ПЕТЪР КОНСТАНТИНОВ

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ 

с някои

 ПРЕМЪЛЧАВАНИ

ДОСЕГА ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТИ 

МАТЕРИАЛЪТ НА КНИГАТА Е ИЗ СТЕНОГРАМИ

НА ПУБЛИЧНИ БЕСЕДИ, ИЗНАСЯНИ ОТ ПЕТЪР КОНСТАНТИНОВ

ЕТНИЧЕСКИ СЪСТАВКИ ПРИ ОБРАЗУВАНЕТО

НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ

Съвременните археологически данни показват, че първите земеделско­скотовъдни 
общини са били установени в Месопотамия още в IX хилядолетие пр.Хр. Именно от 
тази далечна прародина на заседналото обработване на земята неолитът е започнал 
да се развива и разпространява в посока юг­север. Природната среда в югоизточна 
Европа, където по­късно, през VII в. възниква българската народност, 
представлявала добри условия за заседнал живот и производство на храна.

От данните, с които разполагаме, личи, че през почти целия период на неолита, дори 
и през времето на еонеолита (края на V и първата половина на IV хилядолетие 
пр.Хр.) съставът на населението на Балканския полуостров остава почти 
непроменен. Преобладаващото до преди няколко десетилетия схващане за идването 
на индоевропейците от север не се потвърждава от историческите находки. Много 
по­убедителни са възгледите, че ентологичният процес на Балканите е осъществяван 
на основата на местна идеоевропеизация и че този процес е усложняван, но и 
ускоряван при частични нахлувания от север.

Откритият неотдавна на северния бряг на Варненското езеро некропол 
(североизточна България) ни дава изобилен материал за едно раннокласово 
общество в края на V или през първата половина на IV хилядолетие пр.Хр. Като 
преминем през бронзовата епоха (IV хилядолетие пр.Хр. до

XII в. пр.Хр.) и ранножелязната (XII в. до края на VI в. пр.Хр.) ние добиваме известна 
представа за формирането на тракийската народност, спомената за пръв път от 
Омир в „Или­адата". Това са били племенни обединения с централна власт, която се е 
крепяла вероятно на създадената още през II хилядолетие пр.Хр. „тракийска 
орфическа доктрина", осъществявана с подчертан държавно­религиозен характер. 
„Орфическият" тракийски цар е бил едновременно и върховен жрец, при което в 
някои случаи е бил не само хероизиран, но и обожествяван.

Между края на IV в. пр.Хр. и началото на II в. пр.Хр. са се появявали и изчезвали 
различни тракийски царства. Едно от най­стабилните между тях е било това на 
одрисите, разположено по долините на реките Тунджа, Марица и Арда.

Одриското царство е преживявало и възход, и изпитания. При Котис I (383­­360 г. 
пр.Хр.) одриската държава се е простирала от устието на Дунав до Мраморно море. 
Фактически това е била най­голямата и богата държава на Балканския полуостров. 
Котис I е сякъл сребърни и бронзови монети с името си.

Междувременно в този период на Балканския полуостров възниквали и други, 
понякога твърде ефимерни държави. В по­големите тракийски държавни формации 
царят е имал своеобразни областни губернатори, наричани „пара­династи".

Старогръцките градове­колонии по Черноморското крайбрежие и преките 
съприкосновения на траките с елинистичните центрове са оказвали определено 
влияние върху културата и изкуството на тракийските племена.

В края на III и началото на II в. пр.Хр., с илирийските и македонски войни, Рим 
започнал нашествието си срещу елинистичните държави, образувани след 
разпадането на огромната държава на Александър Македонски освен в Близкия 
изток и Египет, но и по южните части на Балканския полуостров.

Преодолявайки съпротивата им и поставяйки ги под владичеството на Рим, 
завоевателите нахлули и в земите на траките както на юг, така и на север от река 
Дунав.

Настъплението на римските кохорти през тракийските земи съвсем не било леко. 
Запазени са достатъчно исторически паметници за редица въстания на траките, 
които отблъсквали нашествениците далеч на юг.

През 45 г. Тракия била вече римска провинция, но романизирането на траките не бил 
един всеобщ и дълбокоп­роникващ процес. В много отношения траките запазили 
обичаите, нравите си и духовната си култура. Дори онези от тях, които постъпвали на 
римска гарнизонна служба не променяли нравите и възгледите си, макар и поставени 
под непосредствено и трайно римско въздействие.

Елинизацията, свързана с проникването на гръцкия език, а след IV в. с настъпващото 
християнство, проповядвано пак на гръцки из тракийските земи, също така не са 
променили дълбоко вековните обреди, обичаи и традиции на траките. Всяко 
древногръцко влияние в областта на религията и изкуството е придобивало и свой 

тракийски оттенък. Дори християнизираните страни са запазвали най­същественото 
от езическите традиции в новите християнски обреди и многобройни елементи от 
този християнизиран паганизъм или паганизирано християнство преминават по­
късно в духовния живот на новообразуваната и покръстена вече българска 
народност.

Около седалищата на римските гарнизони в завладените тракийски земи се 
образували първите по­трайни градове ­ Бонония (Видин), Алмус (Лом) в Горна 
Мизия, Сердика (София), Адрианопол (Одрин) и др. Разраснали се и бившите гръцки 
колонии по крайбрежието ­ Аполония (Созопол), Месамбрия (Несебър), Анхиало 
(Поморие), Одесос (Варна). Градовете били центрове за създаване и 
разпространение на античната култура.

Под ударите на варварите през V в. рухнали западните провинции на Римската 
империя. Източната й половина обаче оцеляла в границите от Константин Велики 
като Византия, чак до нашествията на славяните и арабите през VII в.

Тракийската народност, запазила се до VII в. из по­малките планински или 
полупланински селища, макар отчасти романизирана, елинизирана, а в не малко от 
случаите съответно християнизирана, съставлява един от главните три етнически 
субстрата на образуващата се през следващите два века българска народност. 
Потомци на отчасти елинизирани и романизирани траки се запазват в трудно 
достъпни планински масиви на Балканите не само при славянското и прабългарското 
нахлуване, но дори и до наши дни под името каракачани и куцовласи.

В духовната и материалната култура на новата българска народност траките оказват 
трайно влияние чрез самобитното си, макар и повлияно от елинистичния свят, 
изкуство, с многобройните типоними и хидроними и преди всичко с трайните останки 
от тракийската езическа култура, съхранена повече или по­малко в душевността на 
българския народ през всички следващи векове на съществуването му. Вторият, и в 
действителност най­многоброен, субстрат при формирането на българската 
народност са славяните.

Славяните също така принадлежат към индоевропейската етническа общност. Най­
ранното им заселване е обхващало територията между реките Одер, Висла и Днепър. 
През втората половина на I хилядолетие пр.Хр. започнало разселването на 
славянските племена от тяхната прароди­на. В следващите няколко столетия се 
обособили основните славянски племенни групи ­ източни, западни и южни ­наричани 
от древните автори съответно: анти, венеди и сла­вини.

В средата на V в. южнославянската група се придвижила на юг от Карпатите и 
стигнала бреговете на Дунав. Няколко десетилетия по­късно в началото на VI в. 
Славяните и антите, заедно с идващите, все още на малки групи, от прикаспийските 
степи прабългари, започнали своите непрекъснати набези на юг от Дунава. През 
края на VI в. и първата половина на VII в. славянското нашествие на Балканския 
полуостров достигнало брега на Егейско море, някои от егейските острови и дори 
Пелопонес.

Почти навсякъде по тези места се установили трайни заселвания от славяни. В 
средата на столетието балканските земи променили коренно етническия си характер 
­ в голямата си част те били пославянчени.

Някогашните хроники и летописи ­ предимно византийски ­ са запазили 
местонахождението и названието на много от славянските племена по земите, на 
които по­късно се обособява българската народност. Така в земите между Дунав и 
Балкана живеели „седемте славянски племена", сегашна Добруджа била населена от 
„северите", край река Тимок живеели „тимочани", край Морава ­ „моравяни", край 
Струма ­ „стримоните", около Солун ­ „сагудатите" и „дра­гувините", край Света гора ­ 
„ринхините", в Епир ­ „ваю­натите". Трайни заселвания на славяни е имало дори далеч 
на юг, в Пелопонес ­ това са били „езерците" и „милингите".

Основната социална единица в славянските племена е

била патриархалната родова община. Общините били ръководени от старейшини. На 
повечето места общините са били обединявани в племена, ръководени от племенни 
вождове ­ князе.

Икономиката на славяните е имала предимно затворен натурален характер, въпреки 
че много от племената са водели и оживена търговия с византийските търговски 
центрове.

Върховен бог на славяните бил Перун ­ творец на мълнията и единствен господар на 
всичко. Почитани били и боговете на плодородието ­ Дажбог, на огъня ­ Сварог, на 
мъдростта и красотата ­ Лада, на стадата ­ Волос и др.

Основната част от славяните на Балканския полуостров са се занимавали със 
сравнително уседнало земеделие, но са упражнявали и някои занаяти ­ преди всичко 
грънчарство.

Нашествието и установяването на славяните на балканските земи не са били 
временни явления, а коренна и трайна промяна в етническия състав и облика на 
населението в голяма част от балканските земи.

Третият, вероятно най­малоброен, но и най­съдбоносен, субстрат на новата 
българска народност са били прабългарите на хан Аспарух.

Прабългарите принадлежали към тюркско­алтайската племенна общност. Тяхната 
прародина се е намирала в Западен Сибир по долината на река Иртиш. 
Придвижването към Източна Европа е започнало през ТИ в. За определен период от 
време те се установяват в прикаспийските степи, на север от Кавказ.

