Социализация на Гагаузите

Увод

МАГИСТЪРСКА ПРОГРАМА : Интеркултурно

образование

ДИПЛОМНА РАБОТА

ТЕМА: СОЦИАЛИЗАЦИЯ НА ГАГАУЗИТЕ

БЛАГОЕВГРАД

2008

С ъ д ъ

Р Ж А Н И Е

Стр.

Увод 4

Първа глава

Първа част - Теоретичен обзор 7

1 Социализация 7

1.1. Измерения на социализацията 7

1.2. Социализация и идентичност 8

2.Идентификация 8

2.1. Същностни характеристики 8

2.2. Концепции за идентичността 9

3. Етнос 11

3.1. Понятиен апарат 11

3.2. Теории за етничността 12

3.3. Етническо съзнание и самосъзнание 16

Втора част – Етнокултурна характеристика на гагаузите 17

1.1.

Потекло - разпространение и демографски справки 17

1.2.

Етногенетични хипотези 23

1.3.

Историческа съдба 26

1.4.

Название и самоназвание 31

1.5.

Език 36

1.6. Култура и традиции 44

Втора глава - Организация на изследването 68

2.1. Цел, хипотеза, задачи 68

2.2. Методи на изследване и изследователски методики 68

Трета глава - Анализ на получените резултати 71

3.1. Варна и гагаузите - исторически извори и справки 71

3.2. Автобиографични разкази и анализ на конкретните

проучвания 78

Заключение 106

Литература 110

У В О Д

Живеем в един многообразен свят, в който човешкото общуване

не е заплашено от изолацията, тъй като тя е невъзможна; то е

застрашено от някои ограбващи и отчуждаващи форми на общуване,

както и от индивидуалистките представяния на това съществуване,

които ни карат да изживяваме като трагедия онова, което е самата

същност на човешкото съществуване: нашата изначална непълнота и

нуждата, която изпитваме от другите. Защото тези представяния не са

пасивно отражение на реалното, те определят нашите стойности и така

въздействат върху реалността. Няма пълнота извън връзките с другите.

Социалните поведения на човека са почвата, върху която се изгражда

моралът. По-доброто разбиране на човешкото съществуване е полезно

не просто само за себе си, но и защото оказва влияние върху целите,

които обществото си поставя в своето развитие. Според някои

антропологични схващания целта на съществуването е, от една страна,

развитието на индивида, самоосъществяването или, от друга страна,

прогресът на обществото, дори и ако той предполага жертването на

някои предимства на индивида. Тези два варианта на човешкия идеал

носят схващането за човека, което го представя в конфликт със

социалната си среда и където се налага избор: или индивидът , или

обществото. Социализацията като придобиване на ценностите и

практиките на една култура посредством участие в нея се оказва

съществен фактор за реализацията на индивида.

Чрез кратък преглед на публикации и теренни проучвания

настоящата работа цели да открои най-общо историческата съдба,

характера на народната култура и динамиката на етничността на

гагаузите. Проблематиката предполага интердисциплинарен подход,

отчитащ постиженията на етнологията, фолклористиката, лингвистиката,

културологията.

Назовавани и назоваващи се с това име, гагаузите се

тюркоезични, източноправославни групи, изконно населяващи

определени райони в трите области на българската етническа

територия - Мизия, Тракия и Македония. В границите на днешна

България гагаузкото население е най-компактно в Североизточна

България - около Варна и Балчик, по Добруджанското крайбрежие и по-

навътре в Добричко до Силистренско, както и в Шуменско, Провадийско

и Новопазарско. Към края на 70-те години на миналия век по

неофициални данни гагаузите в България наброяват приблизително 40

000 , но по данни от преброяването от 1992 г. самоопределили се по

майчин език като гагаузи общо за страната са 1478, а по данни от

преброяването от 2001 г. броят на етнически определилите се като

гагаузи е 540 . Данните говорят за динамиката на етничността на

гагаузите. Макар да държат на своята гагаузка принадлежност, другите

за тях са „гюлмета” , придошли, чужди, съвременните потомци са изцяло

откъснати от гагаузкия език - не говорят и не разбират езика или

разбират, но не говорят езика, а в основата на оразличаването им като

гагаузи стои езикът.

