„Дай ми живот – дай ми свобода”

Литературно есе

     Жан-Пол Сартр е казал: „Човекът е свобода. Той е осъден да бъде свободен.” Истина е, че 
хората  се борят за правата си от край време. Още от епохата на Античността свободата е била 
мяра за нещата. Човекът, като цяло, но и свободата му. Патриций и плебеи, през робите на труда 
до робите на срама (Втората Световна война), та до днешно време. И някакси човекът е успял 
да съхрани в себе си онзи вечен плам, който пази – своето достойнство, и съумява да го накара 
да избухне в буен огън щом става въпрос за сблъсък на ценности, засягащи темата за 
собствената му свобода.
     Желанието да се освободиш от нещо е почти непрестанно преследващ елемент. Малките, 
дразнещи неща от всекидневието могат да тегнат на раменете ни като Земята – на раменете на 
Атлас. Да се освободиш от всичко, което те тревожи е един приоритет, който не всеки може да 
си позволи тези дни, но постигне ли се – тази свобода носи дългоочакваното щастие и покой, 
към което се стремят хората. Тази свобода, в сладострастната си прегръдка, довежда живота. 
Истинският живот – този със забраната на всякакви стени и прегради. Тя носи избори, ключове 
за затворени врати, или за може би – затегнати окови. 
     Споменавайки ролята на човешката свобода в Античността, не може да се пропусне и 
разцвета й през Епохата на възраждане. Тогава, когато религиозните бариери са снети и 
позволяват да нахлуе потокът на нови идеи и приоритети. Всъщност, илюстриран пример за 
водещата роля на човешкото право на индивидуализъм, е Бокачовата новела „Декамерон”. 
    Новелата не представя гледна точка, тя описва свят. И настрана всички обрисувани истории, 
които само допринасят за цялостния облик на свободния човек, обстановката, героите и 
случките са представени по невероятно реалистичен начин, обагрен с цветовете на самородно 
въображение.
     Младежите и девойките, герои на творбата, са жив пример за облика на ренесансовия човек. 
Под внимание може да се вземе подчертаната индивидуалност на всеки един от тях: „Филомена 
– овладяно темпераментна.”; „Панфило – обожател , изтъкан от любов.”. На всеки е дарено 
уникално качество, което доминира и изгражда героя. Също така, ренесансовите младежи 
изразяват правото си  на свобода във вземането на решения и правенето на избори: „…аз не 
знам какво смятате да правите със собствените си грижи, но що се отнася до моите, знайте, че 
ги оставих при градските порти…Затова бъдете готови да се веселите, да се смеете и да пеете 
заедно с мен.” Именно в тези Дионеови думи можем да открием нотката на щастие при 
придобита свобода – свободата да се веселиш без задръжки.
     Дори в първия ден на техния престой в провинциалния дворец, по време на чумна епидемия 
в града, е засегнат въпросът за личната свобода: „…всеки е свободен да  прави каквото си 
иска…”; „…нека всеки от вас размишлява свободно по въпросите, които смята за най-
уместни…”. На лице е картина, в която никой не зависи от никого и на всеки е предоставено 
„собствено” време, в което да прави желаните от него неща – „свободно време”.
Самият „Декамерон” е всъщност пример за една друга свобода, представена под самата форма 
на новелата. Бокачо експериментира със стилове, преплетени умело в „десетоднева” му, 
давайки началото на понятието „свобода в литературата”.
     С гордост може да се спомене, че започнатото от него се е развило значително в наши 
времена. Днес свободният човек е образ на това, какъв древният човек винаги е искал да бъде. 
Благодарение на Бокачо ние – съвременните хора на двадесет и първи век, знаем откъде сме 
тръгнали в еволюцията на своята свобода, и докъде сме стигнали с постигането на целите си.