Има различни версии за произхода на названието „българи". Някои го свързват с 
името на река Волга, други ­ с тюркския глагол „булг" (смесвам, размесвам) ­ в смисъл 
на „смесен", „нееднороден", с аланската дума „билгерон" ­т.е. „крайненци", живеещи в 
покрайнините. Най­вероятно обаче името „българин" е от тотемен произход, 
възникнало още когато прабългарите са живеели в Централна Азия. То произлиза от 

„булгар" ­ название на животно, прилично на белката, което номадските племена са 
отглеждали заради скъпата кожа.

Всъщност в прикаспийските степи прабългарите продължават да живеят по 
принципа на номадските общини. Племенно разкъсани са, което личи от 
многобройните племенни названия: оногондури, утигури, кутригури и др.

В периода 377­­453 г. прабългарите попаднали под властта на хуните. Една част, 
увлечена от хунски орди, се заселила в Централна Европа и започнала да играе роля 
в Хунския племенен съюз. Именно поради това за пръв владетел на прабългарите в 
„Именника на българските ханове" се сочи Авитохол ­ вероятно хунския вожд Атила. 
След разпадането на Хунския съюз, част от прабългарите се заселват в Панония.

Тези прабългари се появяват за пръв път на Балканския полуостров през 480 г., 
когато воюват като съюзници на византийския император Зенон срещу остготите. По­
късно те скъсват съюза си с Византия и започват да нападат империята. Някои от 
тези нападения били извършвани съвместно със славяните. Летописецът Прокопий 
Кесарийски ни дава сведения за едно голямо прабългарско нападение през 540 г., 
което обхваща земите между Адриатическо море и Константинопол. В ръцете на 
прабългарите попаднали 32 крепости и били пленени и отвлечени над 120 000 души.

По това време, през средата на VI в., прабългарите, обитаващи земите на север от 
Кавказ започнали междуособна война. Сблъскали се кутригури и утригури. 
Кутригурите претърпели тежко поражение и потърсили убежище във византийска 
Тракия (обхващаща по това време и Влашката низина) със съгласие на императора. 
Не след дълго обаче кутригурите предприели голям поход срещу столицата 
Константинопол. Водени от хан Заберган през зимата 558­­559 г. те обсадили 
византийската столица, но не успели да я превземат. Към края на VI в. приазовските 
българи били покорени от западните тюрки, а една част от панонските българи ­ от 
Аварския хаганат.

През 631 г. панонските прабългари се опитали да надделеят аварската власт, но 
били победени и се отправили, водени от Алцек, към земите на франкския крал 
Дагоберт. Друга част от същите панонски прабългари се спуснали по Апенинския 
полуостров и достигнали чак областта Неапол и остров Искиа.

Също така в началото на VII в. ­ 632 г. приазовските българи отхвърлили тюркското 
робство.

Разпокъсаните и борещи се за освобождение прабългарски племена се обединяват 
около вожда на едно от племената (оногондурите) ­ хан Кубрат. Така бил създаден 
обширен по територия военно­племенен съюз наречен във византийските хроники 
„Старата Велика България". Границите му се простирали на изток до река Кубан, на 
запад ­до Днепър, на север ­ река Донец, на юг ­ Азовско и Черно море.

Основната социална единица в прабългарското общество била семейната 
патриархална номадска община. Стопанският живот на прабългарите, основаващ се 

на широко развито скотовъдство, бил предимно натурален. Заедно с това обаче те 
водели активна търговия с околните земеделски славянски племена и с византийския 
градски и занаятчийски център ­ Херсон. Прабългарите упражнявали активно и 
редица занаяти ­ грънчарство, ковачество и особено художествената обработка на 
метала, обработка на кожи и изработването на кожени изделия. Прабългарската 
керамика и метална торевтика, както и изделията от кост притежавали необикновено 
разнообразие на формите и високи художествени стойности. Богатство на 
декоративното изкуство, което се запазва по­късно и в произведения създавани през 
първите векове от съществуването на българската държава на Балканите.

Прабългарската религия била синкретична. Тотемис­тичните вярвания били най­
старите и най­широко разпространените. Определено животно ­ вълк, куче, кон, 
тигър ­ се смятало за прародител и покровител на даден род.

Върховен бог на прабългарите бил Тангра, чието име означава „небе". Върховният 
жрец бил ханът.

През 635 г. хан Кубрат сключил мирен договор с византийския император Ираклий, от 
когото бил почетен със сан патриций. След смъртта на Кубрат (651 г.) Велика 
България била нападната от хазарите. Най­напред била покорена онази част от 
държавата, управлявана от първородния му син Батбаян. Той управлявал най­
западната част от бащината си държава, която била впоследствие завладяна от 
хазарите, но запазила определена самостоятелност. Хронистите я наричат „Черна 
България". Вторият син Котраг се изселил с част от прабългарските племена на 
север по бреговете на река Волга, създавайки самостоятелна държава, известна 
като Волжско­Камска България. Хронистите я наричат „Бяла България", със столица 
богатия и красив град Болгари. В 922­­925 г. Волжска България приема исляма. През 
X в. територията на Волжска България надвишава един милион кв. км и могъщата 
държава се простира от Северен ледовити океан до Каспийско море и от Волга до 
Енисей. През 1237 г. Чингисхан с ордата си подчинява Волжска България, като 
самоуправляваща се област на Монголската империя. В 1552 г. руснаците на Иван 
Грозни заличават окончателно „Бяла България" и разрушават столицата й Болгари.