Изследователският интерес към гагаузите възниква извън

българските земи и се развива в конкретни етнополитически контексти,

непосредствено след масовите миграции на българско население в

Бесарабия, съобразно и в тон с провежданата политика на руската

имперска власт. В края на 19 век турскоговорящите християни в

официалните руски статистики са обособени като отделна от българите

етническа общност под названието „гагаузи”. Различните етногенетични

хипотези за тях се раждат в контекста на определени етнополитически

концепции.

Важна характеристика на етнокултурната идентичност на

гагаузите в България е речевото им поведение. В българаския

етнокултурен контекст не само в миналото, но и днес, гагаузите не са

изключение, а един от немалкото примери на билингви. Емблематичен

израз, аргументиращ тяхното тюркоезичие е: „Езика си дали, вярата –

не” . В теренните проучвания интервюираните, за да легатимират

българска етнокултурна идентификация, включват „турското време”, 500

г. робство, в което според тях предците им, за да запазят вярата, са

били принудени да сменят езика си.

Наблюдават се и адаптивни стратегии на общността в процеса на

интеракция между различните общности в зависимост от конкретния

социокултурен контекст по отношение на различни смислови нива и

форми на етнокултурната й идентичност – езикова компетенция,

обредност, песенност, облекло и пр.

На базата на културните различия човек може да намери

собствената си културна ценностна рамка. Русо в „Диалози” пръв в

Западна Европа е съумял да определи основополагащата за нашия вид

социалност : „ Най- приятното ни съществуване е относително и

колективно, а истинският ни Аз не е изцяло в самите нас. Всъщност

човекът в този живот е така устроен, че никога не успяваме да се

насладим истински на себе си без помощта на другите”.

Идентичностите на различните етнически общности в България са

отворени и насочени към бъдещето. Ориентирането към миналото може

да бъде толкова значимо за трансформацията на идентичността,

колкото и ориентацията към бъдещето.

Трансформацията и изменението на етническата и националната

идентичност не са специфика само за социалните процеси, които

протичат у нас, а отразяват по-обща тенденция.

ПЪРВА ГЛАВА

ПЪРВА ЧАСТ - ТЕОРЕТИЧЕН ОБЗОР

1. СОЦИАЛИЗАЦИЯ

1. 1. Измерения на социализацията

Развитието на личността е обусловено от многобройни

вътрешни и външни детерминанти, включващи генетични, биологични и

физииологични фактори и принадлежност на индивида към определена

култура, определена социално-икономическа класа и към уникална за

всеки семейна среда.

Принадлежността към една или друга култура формира у

индивида чрез социализацията нормативни модели в мисленето,

емоциите и поведението.

Социализацията на индивида е процес на усвояване и

възпроизвеждане на обществения опит, в резултат на което индивидът

се превръща в личност и придобива необходими за живота

психологически качества, знания, умения и навици.

Социализацията включва усвояване на правила на поведение,

усвояване на социални роли, видове и форми на общуване. За всяко

ново поколение се открояват все по-широки възможности за

социализация. Но съществуват и все по-големи трудности, тъй като

нараства количеството на усвояваната информация.

Голяма част от авторите в класическата педагогическа теория

разглеждат процеса на социализацията като позитивен за субекта, тъй

като в този процес субектът е активен и взаимодейства със средата,той

развива себе си. Други автори смятат, че най-често субектът е пасивен и

върху него се упражнява преди всичко въздействие на средата; субектът

трудно реагира на тези въздействия и ги приема като задължителни.

Други автори, между които и З.Фройд,приемат, че социализацията е

антихуманен акт, защото предлага насилствено възприемане на

определени ценности и норми на социума, които противоречат на

индивидуалния статус на субекта.

1.2.Социализация и идентичност

Социализацията е процес на придобиване на социална

идентичност от личността на базата на интериоризацията на културата

на групите, сред които тя живее. Като под идентичност трябва да се

разбира: условието, което прави един човек нещо специфично,

индивидуалността му и условието, което прави един човек еднакъв,

унифициран с другите.

