ЮЗУ „ НЕОФИТ РИЛСКИ ”

ФАКУЛТЕТ : „ ОБЩЕСТВЕНО ЗДРАВЕ

И СПОРТ “

КУРСОВА РАБОТА

ПО

ФИЛОСОФИЯ

ТЕМА :

ФИЛОСОФСКАТА КАТЕГОРИЯ БИТИЕ .

ПРОБЛЕМЪТ 

ЗА КРАЙНОТО И БЕЗКРАЙНОТО

 . 

МАТЕРИЯТА И НЕЙНИТЕ 

ОСНОВНИ СВОЙСТВА

 – 

ДВИЖЕНИЕ , ВРЕМЕ , 

ПРОСТРАНСТВО , ОТРАЖЕНИЕ И ИНФОРМАЦИЯ .

ИЗГОТВИЛ :                                                               ПРОВЕРИЛ : 

ВЯРА ЯНЕВА , Ф. №  10500121001                         ДОЦ . Д – Р ГЕОРГИ  АПОСТОЛОВ

СОЦИАЛНИ ДЕЙНОСТИ ,

РЕДОВНО ОБУЧЕНИЕ , I КУРС

СЪДЪРЖАНИЕ :

1 . Елейската школа – философия на битието

2 . Единното – всеобща природа

3. Битието – абсолютно тъждество

4 . Епихейремите като логическо определение

Елейската школа – философия на битието

Елейската школа , която принадлежи принадлежи към т. нар. италийска философия , 
получава името от полиса Елея , един от културните средища на Южна Италия . Когато 
към   средата   на  VI  в.   пр.   н.   е.   персийският   владетел   Кар   налага   своето   военно   – 
политическо   господство   над   Мала   Азия   ,   гръцки   емигранти   се   преселват   в   Южна 
Италия и с това спомагат  за осъществяването  на по – тясно взаимодействие  между 
Изтока   и     Запада   във   всички   сфери   на   живота   ,   началото   ,   на   което   полага   преди 
няколко десетилетия Питагорейският съюз . 
        Към Елейската школа принадлежат ученията на няколко видни представители на 
античната   философска   мисъл   ,   оставили   дълбоки   следи   в   нейната   история   .   За 
основоположник на школата древните автори сочат Ксенофан , който се преселва от 
Мала Азия . Към школата принадлежат още Перменид и Зенон , родени в полиса Елея . 
На   изток   привърженик   на   школата   е   Мелис   от   остров   Самос   –   факт   ,   който 
потвърждава   основателността   на   предположението   ,   че   елейските   схващания   не   се 
ограничават единствено в Южна Италия . 
           Елейската школа е една от най – древните философски школи , редом с тези на 
йонийската философия и питагорейския съюз . Платон пише за нея като „твърде стара 
философия” и сочи за нейн родоначалник Ксенофан . На свой ред Аристотел привежда 
разпространеното   през   античността   мнение   ,   съгласно   което   Парменид   е   ученик   и 
последовател на Ксенофан . 
      Елейската   школа   е   исторически   и   логически   свързана   с   основните   тенденции 
формирали   се   значително   отчетливо   в   тогавашната   философска   мисъл   и   намерили 
конкретна   изява   в   ученията   на   йонийските   и   питагорейските   мислители   . 
Същевременно тя представлява ново нейно явление , притежаващо свои специфични 
черти . Оттук възможността тя да бъде различно оценявана . Извеждането на преден 
план   на   сходните   й   с   горните   учения   характеристики   логически   довежда   до 
подценяването   на   нейното   значение   .   Напротив   ,   акцентуването   върху   въпросните 
черти крие реалната опасност да се гледа на нея като на учение , което трудно се вписва 
в историческите рамки на философията от периода на нейното формиране .
      Безспорно   Елейската   школа   по   принцип   третира   същия   кардинален   проблем   на 
философската мисъл от онзи исторически  период – проблема за единното  начало и 
многообразието   .   Обаче   усилията   на   нейните   представители   се   увенчават   с   по   – 
успешна ориентация в творческия  “  кръстопът  “   , до който достига философията на 
древните   гърци   .   Защото   приемането   на   някаква   конкретна   форма   на   физическата 
природа   за   единно   начало   не   може   да   обясни   всеобщото   единство   на   света   и   в 
действителност   според   убеждението   на   елейските   философи   лишава   философската 
мисъл от собствен теоретически принцип . Схващането на йонийските мислители за 
атрибутивния   характер   на   движението   не   кореспондира   логически   с   идеята   за 
темпоралната   безотносителност   на   космоса   .   Незадоволителен   е   и   питагорейският 
възглед   ,което   обстоятелствено   индиректно   потвърждава   необходимостта   от   друга 
насока на философията и от нови нейни средства .
   Не по – малко безспорно е , че с Елейската школа започва процесът на утвърждаване 
на нов статус на философията , на нови нейни идеи и друго разбиране на предмета и 
характера   й   .   Нали   в   първите   учения   на   античната   философия   абстракцията   не   е 
завършена ; мисълта не се е “ откъснала “ от онова , от което трябва да се абстрахира . 
Така   милетския   възглед   е   “   разтворил   “  в   едно   не   особено   ясно   различимо   цяло 
представата и абстракцията , образа и понятието . “ Разлагането “ на въпросното цяло 
на съставните му компоненти и тяхното дефиниране и теоретическо изясняване трябва 
да доведе до нова , по – висока степен философско познание .

