Ботев е безсмъртният гений на българската възрожденска литература. В една от 
незабравимите му творби "Майце си" той акцентира върху връзката между 
индивидуалната личност и родовия свят, което отличава стихотворението от 
останалите му творби и му придава общочовешки и универсален смисъл.

Стихотворението "Майце си" е обръщение на лирическия герой към най-скъпия човек в 
живота му - неговата майка. То е молба за прошка и желание за разкаяние. Образът 
на майката е въведен в самото начало, като героят се обръща към нея с въпрос, 
търсейки отчаяно обяснението на своето страдание. Като последна причина за 
своята болка той вижда напускането на бащиното огнище, отказването от 
патриархалното, близкото, за да тръгне сам по широкия свят. Майката е 
олицетворението на всичко онова, които героя смята за родно. Не случайно той се 
обръща точно към нея - тя е единствената опора в живота му.

Освен тебе, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра.

Непосредствено с образа на майката се свързва и древния мотив за силата на 
майчината клетва. Неслучайно той е споменат още във втория ред на творбата:

ти ли си мене три годин клела

В майчината клетва героят вижда вероятната причина за своето страдание.

Образът на майката изпъква още по-силно при застъпване мотивите за самотата и 
скитничеството. Отделяйки се от родното, героят е обречен да скита и среща "това 
що душа мрази". Той е сам в душата си и това го връща към дома, макар да прикрива 
тази самота пред приятелите си:

Весел ме гледат мили другаре,
че с тях наедно и аз се смея.

Самото нарицателно "скитник" създава асоциация за безцелност, безпомощност, 
които непосредствено се свързват със самота, с липса на упование, с липса на близък 
човек. А всичко това мъчи героя. Той таи емоциите си в себе си, няма да кого да се 
довери.

Но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слава попари!

В "Майце си" е отразен мотива за завръщането. В един миг героят е обзет от 
оптимизъм, от надежди и мечти отново да се върне у дома, да види майка си, баща 
си, сестрата и братята си. Това е заветната му мечта, защото той усеща, че вече не 
е възможно да постигне пълно щастие у дома отново. Миналите глаголни форми 
"мечтаях", "усещах", "желаях" подсещат да нещо отминало, необратимо. Но той 
вижда като единствена цел завръщането си у дома. Ненапразно той споменава 
прегръдката. Веднъж лирическият герой говори за майчините прегръдки и веднъж за 
желанието отново да прегърне останалите си близки. Но правят впечатление 
думите: