ПСИХОЛОГИЯ НА 

ДЕВИАНТНОТО 

ПОВЕДЕНИЕ

2006

ХАРАКТЕРИСТИКА НА

ДЕВИАНТНОСТТА КАТО ПОВЕДЕНИЕ

               Психологическият  облик на човека е една сложна структура от 
изградени взаимоотношения между него и социалната общност, към която 

принадлежи.   Това   означава,   че   всеки   човек   влиза   в   определен   тип 
отношения не само с членовете на общността като техни носители, но и с 
нормите, които определят насочеността на неговото поведение. Всяка една 
социална структура като общност създава, формира, променя, контролира 
онези процеси на взаимоотношения,   които съществуват между нейните 
членове. 

Във филогенетичното развитие на човек потребността от създаване на 

човешката общност се проявява още в ранните етапи. Съзнателният човек 
разбира,   че   му   е   трудно   сам   да   се   справя   с   природните   стихии   и   с 
удовлетворяването   на   биологичните   си   потребности.     Инстинктивната 
форма   на   поведение   предопределя   необходимостта   хората   сами   да   си 
набавят храна и да се самовъзпроизвеждат.  Още пред тези първи стадийни 
форми   на   съществуване   хората   изграждат   такива   системи   на 
взаимодействие,   които   им   помагат   да   се   чувстват   част   от   определена 
общност. Присъствайки в нея, всеки човек изпълнява “неписани”правила, 
чрез които доказва своята принадлежност към тази общност. Биологичният 
закон   създава   възможност   за   обединяване   на   хората,   за   оценяване   на 
родовата принадлежност, както и функциониране на специфични за нея 
форми   на   общуване.   Постепенно   с   усъвършенстване   на   процесите   на 
общуване хората регламентират тези правила и те се превръщат в част от 
тяхното поведение. Така се формира социалната норма, която с развитието 
на общността се усъвършенства.

  Още   в   най-ранните   си   стадии   на   развитие   човешкото   общество 

създава   критерии   за   оценяване   на   определени   постъпки   или   цяло 
поведение. Независимо че архаичният човек има за основа цел да се справи 
с   природата,   той   оценява,   че   за   ефективността   на   това   е   нужно   да 
съблюдава определени забрани. Самите забрани изпълняват функцията на 
регулатор   на   индивидуалното   и   групово   поведение   и   се   превръщат   в 
значима   част   от   индивидуалния   начин   на   живот.   С   развитието   на 
човечеството   тези   забрани   все   повече   се   усъвършенстват   и   постепенно 
стават част от съзнателния акт на отделния човек, който се контролира от 
общността като цяло. Онези членове на общността, които не съблюдават 
правилата   на   взаимодействие,   биват   изолирани   или   отхвърлени   от 
общността. Тези форми на поведение отключват прояви, които са насочени 
както   към   членовете   на   общността,   така   и   към   същността   на   нормите, 
които тя създава. Човек съзнателно   ги отхвърля, отритва или пренебрегва. 
Подобен тип поведение се определя като отклоняващо се и много по-късно 
в научната му интерпретация се назовава девиантност.
         За да се разбере същността на подобен тип поведение е важно да се 
знае, че всяко едно поведение изпълнява следните функции:

•

Активна функция

  – всяко поведение се определя като начин на 

съществуване, свързан с активното поведение на човека в природата 
и социалната среда;

•

Приспособителна   функция

  –   чрез   която   се   осъществява 

необходимостта от единство на биологичните и социални норми на 
индивида.   Всеки   човек   реагира   по   свой   специфичен   начин   на 
дразнители от средата и това определя неговата индивидуалност. В 
същия   момент,   всеки   човек   специфично   възприема,   осъзнава, 
интерпретира и реализира социалните процеси на взаимодействие. 
Изградените   в   една   общност   норми   на   поведение   регулират 
процесите на взаимодействие между отделния човек и членовете на 
общността;

•

Регулираща   функция

  –   всяко   човешко   поведение   има 

самооценъчен характер и тази самооценка се проявява чрез пренос 
върху друг тип поведение. Всеки човек, когато установи отклонение 
у   поведението   у   друг,   го   сравнява   с   общоприетите   форми   на 
поведение.

Тези   няколко   основни   характеристики   дават   основание   девиантното 

поведение да се разглежда в широк аспект:

1.

Девиантността   се   разкрива   като   форма   на   отклоняващо   се   от 
социалната норма на поведение;

2.