Най­съдбоносен за съхранение историческото име на племето се е оказал онзи поток 
от прабългари, който под напора на хазарите и воден от най­малкия син на Кубрат 
­Аспарух се насочили на юг към устието на Дунава.

Заседнали на север от Дунавската делта прабългарите на Аспарух преминавали 
реката и безпокояли все повече византийските владения. Тази реална заплаха 
накарала византийския император Константин IV Погонат през пролетта на 680 г. да 
организира голям поход по суша и море срещу Аспарух. Операцията на византийците 
обаче се провалила и в паниката и бягството си голяма част от византийската пеша 
войска била разгромена от конниците на българския хан. Преследвайки 
императорските войски Аспарух се настанил трайно на юг от Дунава в Малка Скития, 
днешна Добруджа, и стигнал проходите на Балкана. Сключил съюз със славянските 
князе като разпределил задълженията на двете племенни групи. „Седемте славянски 

племена" населяващи територията между Дунав и Стара планина трябвало да 
осигуряват защита на западните граници от аварите, „северите", които се 
разпростирали вече до Източна Стара планина, трябвало да осигуряват 
стратегическите й проходи от нападения на византийците. Прабългарите, 
разполагащи с многобройна и бързо­подвижна конница, поели освен защитата на 
цялата територия, но и охраната на черноморския бряг от нападенията на 
византийската флота. Тяхна задача била и справяне с набезите на хазарите на север 
от Дунавската делта.

Държавното обединение на славяните и прабългарите, оглавявано от хан Аспарух, 
сложило началото на българската държава. В 681 г. император Константин Погонат, 
сключвайки мирен договор с Аспарух и приемайки задължение да му плаща ежегоден 
данък, признал официално новообразуваната държава.

През 685 г. живеещото под владичеството на Аварския хаганат славянско племе 
„тимочани" (по долината на р. Тимок) било освободено и присъединено към младата 
българска държава.

В последната четвърт на VII в. друг поток панонски прабългари, освободили се също 
от аварския гнет, водени от Кубер, преминал Дунава значително по на запад. Те се 
спуснали на юг и се заселили сред славянските племена по долината на Вардар и 
Битолското поле. През 685 г. Кубер начело на сплотилите се в едно прабългари и 
славяни направил дори опит да превземе Солун.

Между Аспаруховите и Куберовите прабългари се е поддържала по всяка 
вероятност връзка.

Прабългарите са играли изключително голяма роля при образуването на 
ранносредновековната българска държава. Те са дали името на държавата и на 
новосформиращата се единна народност. Много по­важен обаче е фактът, че те са 
организирали военно­административното държавно устройство на страната, а така 
също са оставили забележителни следи в самобитния характер на българската 
култура.

УТВЪРЖДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

И ОБРАЗУВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ

След създаването и официалното признаване на българската държава хан Аспарух 
положил усилия за укрепване както на границите на юг ­ с Византия, така и тези на 
север ­ по бреговете на Днестър, където непрекъснато продължавали нападенията 
на степните племена. Образуването на българската държава не само предхожда 
създаването на редица европейски държави, но оказва и съдбоносно влияние върху 

по­нататъшната участ и живот на европейския югоизток. Това е и първата трайна 
държавна формация, създадена с участието на славяните.

В новата държава най­многолюдно остава славянското население. Прабългарите с 
отличната си организация и централизация създават държавната административна 
система. В душевността на започващия да се формира единен български народ обаче 
най­трайно въздействие остава от обичаите и народните традиции на местното 
тракийско население. Новите изследвания показват още един съществен факт ­ 
прабългарите на Аспарух, установили се на юг от Дунав, не са били 20000­30000, 
както се смяташе досега, а са достигали до 300000 души. В едно от ожесточените 
стълкновения с хазарите, на север от дунавските устия, през 701 г. загинал 
основателят на българската държава.

Неговият син Тервел (701­­718) изиграл значителна роля както в утвърждаване на 
българската държава, така и за осъществяване на трайни взаимоотношения с 
Византия. Още в 705 г. българската войска оказала помощ на сваления византийски 
император Юстиниян II за завръщането му на престола. В знак на благодарност 
българските войски участвали на тържествените церемонии в Цариград, а Тервел 
получил титлата „кесар", която е втората след тази на императора. България се 
разширила с областта Загоре (между Стара планина и Странджа), която е с 
изключително стратегическо значение. По повод нарушения на мирните договори от 
страна на Византия, българите още на два пъти ­ 711 и 716 г. ­ слизали с войските си 
до стените на византийската столица. Именно по това време се полага началото на 
военнополитическия възглед у българските владетели за превземането на Цариград.

Тези дълбоки и решителни пробиви на българските войски до бреговете на Босфора 
принудили византийския император да признае новите южни граници на България, 
простиращи се до Странджа, и да сключи договор, с който се съгласява да плаща 
ежегоден данък на българите.

