1

Екологична и глобална етика

Етиката   никога   не   е   била   откъсната   от   природата.   Много   нравствени   изисквания 

намират в природата своето потвърждение. ”Притчите на Соломон” съветват ленивите да се 
научат на работа от мравките. Представителите на цяло направление на древногръцката етика 
– киниците - получават своето название от животното, чието поведение е взето от тях за 
образец (кучето). Необходимостта от съвместен труд и социална хармония се обосновават с 
примери от живота на обществените животни. Социалното устройство на човечеството е 
оприличавано на жив организъм, в който различните слоеве и класи изпълняват функциите 
на глава, ръце и т.н. Теорията на Ч.Дарвин за борбата за съществуване и оцеляване на най-
приспособените   като   начин   за   създаване   на   нови   видове   е   използвана   от   социал-
дарвинистите   за   оправдаване   на   войните,   а   от   еволюционистите   –   за   потвърждаване   на 
възможността за социален прогрес.

В   противоположност   на   концепцията   на   Дарвин   руският   учен   и   революционер 

П.А.Кропоткин твърди,че „борбата в природата в по-голямата си част е ограничена от борба 
между различните видове; но вътре във всеки вид, а много често и вътре в групите, състоящи 
се от различни видове, живеещи заедно, взаимната помощ е общо правило... Взаимопомощта 
е преобладаващ фактор в природата. Накрая може да смята за напълно доказано, че след като 
борбата   за   съществуване   води   еднакво   както   към   прогресивно,   така   и   към   регресивно 
развитие, т.е понякога към подобряване на породата, а понякога и към нейното влошаване, то 
практиката на взаимопомощта представлява сила, винаги водеща към прогресивно развитие.” 
От тук Кропоткин прави извод, че „нравственото начало в човека не е нищо друго, освен по-
нататъшно развитие на инстинкта за общителност, свойствен на почти всички живи същества 
и   наблюдаван   в   цялата   жива   природа”.   Съвременната   етология   и   концепцията   за 
коеволюцията в голяма степен потвърждават мислите на Кропоткин.

В епохата на научно-техническата революция, когато   човекът получава достатъчно 

сила да направи с природната   среда всичко, което му дойде на ум, в цял ръст се изправя 
проблема   за   отговорността   на   човека   за   природата   и   установяване   на   хармония   с   нея. 
Решението на този проблем отговаря на новото направление – екологична етика.

“Развитието на етиката може да се изразина само с помощта на философски, но и 

екологически понятия. В екологичен смисъл етиката е ограничаване на свободата на действие 
в   борбата   за   съществуване.”   Така   разбира   етиката   създателят   на   първия   вариант   на 
екологичската етика, която той нарича етика на Земята.

Грижата за природата, изразявана най-често под формата на забрани е била присъща 

на първобитните религии, основани на всеобщата одушевеност на природните явления. В 
отделните райони на земното кълбо и до днес се е запазило такова отношение. Ако ненецът 
на лов “срещне мечка, то той не я убива веднага, а отначала влиза в разговор с нея, започва да 
възхвалява нейните достойнства, пита за какво се е срещнал с нея, моли я да не го драска с 
острите си нокти”. След “беседата”, в която мечката като че ли се съгласява да бъде убита, 
ловецът я убива и”се счита за оправдан за своите действия пред роднините на мечката, които 
могат да му отмъстят за смъртта на члена на своето семейство”. Разговорът с животните е в 
следствие   увереността,   че   животните   разбират   човешката   реч.   Интересно   е   самото 
съдържание на разговора.

Северните   народи   традиционно   се   отнасят   към   растенията  и   животните   като   към 

някакъв   род  хора,   разпространявайки   върху  тях   вътрешносоциалните     морални  норми.   В 
действителност основата на етичното отношение към растенията и животните е по-скоро 
някакъв   страх,   отколкото   осъзнаване   на   отговорността   за   съдбата   на   природата.   Така   в 
тюлените   нивхите   виждат   морски   хора   и   вярват   в   съществуването   на   “горски”   хора. 
Източникът на страха се корени в представата  за връзките на животните с висшите сили, 
духовете-стопани: определена,например са считали за дух на небето, мечката - за стопанин 
на тайгата и т.н. Аналогични форми на поведение са се запазили при много народности, 
живеещи на Земята.