Девиантността   се   разкрива   чрез   типа   отклонение,   т.е.   за   да   се 
установи   наличието   на   девиантност,   е   необходимо   да   се   знае 
същността на общоприетата норма на поведение. 

3.

Девиантното   поведение   в   психологията   се   разглежда   като 
противосоциално   и   се   свързва   с   термина  deviation,   означаващ 
обратен път. 

Разгледан в по-широк смисъл терминът включва в себе си същността 

на   отклонение   от   нещо   или   някого.   В   тесния   смисъл   девиантността   е 
социално нежелателно поведение, неприемливо за общността като цяло. 
Като   се   има   в   предвид,   че   социалната   общност   е   тази,   която   определя 
нормата на поведение, тя е явява и в същата си функция на определящ 
фактор за формата на девиантност.

ДП   приоритетно   се   разглежда   от   представителите   на   бихевиоризма 

Девиантните действия могат да се разкриват и чрез теоретични постановки 
на   дълбочинната   психология,   психологията   на   дейността   и 
гещалтпсихологията.     Американските   психолози   А.Бандура   ,   Р.Марлон 
разглеждат девиантността от две гледни точки:
      1.Като   обединяваща   вариация   на   статистически   норми.   Последните 
реализират   поведение,   което   е   необичайно   явление   по   отношение   на 
цялата общност /човек се уединява, агресира, конфликтира, употребява и 
злоупотребява   с   алкохол,   наркотици,   отказва   да   се   храни   и   т.н./,   тоест 
човек   реализира   поведение,   което   е   по-различно   от   това   на   другите. 
Авторите свързват подобен тип поведение с ниски нива на интелигентност, 
с възприемането на неадекватни модели на поведение, както и с процеса 
на   повтаряемост   на   девиантните   действия.   Всички   те   включват 

насочеността   на   личността.   Тя   се   държи   така,   както   предполага,   че     е 
удобно за нея, без да се съобразява  с изискванията на останалите.
  2. Авторите разкриват девиантността като проява на личността в отделни 
критични ситуации. В тях тя проявява необичайни форми на поведение, 
които са провокирани от невъзможността и да се приспособи и адекватно 
да се “вгради”в ситуацията. В подобни случаи тя много често попада под 
влияние   на   чуждо   въздействие,   което   се   оказва   значимо   за   тях. 
Интензивността на подобни прояви стереотипизират поведението и когато 
се появи нова ситуация, стереотипа подпомага проявата на отклоняващо се 
поведение. Това  се получава като следствие на получено поощрение от 
външни хора или липса на регулация на собственото поведение.

Изучаването на ПДП се осъществява от 4 основни позиции:

1.

Девиантността се разкрива като формация от вътрешни фактори и се 
разглежда   като   различие   между   индивидите,   чиито   характеристики 
предполагат   възможности   за   осъществяване   на   девиантни   прояви. 
Такива   характеристики   са   агресивното   поведение   или   прояви   на 
съперничество   в   ситуации   на   конфликтно   противопоставяне.   Много 
често   като   самостоятелна   характеристика,   водеща   до   девиантност   е 
отчуждението  като   елемент   на   изолация   и   отхвърляне   на 
съществуващите   в   голямата   социална   общност   норми   на 
взаимодействия между хората.

2.

Социално-структурните   различия   между   хората   се   разглеждат   като 
възможности за проява на девиантност. Доказано е, че   хората от по-
ниски  социокултурни  общности  кодират  в   поведението  си  негативно 
субективно отношение към общността като цяло. Този факт се обяснява 
с   това,   че   техният   достъп   до   реализация   на   социално   приемливо 
поведение   е   по-ограничен   в   сравнение   с   останалите   членове   на 
общността. Непълноценната социална изява е фактор за формиране на 
негативна социална нагласа и отношения, които могат да бъдат причина 
за отхвърляне или неприемане на социалните норми.

3.

За извършването на девиантни действия влияние оказва и мнението на 
онези ”значими други”, които оказват въздействие върху процесите на 
социална   адаптация   на   подрастващите   .   Девиантната   форма   на 
поведение често се реализира от лица, на които им е поставен “етикет” 
или   са   клиширани     като   ”лоши   хора”.   Чувствайки   се   отхвърлени   от 
останалите,   те   се   стараят   да   противодействат   или   да   приемат 
негативното   отношение   на   другите,   което   се   възприема   като 
обществено мнение.