През 717 г. арабите обсадили Цариград по суша и море и си поставили за цел 
превземането му, а с това и започване завоюване на югоизточна Европа. 
Основавайки се на договора си с България император Лъв III поискал незабавна 
помощ от хан Тервел. Българският владетел преценил, че в този случай по­важно от 
всичко е да не даде възможност на арабите да стъпят на Балканския полуостров, 
явил се в гръб на войските им и ги разгромил. Според летописеца Теофан под 
стените на Константинопол в тази битка загинали 22 000 араби, а Зигеберт посочва ­ 
30 000. Разгромът на арабите от българската войска по значение може да се сравни, 
в известен смисъл, с победата по­късно на франкския крал Карл Мортел над арабите 
при Поатие. Тези две събития фактически пресичат стремежите на арабите да 
проникнат дълбоко в Европа.

След смъртта на хан Тервел на българския престол се изредили редица ханове, през 
владичеството на които се развили ожесточени династични борби, разпалвани от 
византийската дипломация. Император Константин V Копроним си поставил за цел да 
унищожи българската държава и в продължение на двадесет години (755­­775), той 

организирал девет големи походи на византийците срещу все още младата и 
неукрепнала българска държава. Никой от опитите обаче не се увенчал с траен 
успех. Оказало се, че една от основните опори в отбраната на българите е била мъч­
нопроходимата и умело отбранявана верига на Стара планина. Факт, който запазва 
значението си и за следващите векове.

Заедно с усъвършенстването на военното си майсторство при тези продължителни 
войни с Константин У, българските държавници придобили все по­голямо 
съвършенство във водене на външнополитическия живот на страната, използвайки 
богатия опит на Византия в това отношение.

Тежкото изпитание на българската държава от съчетанието на 
вътрешнополитическа криза и непрекъснати нападения от страна на Византия, 
показало необходимостта от все по­тясно сближаване между прабългари и славяни. 
Последните вземат все по­важно място в държавния, политически и обществен 
живот. От друга страна това обстоятелство повдигало стремежа на все още 
намиращите се под византийска власт славянски племена на Балканския полуостров 
да търсят естественото си обединение с новата славянобългарска държава.

През този, почти шестдесетгодишен период на вътрешнополитическа криза, всред 
ръководните политически среди на българската държава са се оформили две 
основни тенденции. Първата е държала на сближение с Византия, дори и под 
формата на някаква относителна подчиненост, за да осъществи стабилност и бъдещо 
развитие. Втората била привърженица на твърдо отстоявана независимост като 
сигурна гаранция за съществуване. Забележително е, че всички славянски 
представители в държавното управление са държали изключително последователно 
за провеждане на втората тенденция.

Въпреки кризата някои владетели проявявали забележителни качества на 
държавници и политици. Така хан Телериг (768­­777) проникнал за пръв път с войска 
на запад от София, за да присъедини към държавата си славянското племе берзиги. 
В 775 г. чрез хитър ход той успял да получи от византийския император списъка на 
неговите агенти в България. След това заповядал веднага да ги арестуват и избият. 
Вбесен от измамата, Константин V още същата година потеглил на наказателен поход 
срещу Телериг. По пътя починал от сърдечен удар. Две години по­късно обаче, 
жертва на заговори на прабългарската аристокрация, Телериг бил принуден да 
потърси убежище в Цариград.

С възкачване на престола на хан Кардам (777­­802) се сложил край на държавно­
политическата криза. Междуособиците били прекратени. Още в първото 
десетилетие, водени и от стремеж за обединение на славянските племена към 
славянобългарската държава, войските на Кардам проникнали до долината на река 
Струма, населена със славянските племена струмяни, нанасяйки тежки поражения на 
византийските войски и крепости.

Стремежът към разширяване на българската държава продължил особено 
интензивно при наследника на Кардам ­ хан Крум (803­­814) ­ един от най­бележитите 

български владетели. Той произхождал от панонските българи и сложил началото на 
една от най­славните български династии (803­971). След разгрома на аварския 
хаганат под ударите на Франкската империя през 805 г. ханът включил част от 
хазарската територия (Трансилвания и Подкарпатието) в пределите на държавата 
си, освобождавайки всички българи и славяни, които се намирали дотогава под 
хазарско робство.

Това внезапно уголемяване на българската държава на север предизвикало реакция 
от страна на Византия. Император Никифор I Геник предприел в 807 г. поход срещу 
България, който бил осуетен от бунт във византийските войски. Крум използвал това 
и през следващите две години ловко пренесъл полето на стълкновенията между 
България и Византия в югозападната част на полуострова и в 809 г. присъединил 
към държавата си Сердика, наричана от местните славянски племена Средец 
(днешна София) и прогонил за втори път византийските войски от долината на 
Струма.