   В Елейската школа ясно се разграничават една от друга физиката от метафизиката . С 
нея по – определено се отива към преодоляването на натурализма и космологизма на 
предишните философски учения , на отслабване позициите на натурфилософията като 
синкретична панорама на човешкото познание .
     Оттук формулирането на нови задачи за философската мисъл – теоретическото  “ 
овладяване  “ на същността , достигането до действителната природа на познанието , 
преодоляването   на   простото   мнение   ,   основано   на   данните   на   непосредственото 
наблюдение   и   на   наивния   реализэм   изобщо   .   Защото   видимостта   на   явленията   и 
нейното констатиране и описание не представлява действителната и исконна задача на 
философското познание ; на него се отрежда задължението да “ посочи “ онова , което 
се   “   крие   “  зад   явлението   ,   да   открие   единното   ,  “  прекрачвайки  “  границите   на 
сетивността   и   преодоляване   протекционизма   и   ограничеността   на   непосредствено 
даденото . Предмет на констатирането е не констатирането на   природните стихии и 
сетивните   качества   ,   не   тяхното   описание   ,   а   логическото   обосноваване   на   самото 
съществуване като такова , достигането до абстрактно – логическото определение на 
битието .
       Осъществяването на всичко това е значима заслуга на елейските мислители . В 
техните   учения   се   поставя   директно   и   сравнително   ясно   проблем   за   онтическата 
реалност и нейното метафизическо определение . Като цяло те илюстрират прехода от 
определението за физическата природа към идеята за тази реалност , от представата за 
генезиса на многообразието към принципа и определението на субстанцта .
       Достигането на подобна степен в човешкото познание е възможно не само чрез 
ясното   разграничение   на   теоретическото   знание   от   представите   на   митологията   и 
фактите на обикновеното човешко съзнание . То изисква и нови средства за научното 
познание и създаването на нов логико – теоетически инструментариум . Познаването на 
общото   и   същността   като   най   –   основното   в   предмета   на   философията   предполага 
необходимо такъв инструментариум , който се бира на прехода от определението на 
сетивността и числото към това на понятието – и като негов резултат , и като най – 
значим мотив на метафизическия смисъл на познанието .
       Ярко доказателство за теоретическите постижения на елейските мислители в тази 
област е създаването на една нова форма на диалектическата мисъл на античността . 
Ксенофан , Парменид и Зенон са основоположници и най – видни представители на т . 
нар . отрицателна диалектика , отделните елементи на която се предлагат в качеството 
им на съвършено нов теоретически подход и оригинален логически инструментариум 
на философското изследване . Главният от тях е т . нар . доказателство от противното : 
логическият   анализ   започва   не   от   разглеждането   на   тезата   сама   по   себе   си   ,   а   от 
противното  ;   истиността   на   тезата   се   извлича   от   неистиността   на   антитезата   . 
Диалектиката   на   елейските   мислители   включваоще   няколко   формално   –   логически 
прийоми   :   дихотомичното   деление   ,   при   което   се   изключва   противоположното   ; 
откриването на логическо противоречие и разсъжденията , което по принцип се приема 
като достатъчно доказателство за неистинност ; сравнението и анагията осъществяват 
първоначалната   съпоставимост   на   противоположни   теоретически   положения   ; 
дедуктивна   насоченост   на   обосноваването   ,   при   което   първенствуващо   по   смисъл 
значение   има   общата   предпоставка  ;   маркирането   на   основоположенията   на 
гносеологическия   рационализъм   като   логическо   основание   на   всяко   съдържателно 
изследване ; критика на наивното съзнание и на изначалното доверие към мнението ; 
разкриването   на   несъстоятелността   на   релативизма   и   достигането   до   дефинитивни 
положения   .   В   своята   цялост   въпросните   прийоми   на   отрицателната   диалектика 
предлагат не само нов подход , но и нов дух и нова мотивация на философската мисъл – 