4. Девиантността се разкрива и чрез Теорията за социалното научаване на 

Бандура,   според   която   всяко   действие   на   лицето,   в   това   число   и 
девиантното, е плод на осъзнато възприемане на определен модел. Това 
означава, социокултурните норми се възприемат, осмислят и прилагат 
чрез процес на моделиране от другите хора.   Когато един модел има 

противообществена   насоченост   и   се   подкрепя   от   присъстващата 
социална   общност,   тогава   той   се   превръща   в   устойчив   модел   на 
поведение. Чрез този процес може да се затвърди и девиантната форма 
на поведение. 
Тези основни позиции за разкриване на ДП дават възможност то да се 

разглежда приоритетно като противообществено, а не като противоправно, 
независимо   че   някои   от   неговите   форми   в   краен   вариант     могат   да 
стимулират престъпен акт на поведението.

ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА ПРЕДМЕТА НА 

ПСИХОЛОГИЯТА НА ДЕВИАНТНОТО ПОВЕДЕНИЕ

ПДП   започва   да   се   развива   като   отделен   отрасъл   на 

психологическото знание през 60-те години на миналото столетие. Това е 
периодът, в който започва нейното дефиниране като предмет на област от 
криминалната психология и социалната практика. 

Криминологията,   криминалистиката   и   криминалната   психология 

имат   сравнително   по-ранен   период   на   обособяване   като   научни 
дисциплини.   Противообществените   прояви,   както   и   противоправните 
мотиви   са   били   обект   на   криминалната   психология.   Постепенно   в 
практиката   се   установява,   че   провиненията   и   правонарушенията     са 
ориентирани към социалните отношения между хората. Много често хора 
с   противообществено   поведение   са   санкционирани   от   социалните 
общности, а не от правовите норми в тези общности. 

Предметът на ПДП приоритетно се ориентира към 2 основни проблема 

на изучаване:

1.

В своята предметна област това не включва престъпното поведение 
и престъпната реализация в общността. Девиантността се свързва с 
типологията  на престъпленията  дотолкова,  доколкото девиантната 
форма   може   да   предшества   престъпното   поведение,   тоест 
девиантното поведение се разглежда като елемент на престъпното 
поведение,   а   не   се   идентифицира   с   него.   Това   показва,   че 
девиантната форма на поведение се разглежда като реален елемент 
от   типологията   на   човешките   взаимоотношения,   затова   и 
превантивните мерки спрямо нея имат по-обхватен характер.

2.

ПДП   като   приложен   клон   от   психологията   не   се   занимава   с 
нарушение   на   социалните   норми   на   поведение,   извършени   от 
личности   с   установени   патологии   в   своето   психо-физиологическо 
развитие. Аномалните прояви, свързани с генетична обремененост 

са   предмет   на   изследване   на   друг   клон   от   психологията   – 
психопатологията.   Освен   със   същността   на   разстройствата   на 
психичните   процеси   психопатологията   изучава   и   ограничените 
възможности   на   личността   да   контролира   и   управлява   своето 
поведение.   ПДП   се     ангажира   с   обяснение   на   причинната   и 
факторната   обусловеност   на   отклоняващото   се   поведение   при 
психически   и   физически   здравите   хора.   Това   означава,   че 
нарушението на социалната норма се разглежда като съзнателен акт 
в поведението на човек.

                  В   процеса   на   установяване   на   методологическите   условия   и 
постановки е доказано, че изследванията се провеждат по два пътя:

•

Научните   изследвания   в   ПДП   се   анализират   от   гледна   точка   на 
практиката   и   по   този   начин   се   формира   предмета   на   изследване. 
Например , след продължително картотекиране и описание на случаи 
на девиантни прояви изследователят търси онова обединяващо звено, 
което   е   в   основата   на   тяхното   реализиране.   Когато   определен   стил 
поведение се среща у голяма група хора, чрез обобщение на единични 
случаи, тогава се установява, че има наличие на някакъв психологичен 
феномен. 

         През последните години насилието и агресията сред учениците дава 
основание на учените да създадат  понятието  “детско насилие”. До този 
момент насилието се разглеждаше по отношение на възрастните или от тях 
към децата, тоест децата се разглеждаха само като жертви на насилие, но 
не и като негови извършители.

•

Провеждане   на   т.н.   мета   научни   изследвания,   свързани   с 
обосноваването на определена теория и търсенето на доказателства за 
нея в практиката. В този случай научните факти си взаимодействат с 
практическия  опит и помагат дадени  явления да се разкриват, да се 
търси тяхната същност , структура, прояви.

                 Дълго време ПДП властва идеята, че причинната обусловеност в 
поведението на хората трябва да се търси в две основни линии: 
1.  