Теорията за двойнствеността на човека / индивидуална и

социална същност/. разработена от Е. Дюркем

през 1911 г. се развива

в разбирането за „идентичност за себе си” и „идентичност за другите” от

Дж. Х. Мийд. През 1934 г. той пръв дефинира социализацията като

конструиране на социалната идентичност на човека в хода на

комуникациите му с другите, като по този начин поставя

комуникативните, а не инструменталните процеси в основата на

социализацията и я прави зависима от институционалните форми на

конструиране на Аза, търси синтез между социализиращия се и

социализаторите. Мийд предупреждава за основните източници на

проблеми за социализацията – рискът от раздвояването на Аза при

сблъсъка на колективната идентичност / „ мен”, „себе си”/, свързана с

дисциплина, конформизъм, пасивност и индивидуалната идентичност /

„аз” /, свързана с оригиналност, творчество, но и с несигурност.

2. ИДЕНТИФИКАЦИЯ

2.1. Същностни характеристики

Вж. Иванов, Ив. Интеркултурното образование, 1999 г., с..32

Габриела Гиани определя човека като „същество в отношение”,

защото неговата личност не може да бъде определена без отношението

с другите хора, тъй като неговата идентичност се формира под

влиянието както на собствения опит, така и на културата на групата, в

която живее. Обществото е продукт на всички хора, те обаче имат

някакво културно своеобразие.

Под въздействие на динамичните процеси в света се формира

една глобална световна култура, свързана със съответната

идентичност. Наличието на специфични силно етноцентрични култури,

антагонистични по своята основна нагласа, води до сблъсък и

единственият резултат е интернационалният диалог.

Отношението към културната идентичност на човека се изменя с

промяната на теориите. Основният проблем е за лингвистичният аспект

на идентичността и вторият е за културната идентичност – религия,

социално поведение.

Идентичността е многобразие от категоризации на индивида от

страна на Аза и другите, които се променят в зависимост от ситуацията,

влияят върху поведението и са в основата на смисъла на живота.

Концепцията изразява свързаността на формирането на идентичността,

отношенията между индивидуалната и колективната идентичност,

отношението между транзакциите насочени навътре към личността и

навън към социалното обкръжение.

Контактът между хората е контакт и на културно ниво, като всеки

има определена културна идентичност. В процеса на акултурация е

възможно да се достигне до криза на идентичността, при която

индивидът губи основните си маркери, които са в конфликт с

доминиращата култура.

2.2. Концепции за идентичността

Ерик Ериксон

дава психоаналитична интерпретация на

идентичността като психо-социално образование с две страни – външна

и вътрешна/ Его – идентичност/ . Външната идентичност носи

представата за обособеност и непрекъснатост на индивида, който

остава един и същ въпреки промените. Докато Его – идентичността

съхранява координацията и логиката на поведението чрез съотнасяне

на представите за себе си с представите на значимите други хора и

мястото сред тях.

Манфред Кун разглежда идентичността като структуриран и

йерархизиран ансамбъл от значими елементи на Аза, с определени

граници на значимост, фиксираност и стабилност, като организацията на

Аза отразява организацията на обществото.

Р.Търнър определя идентичността като качествена

характеристика на личността, автентичност на социалния актьор, който

иска да бъде себе си. Конструирането на идентичността се осъществява

на три нива: образ за себе си, който човек има и който може да променя

всеки момент; Аз – концепция, която е стабилна и неизменяема –

„моето истинско Аз” ; система от социални роли и статус, свързани с Аз

– концепцията.

Идентичността, възприемана като сбор от представи за себе си,

които са подложени на натиск за промяна в хода на контатите /

интеракции / с другите хора в интерпретацията на Херберт Блюмер се

оформя като „вътрешен разговор” - във взаимодействието със своето

вътрешно „ Аз” индивидът не достига до краен резултат – постоянно се

менят индикациите, интерпретацията на постъпките и действията,

дефинират се и се предефинират цели и пр.

Според Скот, Сименс идентичността се формира в резултат от

взаимодействията с другите хора. Ервин Гофман разглежда три вида

идентичност: социална, личностна и Аз – идентичност.

Ериксон, Е, Идентитетът- Педагогика,№ 7-8, 1993

Различните схващания за идентичността дават превес на един

или друг показател, но като цяло могат да се посочат няколко критерии

за идентичност – цялостта на телесната организация, цялостта на

опита, идентичност с майката, идентичност с групата, решение на

Едиповия комплекс, връзки със света.