това , което можем да сведем до едно общо определение в нея – т . нар . елейско или 
елеатизъм .
     Оценена в контекста на историческите условия на Древна Елада , Елейската школа 
не само завършва етапа на формирането на античната философска мисъл  с отделни 
свои   идеи   ,   представляващи   мощен   теоретически   стимул   ,   тя   отчасти   и   в   известна 
степен подготвя почвата на философския идеализъм . Приемането на първоначалното и 
единствено  съществуващото  като абсолютно тъждество  , неговото  “ изолиране  ” от 
конкретните му форми , отричане на многообразието , откъсването на отделните страни 
от цялостния познавателен процес и тяхното едностранчиво интерпретиране , при което 
те “ получават “ статуса на метафизическа реалност – това са отделни “ тухли “ , които 
се съзиждат в “ теоретическата сграда “ на идеализма . Ето защо , освен всичко друго 
Елейската школа предавлява изключителен интерес и затова , че улесняваопитите да се 
схване по – пълно сложният , зигзагообразен исторически път , който води към нови 
форми на философското познание в духовното пространство на античното общество .
    

   Единното – всеобща природа

За родно място на основоположника на Елейта школа се сочи полисът Колофон в Мала 
Азия . Според отделни древни свидетелства той слуша беседите на Анаксимандър и е 
учител на Парменид .
Ксенофан е поет и народен певец ( аед ) и в качеството си на такъв рецитира свои 
творби – елегии , ямби . Неговите стихове имат философски характер . поезията , която 
до тогава се свързва с митологията  , сега подпомага изясняването на философската 
проблематика . Учението на Ксенофан ясно изразява прехода от мита към логоса . В 
него се откроява противоречието между философските идеи имитологичните представи 
. Ксенофан оспорва старите митове и предания , оценявайки ги като неоправдана за 
философската мисъл измислица на миналото . Той логически оборва представите на 
традицията   ,   които   приписват   на   боговете   чисто   човешки   качества   –   достойнства 
( чест , справедливост и пр .) и пороци ( кражба , лъжа и пр .) . В тази връзка елейският  
философ   отхвърля   преклонението   пред   физическата   сила   ,   възпято   в 
миратворчеството   .   Според   Ксенофан   образите   на   боговете   хора   отразяват   своята 
природа . Боговете например в Омивата митология са “ едно удвояване “ на човешкия 
образ и човешката същност . Оттук именно изводът , че не боговете са създали човека , 
а те са неговото фантастично творчество : боговете са такива , каквито  са хората , 
вярващи в тях .
Единното е единствената реалност , Бог е един – това е лайтмотивът в разсъжденията 
на Ксенофан . Той защитава идеята за единното като всеобща природа .
     Единното или едното е безотносително във времето , несътворима и неунищожима 
природа   –   схващане   ,   което   се   базира   на   няколко   довода   .   Допускането 
нпротивоположното   предполага   логически   възникването   на   единното   по   силата   на 
някаква друга природа , дадена извън него или наличието на несъществуващото , което 
е абсурдно , понеже приема възникването на съществуващото от несъществуващото и 
на тава последното – от съществуващото .
        Единното   се   изобразява   във   формата   на   кълбо   .   Защото   съгласно   тогавашните 
разбирания   подобна   пространствено   –   геометрическа   форма   е   синоним   на 
съвършенство   .  Защото   съгласно   тогавашните   разбирания   подобна   пространствено 
геометрическа форма е синоним на съвършенството ; при нея всички точки са еднакво 
отдалечени от центъра . Но те нямат сетивно – физически еквивалент . Метафоричният 
език на философа оперира със сравнението , което показва , че още не се достига до 
идеята   за   безкрайността     (безпределността)   .   По   израза   на   Аристотел   ,   елейският