Генетична   предразположеност:  

според   представителите   на 

психоаналитичното направление девиантността трябва да се разкрива чрез 
онези   личностни   фактори,   които   предполагат   биологичната 
предразположеност   към   извършване   на   нарушения.   Така   например,   се 
правят   заключения   ,че   хората   с   определена   конфигурация   на   тялото, 
специфично разположение на ушите, големина на носа, разположение на 
очите, конфигурация на лицето и т.н. са характеристики, които в своята 
конфигурация   предполагат   възможността   за   извършване   на 
противообществено деяние. Установено е, че проявите на агресивност са 
по-често изявени при лица с холеричен темперамент, докато употребата на 
алкохол,   наркотици,   социалното   отчуждение   се   срещат   при   лица   с 
меланхоличен тип темперамент.

2.   Според   представителите   на   американската   и   руската   школа 
отклоненията в поведението са следствие   от  

взаимодействието между 

личността   и  социалната   среда

,   в   която   живее.   Според   тези   идеи 

факторът,   който   детерминира   отклоняващото   се   поведение,   е   свързан   с 
нарушените   взаимоотношения   между   отделния   индивид   и   членовете   на 
общността   ,   към   която   принадлежи.   Човек   нарушава   онези   социални 
норми, които не оценява като значими за него.
3.   Девиантното   поведение   се   разглежда   като

биогенетична 

предразположеност,   детерминираща   социалната   активност

.   Според 

тази теория нарушенията в поведението се свързват със силното желание 
на отделния човек за реализира своите стремежи, да удовлетвори своите 
очаквания,   да   се   себедокаже   и   утвърди   сред   останалите   хора.   Това 
направление свързва девиантното поведение с насочеността на личността и 
очакванията   и   за   положителен   ефект   от   собствените   действия.   В 
зависимост   от   своята   биологична   заложеност   човек   отреагира   спрямо 
социалните   норми   по   онзи   начина,   който   е   най-достъпен   за   него.   Това 
означава,  че  за изучаването  на всяка форма на ДП е необходимо да се 
изследват   индивидуалните   типологически   характеристики   на   личността. 
Всеки   правонарушител   има   свой   начин   на   възприемане,   отричане, 
осмисляне, осъзнаване или прилагане на социалната норма, затова за всяко 
ИЛ,   в   зависимост   от   формата   на   отклонение   в   неговото   поведение,   се 
прилагат специфични методи на изследване.
                Тези   основни   теоретични   постановки   дават   възможност   да   се 
конкретизира както предметната област на ПДП, така и нейните  

задачи

, 

които са:

•

Изучаване   на   психологическите   закономерности,   които   обуславят 
възможностите за отклонение в поведението;

•

Изучаване   на   закономерностите,   обуславящи   различните   форми   на 
девиантност;

•

Изследване и изучаване на противообществените нагласи, отношения и 
увлечения на личността като резултат от възрастовото развитие;

•

Изследване на възможностите за взаимно влияние на различните форми 
на девиантност. Например, агресивното поведение може да се свърже с 
употребата на алкохол и наркотици; честите прояви на конфликтност 
могат   да   бъдат   свързани   с   процесите   на   социална   отчужденост   и 
стремеж за противопоставяне.

•

Изследване на психологическите закономерности с цел анализиране на 
възрастовото възприемане на социалните норми, както и начините за 
осъществяване   на   психокорекция   и   превенция   на   лица   с   девиантно 
поведение.

ОРГАНИЗАЦИЯ И ПРОВЕЖДАНЕ НА НАУЧНОТО ИЗСЛЕДВАНЕ ПО 

ПСИХОЛОГИЯ НА ДЕВИАНТНОТО ПОВЕДЕНИЕ

Както всяка една научна област, така и ПДП строи своите анализи и 

резултати на основата на изследвания, които се провеждат от психолози. 
Всяко едно научно изследване се основава на няколко критерия:

•

Добра   теоретична   подготовка   на   психолога   изследовател   –   трудно 
подобно изследване може да се направи от човек без психологическа 
подготовка, знания и умения, получени в обучението;

•

Наличие   на   изследователски   умения   на   психолога   по   отношение   на 
лицата с девиантно поведение:

- девиантното поведение се разкрива пост фактум, след като девиантното 

действие   е   вече   извършено.   Психологът   разкрива   причинната 
обусловеност за неговото извършване, търси факторите, но не може за 
разкрие   процеса   на   извършване   на   девиацията.   Затова   той   прилага 
методи, чрез които индиректно получава информация  за девиантността, 
и   определя   дали   действието   е   еднократно   или   е   устойчива   черта   на 
поведението.

