Първи наследявали, разбира се, децата, а ако тях ги нямало-внуците.
Когато нямало нито едните, нито другите, за наследници се признавали братята на
наследодателя, дядото, племениците. Ако и тях ги нямало, преторът предоставял
правото на наследство на всички кръвни родственици на починалия включително
до шесто коляно. По-близката степен на родство изключвала от наследяване
следващата.
Самото завещание започнали да го съставят в писмен вид и да се
удостоверява със свидетели.
3.6. Наказателно право
Особено отбелязване заслужава законът “за оскърбяване величието на
римския народ”. Законът бил формулиран нарочно неопределено, така че можел
да се прилага към всияко лице, несъгласно с политиката на императора,
изразяващо недоволство, против осмелилия се на всяка неугодна на императора
острота и др. Едно от сенатските постановления към “оскръбление на величието”
било отнесено за разтопяването на неудачно отлетите статуи на императора. Към
“оскърбяване на величието” били, разбира се, отнесени въстанията против
императора, убийството на чиновници, държавната измяна, служебна
фалшификация и др.
Не малко внимание отделял римският законодател на престъпленията
против реда в управлението: рушветчийството, присвояването на служебни пари,
разпиляване на държавно имущество и др. Виновните за тези престъпления
наказвали преимуществено със смъртно наказание, заточение и т.н.
В случаите на осъждането на смърт знатните и войниците ги убивали с меч,
представителите на нисшите съсловия ги заплашвало изгаряне, зариване на живи
в земята, разчленяване с каруци и коне и др. Робите мъчително умирали на
кръстове, донесени в Рим от Сирия.
3.7. Съд и процес.
Кардинални промени се извършили в сферата на съдебното устройство и
съдопроизводството. Народните събрания, били от времето на Ромул главна
съдебна инстанция по делата за тежките престъпления, загубили това право.
Друга промяна се състояла в това, че на мястото на колегиалните съдилища от
периода на републиката като десетките и стотните-били заети от еднолични съдии,
назначавани и сменяни от императорската администрация.
Вместо откритите, публични разглеждания на съдебните дела, както било по
време на републиката, се установила строга тайна на съдопроизводството,
служаща да прикрие произвола. Вследствие на тези порядки се разпространила
практиката на лъжливите доноси. Към края на съществуването на Римската
империя с установяването в нейните недра на феодалните отношения, съдът по
делата на колоните преминал в ръцете на земевладелците. Във всяка голяма
област и провинция се прави собствено затворническо здание.
VI. ИСТОРИЯ НА ДЪРЖАВАТА И ПРАВОТО ПРЕЗ СРЕДНИТЕ ВЕКОВЕ
1. ВИЗАНТИЯ
1.1. История на държавата
1
През 395 г. Римската империя се разделила на Източна и Западна. На изток
възникнала самостоятелна държава Византия. През 330 г. император Константин
провъзгласил за столица на Новота Римска държава град Византия на бреговете на
Босфора, която дълго време се наричала Новият Рим, а след това Константинопол.
През ІV – VІІ в. в състава на Византия влизала цялата източна част на Римската
империя: Балканският полуостров с център Гърция, Мала Азия, осторовите на Егейско
море, Сирия, Палестина, Египет, Крит, Кипър и т.н. Образуваните в Западна Европа
варварски кралства (до самото възникване на империята на Карл Велики) признавали
върховната власт на византийския император.
Византия не била подложена, както Западна Европа, на разрушение от страна на
варварите; тя дълго запазвала своята силна държавност. Много черти на късната Римска
империя присъствали в държавната система на Веизантия.
1.2. История на правото
Осъществената от император Юстиниан през VІ в. кодификация на римското
право заложила основата на продължително и трайно развитие на византийското право
и оказала влияние върху последващото развитие на европейските правни системи.
Кодификацията или т.н. корпус се състоял от четири части: кодекса, съдържащ
основните положения на действащото римско право; дигест-обширен сборник на
правни положения и казуси, заимствани от римските юристи; институции- кратко
ръководство по въпросите на правоприлаганата и юридическа техника и новели-нови
правни актове, издадени от Юстиниан. По-нататъшната разработка на системата на
византийското право се осъществявало на основата на тази фундаментална
кодификация.
Още преди законите на Юстиниан, през 438 г. излязъл първият официален
сборник от закони – Кодексът на Теодосий, който включвал норми, издадени от
византийските императори, започвайки с Константин. През 726 г. бил издаден кратък
сборник от закони на гръцки език – Еклога, а в 872 г.- Прохирон. По-късно излезли
монготомните Василики.
През 726 г. е издаден най-крупният (след кодекса на Юстиниан) официален
законодателен сборник – Еклога. Предполагало се да се издаде съкратена подборка от
закони от институциите, дигести, кодекси и новели - “конституцията” на Юстиниан с
внесени в тях поправки “ в духа на голямото човеколюбие”.
