ЗА ЛЮБОВТА В ПОЕЗИЯТА НА АТАНАС ДАЛЧЕВ

Във все по-многобройните статии, размисли, спомени за поезията и цялостното творческо и 
личностно присъствие на Атанас Далчев в нашата литература и духовна култура темата за 
любовта в стиховете му, когато е засягана, остава в периферията на вниманието у неговите 
изследователи, у литературните критици и автори на мемоарни бележки и наблюдения. 
Основателно са изтъквани Далчевото художествено новаторство, разкриването на почти 
девствени и оказали се извънредно плодотворни територии пред българската поезия в 
областта на естетиката и поетиката, изобщо - приносите на Далчевата поезия още от средата 
на 20-те години на миналия век в художественото и философско-интелектуално разширяване 
диапазона на българската лирика в посока към обективния, веществен о-предметен свят и 
процесите в съзнанието на човека на модерната, урбанистична цивилизация.

Струва ми се, че един от възможните подходи към разкриване богатствата на Далчевия 
творчески и поетически свят, на естетическото му и художествено новаторство и особеностите 
на сложния и самостоятелен път на неговото развитие е именно ако се опитаме да проследим 
как се разгръща тази пренебрегвана от критиците тема в поезията му - темата за любовта.

Факт е, че Атанас Далчев започна и завърши своя път в поезията и със стихотворения на 
любовна тема. Половин век присъства тя в творчеството му. Сред първите, публикувани през 
1923-та, и сред последните му няколко стихотворения от 70-те години има такива творби, при 
това - характерни, очертаващи началото и края не само на този своеобразен тематичен цикъл в 
поезията му, но и Далчевото оформяне и израстване като творец. Стихотворенията на любовна 
тема, излизали епизодично през десетилетията, са сигурен ориентир за посоката, в която се 
разгръща неговият талант. В тях се открояват както проблемите от мирогледен, естетически, 
психологически и творчески характер, които той преодолява, така и етапите на поетическото му 
развитие.

Темата за любовта в Далчевата поезия има различни варианти: внушаването на любовното 
чувство под ледената сянка на смъртта в ранните стихове; драмата на непозналия любов, 
отчужден и страдащ в самотата си, обитател на градската стая; ироничното самонаблюдение 
на ставащото в душата на младежа, дочул зад гърба си момичешки смях: философското 
осмисляне на вечната дилема "дух или материи" и отдаване дължимото на греховната човешка 
плът; опоетизиране на любовта у другите. И най-сетне - личните любовни изживявания на 
лирическия герой, избликналият чувствен порив, от който "кръвта съхне", и, уви, така неусетно 
бързо настъпилият час на интимна изповед на прага на изтичащото вече земно време...

Посоката, която следва развитието на темата за любовта у Далчев в различните й варианти, е 
посока, в която се развива и цялото му творчество: от "аскетизма" на символизма /изразът е 
негов/ към "сливане с хората и нещата", както сам определя поезията; от лирика, която по 
думите му "се пази от всичко реално като от скверно", към. опоетизиране на пълнокръвния 
вечен ритъм на живота, в който любовта и смъртта, растежът и креенето, грехът и светостта са 
в диалектическо единство.

Началото поставят четири символистични стихотворения, публикувани във "Вестник на жената" 
през 1923-24 г. "Елегия", "Здрач", "Вечер" и "Сняг". Заглавията им са типични както за 
отношението на младия поет към едно от най-дълбоките човешки чувства, от което започва 
животът, така и за идейно-естетическата и художествена криза, в която е навлязъл само 
изживяващият се български символизъм. Други млади следвоенни поети са поели по нови 
пътища и създават нова поезия - земна, жизнена, чувствено-витална, открита към проблемите