-

Същността  на  всяко   ДП  се   разкрива  от   гледна  точка  на  възрастта   и 
социалния статус.

- На основата на направените изследвания психологът изготвя профил на 

изследваните   лица   и   чрез   него   може   да   търси   възможности   за 
перспектива на поведението чрез прогностична оценка.

•

Всички   изследвания   по   ПДП   се   реализират   чрез   2   основни   групи 
изследвани   лица:  

основна   и   контролна   група.  

В   основната   група 

влизат   лица   с   определена   форма   на   девиантно   поведение,   а   в 
контролната – лица на същата възраст, със сходен социален статус, но 
без девиантни прояви. По този начин става възможно по-пълно да се 
разкрие основата на типологията на отклоняващото се поведение.

•

Отделните   форми   на   ДП   при   научно   изследване   се   анализират   чрез 
реализиран девиантен акт, девиантно действие или девиантна ситуация. 
Предполага се че те са в основата на девиантното поведение като цяло.

•

Разкриването   на   характеристиките   на   лицето   с   девиантни   прояви 
включва   в   себе   си   изследването   на:  личностни   характеристики, 
близкото социално обкръжение и социалната ситуация на развитие. 

•

Когато се провеждат научни изследвания с малолетни и непълнолетни 
правонарушители   се   анализира   техният  маргинален   статус  –   това   е 
социален   статус,   при   който   човек   принадлежи   към   повече   от   една 
общност едновременно, но не се чувства пълноценен член на нито една 
от тях. Подобна статусна раздвоеност е предпоставка за смущения на 
социалната   адаптация   на   подрастващите   и   води   след   себе   си   до 
неустойчива   идентичност   и   затруднен   стремеж   към   осмисляне   на 

общочовешките   ценностни   идеи,   включващи   такива   ценности   като 
свобода,   щастие,   приятелство,   обществено   признание,   социален 
ангажимент.

Всички   лица   с   девиантно   поведение   проявяват   активност,   която   има 

противообществена   насоченост,   затова   при   анализа   на   девиантното 
поведение   подробно   се   разкрива   същността   на   извършените   девиантни 
действия. 

Научните изследвания, свързани с изучаването на ДП, се различават по 

това, че:

•

Самата   девиантна   форма   на   поведение   се   разглежда     като   сложно 
обусловен поведенчески акт, който се влияе от специфични причини и 
фактори;

•

В съдържанието  на ДП   освен трайни смущения в него, могат да се 
установят и временни  В такива случаи говорим за девиантни нагласи, а 
не за устойчиво девиантно поведение. Подобни случаи се срещат  най-
вече при малолетните правонарушители.

ФОРМИ НА ДЕВИАНТНО ПОВЕДЕНИЕ

                                   В историческото развитие на човешките общности хората 
постепенно започват да дефинират прояви на такова поведение, което е по-
различно   от   създадените   в   общността   норми.   Постепенно   онова,   което 
променя   възприемането   на   поведението,   започва   да   се   обособява   като 
специфичност   в   него.   Доближаващите   се   по   същност   поведенчески 
реакции   оформят   поведение   със   своя   специфика   и   начин   на 
осъществяване.исторически хората започват да обединяват различен тип 
поведение,  търсейки  общото  при  начина   на  неговата   проява.  Така  едно 
противообществено поведение започва да придобива цялостност. В нея се 
включват   причините   за   това   поведение,   факторите,   които   обуславят 
реализирането му в дадена ситуация, както и начинът, по който негативно 
се оценява от останалите хора.
                 Тази цялостност дава възможност за разграничаване на отделните 
форми   на   девиантност.   Всяка   една   от   тези   форми   има   своя   същност   и 
структура, както и свой начин на експониране. Това, което обособява всяка 
една   обаче,   е   спецификата   на   поведенческите   реакции,   на   девиантните 
действия,които човек използва.
         Дълго време в психологията формите на отклоняващото се поведение 
са се свързвали с психофизиологичните особеност и на личността, търсени 
са   връзки   с   различни   видове   заболявания,   както   и   отклонения   от 
психическото развитие на личността. Всяка една форма отклоняващо се 