3. ЕТНОС

3.1.Понятиен апарат

В края на 19 век се поставят в социологическата литература

въпросите за етничността, но едва след 30 - 40–те години на 20 век се

осъзнава, че етничността е такава важна социодиференцираща

характеристика както пола, възрастта, религията.

Мишел Моерман определя етничността като съединение на

множество черти и компоненти, спадащи към природата на една

етническа група – местоположение, история и съдба, език и други

културни особености / ценности, религия / , черти на характера и навици

и обичаи на поведение. По този начин етничността се явява

въплъщение на мнения, убеждения, вярвания, норми, ценности,

вътрегрупова /ин / памет и съзнание за принадлежност към определен

род. Възможността да се изменят напълно и независимо едни от други, в

случай, че се възприемат като останка от миналото на етническата група

не отнема позицията им на необходима основа на ин – груповата

солидарност и колективна сигурност.

Същността на етноса би могла да се изрази като система от

символи, ценности и емоции. Същностни елементи на етноса са:

принадлежност към група хора, живеещи в общ географски район,

общност на икономическия живот, родствена и сходна култура - език ,

религия, храна, фолклор,етническа идентичнст, единно самосъзнание и

психика, съзнание за принадлежност към етноса и различие от другите,

споделена историческа памет и герои, антропологическа еднородност.

Един от най – важните белези е общият език, който говори за културно

родство, следи на обща цивилизация.

Ана Кръстева

превежда дефиницията на Путиня и Стрейф –

Фехар, в която откриваме възлови структуриращи особености за

етничността: „променливи и никога незавършващи процеси, чрез които

актьорите се идентифицират и са идентифицирани от другите на

основата на дихотомиите Ние – Те, установени на базата на културни

черти, за които се счита, че произлизат от общ произход, и които се

открояват в социалните взаимодейсттвия.”

Като тип социална организация етническата група има

икономически и политически ресурси – власт, богатство, различна

идентичност от другите, извънредно традиционна взаимност, чувство за

общност,

пораждащо

солидарност,

колективизъм.

Трансгенерационални /различни възрастови и сексуално

диференцирани групи в тях/, носители и крепители на културата,

етническите групи се явяват наличие на особена, „културна история” на

общността.

3.2. Теории за етничността

Макс Вебер, Шипс и Геерти застъпват тезата, че етничността е

основно условие за идентичност, известна като примордалистка

концепция, По рождение човек придобива елементите на

етноидентичността си – физически характеристики, лично, фамилно,

групово име, племенна или религиозна присъединителност, т. е. всички

елементи, които го свързват с другите генерации. Свързаността му с

другите се изгражда чрез изучаване на историята и източниците на

групата, в която е роден, възприемане на груповата култура с

националните й особености – език, религия, морални и естетически

ценности, усвояване на географията и топонимията на родните места.

Кръстева,А, Етничност, В: Общности и идентичности в България,С.1998

Тъй като тялото е един от основните елементи за лична

идентификация, то е най – малкото физиологична и повече културна

същност, Със смяната на името си човек може да смени идентичността

си, основанията си, националността си, да игнорира история, език,

религия, начин на живот, но това не може да стане с тялото, което е

резултат от културното развитие – расово кръстосване, изолация,

културна и историческа приемственост – форми, козметика, украшения.

Като идентификация с „базова група” , етническата

идентификация е основна, без нея е невъзможен трансферът на

емоции, инстинкти, спомени. Ето защо етничността се свързва основно с

метафорите дом и храм.

Вебер изтъква огромното значение на ежедневния живот с

обичаите, привичките, нормите на поведение, които определят рамките

на приличието/морала за взаимодействие в даденото общество и се

отнасят към чувството за чест и достойнство на всеки индивид като

производни от чувството за етническа солидарност.

Въз основа на изследвания, правени в началото на 80-те години

на 20 век Пиер Ван ден Бера и Харолд Айсакс определят етноса като

форма на генетична фаворизация, генерализация на универсална

тенденция при животните. Тази социо – биологична доктрина разглежда

етничността като един начин за оцеляване и възпроизводство,

механизъм за фиктивно роднинство, обединение на базата на първични

човешки инстинкти, които не е необходимо да се изкореняват, а да се

модернизират.