През 811 г. император Никифор I повел на север през старопланинските проходи 
огромна армия, надхвърляща 60 000 бойци, с твърдото намерение за слагане край на 
българската държава. Той успял да превземе, опожари и унищожи българската 
столица Преслав. Крум организирал цялото запазено население на страната за 
оказване съпротива на нашественика, въоръжил дори и жените. На 26 юли 811 г. той 
изчакал победоносно връщащата се войска на Никифор във Върбишкия проход и 
нанесъл унищожителен удар върху лагерите на императора. В погрома на 
византийските войски загинал и самият Никифор I. Българският хан накарал по стар 
български обичай да обковат отвътре със сребро черепа на Никифор и пил от него 
наздравица с прабългарските боили и славянските князе.

След разгромяването на Никифоровата армия Крум успял да превземе 
черноморските крепости Месемврия, Созопол, големия център на Тракийската 
низина ­ Филипопол (Пловдив), Филипи (между Кавала и Драма), подкрепян при 
всички тези операции от местните славянски племена. През 813 г. Крум достигнал под 
стените на Цариград и превзел след продължителна обсада Одрин.

След завръщането си в столицата Крум започнал да подготвя големия и добре 
организиран поход с цел да завладее Цариград. Само обозите му наброявали пет 
хиляди коли с десет хиляди волове. В подготовката на тази импозантна военна 
операция ханът починал през пролетта на 814 г.

Крум продължил традицията за издигане на славянски първенци на висши държавни 
длъжности. Той въвел единно за славяни, прабългари и заварените местни траки 
законодателство, което било първата съществена крачка за окончателното 
обединение на трите отделни съставки в единна народност.

Синът на Крум ­ Омуртаг (814­­831) е останал в българската история не само като 
блестящ пълководец, а и като отличен администратор, осигурил всестранно развитие 
на строителството в страната. Той успял да възстанови не само разрушената столица 
Плиска, да остави многобройни крупни строежи между Дунава и столицата и между 

последната и Стара планина, но е поощрявал и развитието на българското изкуство. 
Доказателство за това е и издлетения през тази епоха най­голям скален релеф в 
Европа, който е запазен и до днес край село Мадара, Шуменско и е известен под 
името Мадарския конник.

Във войните си с Франкската империя и Хазарския хаганат Омуртаг успял да 
разшири границите на държавата както на северозапад (включвайки в пределите на 
страната Белград и Браничево) така и на североизток (достигайки бреговете на 
Днепър), превръщайки я фактически в европейска империя.

Разширил изключително много територията на държавата, осигурил южните й 
граници с траен мирен договор с Византия от 815 г., Омуртаг пристъпил към 
осъществяване на важни военно­административни реформи ­ създаване на военно­
административни области „комитата", ръководени от отговорен направо пред хана 
„комит". С това е ликвидирана разпокъсаната полуавтономност на славянските 
племена, направена е важна крачка към етническото единение на населението и 
фактически е положено началото на Първата българска империя.

В съвременните български източници ­ историографски и енциклопедически ­ 
понятието „Българска империя" изобщо не се споменава ­ най­вероятно поради 
комплекса „да не подразним някого". Всъщност за Първа българска империя (IX­X в.) 
и Втора българска империя (XII в.) се говори дори в най­общодостъпните 
енциклопедии за западноевропейските средношколци днес (като Ларус, Майер, 
Брокхаус и пр.). Следователно съвременните западноевропейски ученици могат да 
знаят за съществуването на две български империи, но българските ученици са 
лишени от тази възможност.

Така от времето на Омуртаг по държавно­администра­тивна структура, начин на 
управление на централизираната монархическа власт, военна мощ, териториална 
пространност и полиетнически характер на населението България е една от трите 
европейски империи през тази епоха.

Истинска тревога за Омуртаг обаче е било и нарастващото проникване на 
християнството сред населението на държавата му. Въпреки че по последните 
исторически сведения още хан Кубрат е бил покръстен, въпросът сега имал друг 
смисъл и значение. Мнозина от боилите считали това за открито и опасно 
византийско влияние. Като резултат от тези внушения Омуртаг провежда не само 
организирани гонения на християните в България, но лишава и първородния си син 
Енравота (Боян) от престолонаследие поради покръстването му още в юношеска 
възраст.

Въпросът за разпространението на християнството заема важно място през 
управлението и на следващите двама български владетели ­ на сина му Маламир и 
внука му Пресиян. Въпреки че те успели да обединят към държавата си славянските 
племена в родопската област и по течението на реката Струма и Вардар, 

превръщайки Родопите и Македония в неразделна част от България, те не могли да 
осъществят втората и най­решителна стъпка за създаване на единна българска 
народност ­ приемането на християнството като държавна религия.

Това направил синът на Пресиян ­ Борис (852­­889).

Името Борис произхожда, според някои, от алтайската дума „барс" (която означава 
„тигър"). Младият хан укрепил българските държавни владения в Тракия и 
Македония и установил сигурен контрол върху стратегическия път „Егнатия одос", 
свързващ Драч и Солун с Цариград.