поведение носи в себе  си отрицателен социален заряд. Тя се отрича от 
социалната   общности   в   същото   време   общността   търси   санкциониращи 
норми, чрез които хората да бъдат изолирани.
                 Самата девиантна форма на поведение по своята същност няма 
общественоопасен характер, но мотивите, противообществените нагласи, 
както   и   нарушените   междуличностни   отношения,   водят   до   нейното 
негативно   оценяване.   Самата   форма   на   отклоняващо   се   поведение   има 
способността да включва в себе си различни девиантни действия, което 
означава,   че   тя   има   динамичен   характер.   Много   често   една   форма   на 
девиантност включва в себе си друга форма на девиантност или преминава 
в   друга   форма.   Така   например,   агресивното   поведение   и   агресивните 
действия водят до създаването  на конфликтни ситуации. Те провокират 
стремеж към съперничество и противопоставяне или желание за избягване 
на   конфликта.   Последното   е   фактор   за   прояви   на   отчужденост   или 
изолация.
         От гледна точка на насочеността на работата на психолога формите 
на   девиантното   поведение   може   да   се   разглеждат   и   като 
общественоопасни.   При   тях   поведението   приема   крайна   степен     на 
изразеност   и   граничи   с   нарушаването   на   правовата   норма.   Този   тип 
поведение   се   разглежда   като   престъпно   поведение   и   се   основава   на 
девиантността   в   него.   Например,   агресивното   поведение   може   да   бъде 
причина за извършване на престъпление против личността. Конфликтното 
поведение също може да бъде причина за посегателство върху личността. 
Употребата на алкохоли наркотични вещества води до суицидни прояви у 
убийства.
                  Всички   форми   на   девиантното   поведение,   дори   и   тези   с 
противообществен   характер,   се   разкриват   чрез   типологията   на   лицата, 
които ги извършват, както и спецификата на социалното обкръжение, в 
което се  намират. Много често престъпните форми на поведение са плод 
на преходни девиантни прояви или целенасочени девиантни действия. 
Основните форми на ДП, които се разглеждат, изучават и анализират от 
ПДП са:

•

Агресивно поведение;

•

Конфликтно поведение;

•

Наркоманно поведение;

•

Поведението на алкохолно зависимите;

•

Ранното полово общуване;

•

Социалното отчуждение.

Процесът на изследване на девиантните форми има няколко основни 

характеристики:

1.

психологът   изгражда   доверително   отношение   с   лицето   с   девиантни 
прояви. Очакванията са той да се намеси в личния живот, да оценява 
поведението   на   другия   човек,   което   е   нежелателно,   тъй   като 

девиантната форма на поведение много често е свързана с нарушения в 
психо-социалната   адаптация   на   личността.   Поверителността   изисква 
психологът  да съхрани  информацията,  която получава  от ИЛ, без  да 
разпространява   нейното   съдържание.   Необходимо   е   да   се   отчита 
фактът, че непълнолетните и малолетните нарушители могат да трупат 
социален   опит   на   основата   на   противопоставянето   на   социалните 
норми.   Младият   човек   ги   пренебрегва,   тъй   като   не   знае   тяхното 
съдържание и смисъл на прилагане. Много често опитът се трупа на 
основата   на   проба-грешка,   т.е.   от   особена   важност   е   да   се   разбере 
причината за девиантността.

2. формите   на   отклоняващото   се   поведение   се   изследват   комплексно, 

тоест анализира се поведението чрез получена информация от няколко 
методически   инструмента   –   беседа,   тестове,   методики,   които   се 
обобщават.

3. при   работа   с   лица   с   девиантно   поведение   се   игнорира   нагласата   за 

оценяване,   тоест   психологът   възприема   личността   с   ДП   като   човек, 
който има проблем, който не е могъл да разреши и който в настоящия 
момент буди вниманието към изследваното лице.

4. всяка форма на ДП се анализира чрез 3 времеви характеристики:

а/ подобна проява на поведение в миналото;
б/обяснение на поведението в настоящето;
в/ търсене на перспектива в поведенческите прояви за в бъдеще.

                 Всяко лице с девиантно поведение проектира своето поведение в 
бъдеще, както и последиците от него. Тези три компонента в анализа се 
използват за обяснение на причините за проявената форма на девиантност 
и   възможността   тя   да   стане   устойчива   или   стереотипна   черта   на 
поведението или да премине в друга форма.

5.

за  да  се  разкрие  същността  на  психофизиката   на изследваното   лице, 
психологът   може   да   приложи   и   методики,   свързани   с   установяване 
степента на емоционална зрялост, както и интелектуалните качества.
При установяване на аномалии в развитието се търси партньорство от 

клиничен психолог.

