревога сви душата му. Наближава вечерня, трябва да удари камбаните.
Готов ли е?
Той погледна ръцете си да види чисти ли са, погледна изметения двор и хората, които на 
купчини стоеха пред камбанарията и гледаха нагоре. После се качи, мина по широкия и 
дълъг чардак на зданието, дето бяха килиите на калугерите, слезе пак с бързи крачки по 
високите дъсчени стъпала и се изгуби някъде из двора. От два деня тоя добър старец не си 
е почивал. Той искаше да бъде готов за тържествения празник. Всичко да бъде чисто, 
изправно. Да свети. Ще дойдат всякакви хора, и прости, и знатни. И владиката може да 
дойде. Всяка паяжинка в черквицата беше изметена, всяко кътче - прегледано. Каменните 
плочи бяха измити, лъснати. Особено се радваше игуменът на златния ореол, с който един 
богат човек от далечно място дойде и украси главата на чудотворната света майка. Той 
постави и скъпа лилава копринена завеска на иконостаса пред нея.
Много пъти отец Йоаким идва пред иконата, поправя гънките на тая завеса и се радва на 
тоя ореол от чисто злато.
Всичко бе готово. Наближаваше тържественият час. Братята бяха вече по килиите си и се 
приготовляваха за вечернята.
Но игуменът искаше още веднъж да провери. Може би е забравил нещо. И той отново 
влезе в черквичката. Малка, ниска стара черквица, градена кой знае в кои години, 
запомнила старите царе, преживяла робството и благословила новото царство. Вътре вече 
бе влязъл вечерният мрак и се молеше пред запалените кандилца, чиито малки пламъчета 
се губеха пред благите усмивки на светиите. Те бяха умилително тържествени пред деня 
на големия празник.
Дядо игумен спря учудено на прага, защото видя пред светата икона тъмния силует на 
жена с дете в ръка. Старецът се ядоса. - На днешната вечерня не се влизаше в черква, 
преди да ударят тържествено камбаните. Така беше обичаят.
Той пристъпи тихо към влязлата и я изгледа. Тя беше дрипава, мръсна, забрадена с нечиста 
кърпа, така че само очите й се показваха. Тя бе стъпила на плочите с боси, изцапани крака, 
които бяха отпечатали стъпките си по пода, и това ядоса повече чистия старец. Жената не 
го усети. Тя се молеше високо, с плач, и поднасяше пред стъпите на светата майка своето 
болно дете, бледо, извехнало, като ланско цвете. То бе склопило очичките си, дишаше 
тежко и болезнено стенеше.
- Запази ми го и го спаси, майко Богородичке, едничко ми е - шепнеше жената и се 
навеждаше ниско, като дърво под силата на вятъра. Сълзите й капеха по студените плочи, 
както капеше восъкът от горящите свещи.