Отделните изследвания в различните десетилетия на 20 век

раждат много доктрини относно същността и спецификата на

етничността. Представителите на доктрината етничността катоизраз на

рационален избор – Олсен, Хоманс Питър Блау от 60-те години и

Бантън и Хещер от 80-те / 90-те години на 20 век твърдят, че

етническите групи се формират, когато индивидите решат, че в тях ще

придобият богатство и власт, които няма да придобият индивидуално,

като членовете на етническата група са възприети за рационални

агенти, които търсят да максимализират своите преимущества в

определени ситуации. Асимилацията е резултат от индивидуален избор

под формата на смесен брак, приемане на друга религия, без да са

задължително расово и етнически обусловени, а са свързани с личния

интерес, Затварянето в етноса е също резултат от избор, ако

идентификацията с групата дава някакво предимство.

Инструменталната доктрина – етничността като израз на общи

интереси, застъпена от Гордон, Кохен и Смит през 70/80-те години е

близка до предходната. Етносът мобилизира хората в икономически и

политически смисъл и е разбран като нация-класа и Е – класа.

Очертават се три основни проблема: Първият е за „рационалното

поведение” на етническата група, тъй като запазването на културната

идентичност може да е рационално на едно ниво /институционална

защита/ и ирационално на друго /пазарна конкуренция/.

Тенденцията груповите интереси да се свеждат до съвкупност от

индивидуалните интереси на членовете на групата определят втория

проблем, защото в групата винаги има различни интереси и мнения /

както на болшинството, така и на малцинсттвото / и при всяко групово

действие има колебаещи се и съмняващи се в неговата

целесъобразност и цена.

Третият проблем е предизвикан от т.нар. „двойна идентичност”,

поради факта, че идентификацията върви по две посоки: включване в

групата / декларирана идентичност/ и изключване от групата /

приписвана идентичност/ като групата може да защитава друга, особена

идентичност, въпреки наличието на една основна.

През 80-те години Херберт Ганс определя етничността като

отговор на икономическия антагонизъм. Тази неомарксистка постановка

определя етносите като нехомогенни, защото в тях има различни класи

и затова по-правилно е да се говори за форми на етноса, разделени на

антагонистични класи. Етноцентризмът и национализмът се определят

като апели към етносолидарност, правени от буржоазията, за да се

притъпи класовата борба.

Фредерик Барт определя етническата група като група, в която

хората живеят в биологичния смисъл постоянно, с общи основни

културни ценности, реализирани в специфична междуличностна

културна форма, с конструирано специфично пространство за

комунакации, чиито членове се идентифицират и са идентифицирани от

другите в отделна категория. Като носители и крепители на културата ,

етническите групи са тип социална организация и имат икономически и

политически ресурси - власт, богатство,вътрешно стратифицирани са

като социалните им параметри са: големина, относителна част от

популацията, от

националното богатство, териториална

разпределеност, ниво на урбанизация. Тъй като етничността се

разглежда като форма на на социална интеграция, във всяко общество

твърди авторът между етническите групи /централни и периферни/

съществуват разнообразни форми на отношения. Те са зависими една

от друга. Образуваната мрежа от междуетнически отношения се

характеризира със следните параметри: стереотипност, статус на

групите /оценки/, механизми на фрустрация и агресия, породена от нея,

когнитивен консонанс или дисонанс, конфликти.

Едновременно родствена и културна група е етническата

общност. Етническата идентичност се позовава на кръвно родство,

роднинство, произход. Понеже се корени в родството, не се свързва с

време и място, границите не са постоянни и привързаността води до

асимилация. Като общност на културна основа, етническата група има

варираща сила и власт, свързани с превратностите на социалните

промени. Степента на защита на интересите на членовете и степента , в

която културната идентичност е защитена чрез груповото членство

Това е само предварителен преглед!

Социализация на Гагаузите

Живеем в един многообразен свят, в който човешкото общуване не е заплашено от изолацията, тъй като тя е невъзможна; то е застрашено от някои ограбващи и отчуждаващи форми на общуване...

Социализация на Гагаузите

Предмет:	Педагогика
Тип:	Дипломни работи
Брой страници:	110
Брой думи:	24306
Брой символи:	143055

Изтегли