След краткотраен съюз със славянската държава Великоморавия, Борис приел, че 
много по­важно е да прекъсне договорните отношения с тази страна (традиционен 
съюзник на Византия), а да сключи съюз с Немското кралство (862 г.). С този съюз, 
освен военни задължения, Борис поел задължението да приеме покръстването от 
Римската църква посредством изпратените за целта немски духовници в страната. 
Приемането на християнството за българския княз е било обаче не само съдбоносен 
въпрос за утвърждаването на новата българска народност, формирала се 
естествено и спонтанно през последните два века, но и решителен коз в широката му 
политическа и държавническа дейност. Между всичко друго тук стоял въпросът и за 
немаловажното обстоятелство, че в християнския свят само папата и вселенският 
патриарх можели да коронясват с императорска корона един християнски владетел.

През 863 г. обаче българските земи били разтърсени от катастрофални 
земетресения, продължили повече от четиридесет дни. Годината била изключително 
неплодородна; нараствала заплахата от Византия. Това наложило сключването на 
„дълбок мир" с Цариград, последвано от напущането на България от немските 
духовници. Външнополитическият момент налагал покръстването да се извърши от 
Византия. В Плиска пристигнали пратеници на Цариградската църква. В 864 г. Борис 
се покръстил тайно със семейството си, а на следващата 865 г. провъзгласил 
християнството за официална религия. Възникналият по този въпрос бунт на 
прабългарските боили бил смазан жестоко.

По това време обаче противоречията между Цариградската и Римската църква се 
изострили и българският владетел решил да използва отново това обстоятелство за 
дипломатически изгоди.

Той възобновил политическия съюз с Немската империя и разменил обстойна 
кореспонденция с папа Николай I. През август 866 г. в Рим пристигат пратеници на 
българския княз със 115 въпроса към папата. Започнали отново оживени връзки. 
Цариград, който досега се държал с чувство на превъзходство и покровителство над 
новопокръстения български народ, бил поставен на тясно от ловките маневри на 
Борис.

Ако проследим споменатите по­горе 115 въпроса, които българският владетел 
задава на папата, ще се убедим, че князът­покръстител всъщност има желание да 
съчетае новата християнска етика с някои вековни езически традиции и обичаи на 

траки, прабългари и славяни, формирали вече през изминалите два века единна 
българска народност. Тази тенденция осъществява по­късно българската наро­до­
християнска религия, която заедно с езика остават най­здравата защита на народа 
ни през 700 години чуждо робство.

При преговорите в Рим се достигнало до най­важния въпрос ­ за самостоятелност на 
българската църква и за избиране на неин първосвещеник. Въпреки упорития отказ 
на новия папа Адриан II да ръкоположи предложения от Борис кандидат, 
преговорите по нареждане на княз Борис продължавали. Това накарало Византия да 
прояви изключителна толерантност и готовност за отстъпки по отношение на всички 
български искания. Постигнал своето, Борис в края на краищата приел страната му 
да попадне в диоце­за на Цариградската вселенска църква, при условие, че 
българската църква е обявена за независима. Историческо постижение утвърдено и 
от Осмия вселенски цариградски събор през 870 г.

МОГЪЩЕСТВО И УПАДЪК НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Третият основен фактор, който княз Борис 1< по щастливо стечение на 
обстоятелствата, успял да осъществи и който изиграл основна роля в окончателното 
обособяване на единната българска народност, е създаването и развитието на 
славянобългарската писмена култура.

Създаването на славянската азбука било дело на Константин­Кирил Философ и 
неговия брат Методий. Синове на знатен византийски сановник от Солун и на майка 
от българските славяни, населяващи плътно околностите на големия град, още от 
малки те са били добре запознати с майчиния си език. Впоследствие по­големият 
брат се посвещава на военноадминистративна дейност и станал управител на една от 
близките славянски области. Константин­Кирил получил блестящо образование в 
прочутата Магнаурска школа. През 851 г. и двамата братя се оттегли в манастира 
„По­лихрон" в Мала Азия, където след продължителна работа в 855 г. създали 
славянската азбука.

През 862 г. в Цариград пристигнали пратеници на великоморавския княз Ростислав, 
който поискал помощ срещу немската военна и църковно­културна експанзия. 
Византийският император се спрял на двамата братя като най­подходящи за 
осъществяване на културно­политическа помощ. Заедно с няколко свои помощници те 
били изпратени във Великоморавия. В столицата на Ростислав те създали първата 
славянска църква и славянски училища.

Това предизвикало ненавистта на немското духовенство, което имало твърдото 
намерение да покръсти населението и организира културно­духовния живот във 
Великоморавия. Наклеветени, двамата братя били принудени да се отправят за Рим, 
където въпреки официалното становище, че Светото писание трябва да се 

проповядва на три езика ­гръцки, еврейски и латински ­ те защитили правото на 
славянския език да бъде използван в богослужението.