ПСИХОЛОГИЧЕСКИ АСПЕКТИ НА АГРЕСИВНОСТТА И 

АГРЕСИВНОТО ПОВЕДЕНИЕ

                                   В съвременните  социални условия един от  най-често 
съпътстващите проблеми, които се разглежда в рамките на отклоняващото 
се поведение, е агресията и агресивните действия  на хората. До голяма 

степен проблемът за агресивните прояви се свързва със спецификата на 
човешкото ежедневие, със системите от взаимоотношения, в които човек 
участва,   както   и   ситуациите,   в   които   присъства.   Макар   и   да   нарушава 
обществените   норми   на   поведение,   човек   често   използва   агресивността 
като   възможност   да   наложи   своето   мнение,   своите   позиции,   своите 
виждания   и   разбирания.   Това   означава,   че   агресивното   поведение   се 
прилага от отделния човек тогава, когато той съзнателно и целенасочено 
реши да се противопостави на отделен човек или общност от хора. Пред 
дългия исторически период на развитие на човечеството агресивността се е 
прилагала като необходим фактор за адаптиране на човешкия индивид към 
биологичната среда, както и за унищожаване на големи общности от хора. 
Поради тази причина агресивното поведение се разглеждало като част от 
естествените взаимодействия на човека с другите хора и поради този факт 
то не  било  санкционирано.  Много  по-късно  започва  да  се  разграничава 
агресията от агресивното поведение и агресивните действия.
Агресията   се   разглежда   като   спонтанна,   бърза   емоционална   реакция   на 
индивида, която е свързана със самозащита, тоест тя е естествена реакция 
на всеки жив организъм, който усеща върху себе си някакъв вид заплаха.
         Агресивното действие и агресивното поведение се разглеждат като 
съзнателно отношение на личността спрямо източниците, от които идва 
заплахата. Човек сам решава по какъв начин да отговори на стимулното 
въздействие,   което   получава   отвън.   В   ПДП   се   акцентира   върху   онези 
личностни   характеристики,   които   притежават   хората,   реализиращи 
агресивни действия или проявяващи агресивно поведение. Всяка ситуация, 
в   която   личността   чувства   заплаха   за   своята   физиологична   или 
психологична цялост,  провокира възможността  всеки участник в нея  да 
използва агресивни действия. Това означава, че всяка подобна ситуация за 
отделния   индивид   се   възприема   като   проблемна.   В   нея   той   трудно 
удовлетворява своите биологични и социални потребности.
                Агресивното   поведение   се   разглежда   като   неправилно   още   в 
древността.   Санкционирало   се   е   не   само   агресивното   действие,   но   и 
агресивните   помисли   на   личността,   които   са   насочени   спрямо   другите 
хора. 
         Психологическите изследвания върху човешката агресия и поведение 
първоначално са се свързвали с т. н.   престъпна дейност на хората, тоест 
социалната   общност   е   санкционирала   крайните   прояви   на   агресивни 
действия   и   агресивното   поведение.   Като   отклоняващи   се   те   са 
регламентирани   и   в   правовите   норми   на   общността.   Криминалната 
психология   е   първата   наука,   която   разкрива   същността   и   причинната 
обусловеност на агресивните действия на хората. В началото на миналото 
столетие   като   причини   са   определяни   психофизиологичните   особености 
като структура на телостроежа, големина на дланите, големина на черепа. 
Тези   характеристики   с   антропологически   характер   дават   възможност   в 

началото   на   предходното   столетие   да   се   обосновава   агресивното 
поведение, но научен характер това придобива много по-късно. Отделните 
теоретични направления в психологията, които започват да функционират 
самостоятелно си изграждат специфично от гледна точка на своя предмет, 
обяснение   на   устойчивото   агресивно   поведение.   Акцентира   се   върху 
следните основни подходи:

•

биологизаторски

,   който   разкрива   агресивността   като   елемент   на 

психофизиологичното и генетичното развитие на личността;

•

социологизаторски,

  според   който   агресивността   се   разкрива   като 

следствие   от   нерешената   социална   адаптация   на   личността.   Според 
представителите   на   това   направление   социалната   среда   като   цяло   и 
ситуациите, в които попада човек, са причината за проявената от него 
агресивност;

•

съвременен   подход,   обединяващ   горните   два,  

разкривайки 

възможностите както на отделния индивид, така и на средата да бъдат 
стимулиращи фактори за реализиране на агресивно поведение.
Към   този   съвременен   подход   се   прави   диференциацията   на 

терминологичното   обяснение   на   агресията,   агресивните   действия   и 
агресивното поведение. 