В най-голяма степен се изменило процесуалното право, провъзгласявало се
равенство на всички граждани пред съда, особождавали се от съдебни такси лицата,
участващи в съдебните жалби и т.н. Целият сборник се дели на 18 титули, обхаващащи
различни въпроси на брачното и семейното, наследственото право, опеката и
попечителството. Регламетирали се договорите за дарения, покупко-продажба, заем,
наем. В Еклога се правело изброяване на наказанията, налагани за извършени
престъпления, регламентирало се правното положение на робите, на свидетелите,
участващи в процеса и на длъжностните лица (техните имуществени отношения).
В изброяването на престъпленията, съдържащи се в Еклога, влизали
нарушенията за светостта на олтара и на църковните убежища, вероотстъпничеството,
клетвопрестъплението, разграбването на гробове, подправка на пари, разхищения,
прелюбодеяние и др. Предвиждали се следните наказания: бой с бичове и пръчки,
рязане на носа и езика, ослепяване, отсичане на крайници, изгаряне на косата и др. В
редица случаи на Еклога допускали замяна с парични глоби, даже установени в Кодекса
на Юстиниан, с телесни наказания, широко използване на принципа на талиона.
Смъртното наказание се установявало за най-тежките престъпления като
кървосмешение, умишлен палеж, отравяне, магьосничество, убийство,
хомосексуализъм, разбойничество и т.н.
В областта на семейното право сборникът Еклога развивал някои от основните
тендинции, заложени още в законодателството на Юстиниан. Такава форма като
2
обричането била въведена от Еклогата като юридическо съглашение, явяващо се
подготовителен етап от сключването на брака. Разтрогването на този договор без
уважителна причина водело след себе си заплащане на неустойка. Бракът според Еклога
представлявал съюз между мъжа и жената, ползващи се с равни имуществмени права.
Браковете между близки роднини се забранявали. Съкращавали се също така законните
поводи за развод. В Еклога се уточнявали формите на сключваните договори (дарения,
завещания), юридическия ред за привличане на наследниците по закона, въпросите на
опеката и попечителството и др.
През 872 г. се появил още един юридически паметник – Прохирон, имащ зацел
да изложи законите във вид, достъпен за разбиране, “значително” опростяващ
юридическия език и почти свободен от предишното силно църковно влияние.
В 40-те титули на Прорихон се съдържали нормите, регламентиращи брачните
отношения, (в частност, реда за разпореждане със зестрата), норми на наследственото и
договорното право, наказателното право.
В допълнение към Василиките император Лъв VІ през 908 г. издал сборник с
новели, които регулирали широк кръг отношения в областта на църковното, семейното,
наследственото, договорното, наказателното и процесуалното право.
Законотворческата дейност на императорите от македонската династия завършва
периода на най-творческото развитие на византийското право. По-нататъшното му
развитие се състояло в просто приспособяване на правото към всекидневните нужди,
отново се усилилило влиянието на християнизацията.
Чуждите завоевания и разпадането на Византийската империя прекъснали
правната традиция, която заимствала от Рим и дълго съхранявала Византийската
монархия.
2. ФЕОДАЛНО ПРАВО НА СТРАНИТЕ В ЗАПАДНА ЕВРОПА
Развитието на феодалните отношения постепенно довело до това , че източници
на право, действащо през VI – IX в., в частност “ варварските правди” изгубили своята
сила. Рещаващата роля преминала към обичайното право, и при това на местното. Във
Франция тези обичаи носили названието кутюми.
Но те се различавали силно по отделните положения и детайли, и правото на
Франция в епохата на Средновековието се характеризира с необичайна пъстрота.
Количеството на кутюмите се изчислявало на стотици. Наред с общите кутюми,
прилагани на територията на провинцията, съществували местни обичаи в отделните
райони, градове, селища и даже части на градовете.
По отношение на изявяването и изложението на юридическите норми се деляла
на две части: Югът се наричал страна на писаното право, а северът на Франция-страна
на обичайното право. Това деление ясно се наложило през XIII в.
Тъй като южните провинции влизали в състава преди всичко на Римската
империя, продължило да действа римското право, при което се давало предимство на
значението на общия обичай. Запазването на писаното право в Южна Франция се
обяснява със съществуването на по-развити икономически отношения. Римското право
изпълнявало функцията си на обединяващ фактор.
Наред с него в качеството на допълнителен източник действали множество
местни кутюми.
В Северна Франция в течение на няколко столетия не били създадени общи
юридически паметници. Господството на обичаите в дадения регион не препетствало
прилагането в случаи на непълнота или противоречия.
Аналогично положение съществувало и в Германия. През XI – XV в. германското
право се характеризира с образуването на многочислени и разнородни правни
устройства, отнасящи се ту към определена територия, ту към определен кръг лица.
Отсъствието на единна съдебна система водело до това, че в различните
съдилища се прилагали различни правни норми. Споровете по повод отношенията
3