В Рим Кирил починал на 14 февруари 869 г. и бил погребан тържествено в 
базиликата „Сан Клементе". Папата ръкоположил Методий за епископ на населената 
със славяни Панония. Това предизвикало отново гнева на околните немски епископи. 
Методий бил наклеветен и изпратен в заточение и затвор в средногерманския град 
Елванген. Впоследствие папа Йоан VIII наредил да освободят Методий и го 
провъзгласил за архиепископ на Великоморавия с център нейната столица Велихрад. 
Единадесет години ­ до смъртта на Методий през 885 г. ­ продължила плодотворната 
дейност на славянския просветител не само във Великоморавия, но и сред славяните 
по течението на Висла.

След смъртта на архиепископа неговите ученици ­ Го­разд, Климент, Наум, 
Лаврентий и Ангеларий били прогонени по настояване на новоиздигнатия епископ. 
След много премеждия Климент, Наум и Ангеларий пристигнали и били радушно 
приети в българската крепост Белград, откъдето се отправили за столицата Плиска. 
Преценявайки значението им за създаване на нова славянобългарска писмена 
култура княз Борис решил да организира дейността им в най­отдалечените области 
на държавата си, за да задоволят нуждата от нови славянобългарски проповедници 
из цялата страна.

Климент открива първия център в Кутмичевица ­ Западна Македония, с главни 
седалища Охрид и Девол. В Плиска школата се оглавява от Наум. По­късно след 
заминаването на последния за Охрид начело на книжовната школа в столицата 
застава Константин Преславски.

Глаголическата азбука, създадена от братята Кирил и Методий, имала характерна 
декоративна сложност и била трудна за изписване. Климент и неговите ученици в 
Охридската школа създават на българска земя много по­функционална азбука ­ 
кирилицата, която се превръща през следващите столетия в писмена цивилизация за 
много от народите между Адриатика и Тихия океан.

В своята школа Климент успява да подготви над 3500 проповедници, които започват 
ревностно делото си из цялата страна. По същество школата на Климент отговаря на 
изискванията за средновековните висши школи и може да се счита за първообраз на 
българо­славянския университет.

След близо десетгодишна преподавателска дейност Климент Охридски бил 
ръкоположен за „пръв епископ на българския език" за обширна област от Македония 
и Западни Родопи.

В Плиска, а по­късно и в Преслав, активна и успешна книжовна и учителска дейност 
развили Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и др.

Така по време на княз Борис I бил осъществен и третият важен фактор за 
формиране на българската народност ­ създаването на славянската писменост и 

българо­славянска писмена култура. Достижение, което е имало не само 
народностно значение, но и безспорно световно културно последствие.

След повече от две столетия сливането на славяните, прабългарите и завареното 
тракийско населени образувало нова оформена и самостоятелна българска 
народност със свои народностни черти и духовна култура, която ще остави 
забележителна следа в своето развитие.

През 889 г. княз Борис I отстъпил престола на най­големия си син. Новият княз 
Владимир­Расате (889­­893) сключил съюзен договор с немския крал Арнулф насочен 
срещу Византия и попаднал бързо под влияние на недоволни от покръстването 
боляри. Направени били дори реални стъпки към възвръщането на езичеството в 
страната. Княз Борис напуснал манастира и с верни свои боляри пристигнал в 
столицата Плиска и свалил от престола Владимир­Расате, като го ослепил. Наказани 
били и други висши сановници, привърженици на идеята за връщане към 
езичеството.

За да скъса окончателно с езическото минало още през същата 893 г. Борис свикал 
големия църковно­народен събор, на който обявил възкачването на престола на по­
малкия си син Симеон и преместването на столицата в Преслав. После се върнал 
отново в манастира, където починал през 907 г.

Особено важно последствие на църковно­народния събор от 893 г. е решението за 
пълна подмяна на византийското духовенство с българско и за налагането на 
българскославян­ския език като официален държавен и църковен език.

Симеон бил роден през 866 г. Младостта си прекарал в Цариград и завършил 
висшата Магнаурска школа. Овладял гръцки и арабски, служил си свободно с 
латински, той придобил изключително висока елинско­византийска образованост. 
При връщането си в страната взел активно участие в дейността на новосъздадените 
български книжовни школи. Баща му го подготвял за глава на българската църква. 
Събитията от 893 г. обаче го поставят на българския престол и му дават възможност 
да остави след себе си едни от най­блестящите страници в българската история.

Веднага след възкачването на престола новият владетел бил поставен пред 
изпитание. Дълго запазилите се бъл­гаро­византийски мирни отношения били 
застрашени от решението на император Лъв VI Философ да премести пристанището 
на българските стоки от Цариград в Солун. Постъпките на Симеон за отмяна на тази 
наредба срещали упорит отказ. Това наложило българските войски през 894 г. Да 
нахлуят в Източна Тракия и да нанесат няколко тежки поражения на византийците. 
Цариград потърсил помощ от маджарите, които нападнали от север България. 
Византийската флота се появила в устието на Дунав. Междувременно българският 
владетел привлякъл на своя страна печенегите и с тяхна помощ прогонил на запад 
маджарите в поречието на Среден Дунав, където останали завинаги.

Непосредствено след отстраняването на маджарската опасност българските войски 
се спуснали на юг, разгромили византийските войски при Булгарофигон (днешния Ба­