         Агресията 

се разкрива като естествен елемент на поведението, като 

се акцентира върху факта, че честото и прилагане подтиква личността към 
нейното използване  в различни ситуации, тоест повторяемостта на проява 
на   агресията   нарушава   процесите   на   взаимодействие   между   хората, 
агресорът се възприема като застрашаваща страна, поради което личността 
изолира този човек. Проявата на агресивност   е свързана с наличието на 
висока тревожност, ниска толерантност, както и стремеж за доминиране. 
Хората, които проявяват агресивност, трудно се справят със собствените 
си проблеми и всяка ситуация, в която влязат, възприемат като особено 
сериозна. 
                  Агресията   в   рамките   на   отклоняващото   се   поведение   не   се 
санкционира. Тя   е  сигнал за  това,  че  индивидът   е предразположен  към 
извършването на агресивно действие. Установено е , че висока стойност на 
агресивност се проявява при лица с холеричен и сангвиничен темперамент. 

                 Агресивните действия  

са съзнателни ориентирани поведенчески 

реакции   на   отделния   човек,   които   имат   целенасочен   и   организиран 
характер. Обектът на агресивното действие може да бъде както отделен 
човек,   така   и   група   от   хора.   Агресивното   действие   е   свързано   със 
сензориката и психомоториката на човек. В ПДП агресивното действие се 
разглежда   като   част   от   поведението,   което   се   проявява   чрез   вербални 
изрази или остри динамични движения, а много често и заедно. За да се 
реализира агресивното действие е необходимо наличието на ситуация, в 
която то се проявява.

Агресивното поведение 

в ПДП се разглежда като отклоняващо се. То 

се проявява при лица, които са извършили девиантни действия. За разлика 
от   агресивното   действие,   поведението   има   организиран   и   целенасочен 
характер.   Личността   с   ДП   провокира   ситуации,   в   които   агресивното 
поведение се превръща във форма за тяхното разрешаване. Агресивното 
поведение е съзнателно, личността го използва за да може да разреши и 
удовлетвори   свои   потребности.   Агресивните   нагласи   при   този   тип 
поведение   имат   противообществена   насоченост,   поради   което   самото 
поведение   води   до   нарушаване   на   стереотипни   системи   от 
взаимоотношения   и   поради   тази   си   особеност   се   санкционира   от 
общността. Лицата с агресивно поведение притежават нисък самоконтрол, 
неадекватна   самооценка   /занижена   или   повишена/,   висока   тревожност, 
липса   на   стремеж   за   общуване   с   околните,   нежелание   за   приемане   на 
чуждо   мнение   и   опит   за   налагане   на   своето   собствено,   прояви   на 
съперничество,   нисък   праг   на   емоционална   и   социална   толерантност, 
желание за отмъщение, стремеж към унищожение или нанасяне на вреда 
на други лица или хора. Характерно за лицето с агресивно поведение е, че 
то много често отправя заплахи към другите хора като се стреми да всее 
страх   в   тях.   Нежелаейки   да   се   окажат   жертви   в   ситуации   на 
противопоставяне,   те   предпочитат   да   използват   активно   агресивни 
действия   с   цел   всяване   на   страх.   Лицата   с   агресивно   поведение 
организират   собственото   си   отношение   така,   че   да   могат   да   унищожат 
другите   участници   в   ситуациите,   като   ги   възприемат   като   заплаха. 
Установено е, че агресивното поведение се реализира от хора, които имат 
малоценностни комплекси, които са моделирали агресивни действия като 
единствен вариант за справяне със ситуацията. 
          Агресивното   поведение   има   целенасочен   характер   и   за   разлика   от 
агресивните   действия   се   проявява   като   устойчива   характеристика   на 
личността,   т.е.   в   различни   ситуации   лицето   с   агресивно   поведение   се 
държи по един и същи начин. 
        В по-голямата си част лицата с ДП  притежават и агресивна форма. 
Най-често   тя   се   среща   при   подрастващите   малолетни   и   непълнолетни 
правонарушители, при които има проблеми със социалната идентичност. 
Агресивното   поведение   е   възприемано   като   адаптивно   поведение, 
ориентирано   към   света   на   възрастните.   За   тях   последният   е   волеви, 
справящ се с всички ситуации чрез налагане на силови методи.
        Агресивната форма на поведение се приема от ПДП като отклоняваща 
се и е причина за:

•

нарушения,   смущения   в   социализацията,   водещи   до   промяна   на 
диспозиционната   система   на   личността   –   система   от   ценности, 
нагласи,цели, ориентации, мотиви на поведение и др.

•

привикване на личността към стереотипно поведение, което в основата 
си   има   противообществен   характер.   Механизмите   за   проява   на