Тема 1. Предмет, задачи и функции на философията

В най общ план философията функционира на 3 нива : 
1)   това   е   философията,   като   най-общо   познание,   оценка,   отношение,   поведение, 
които се формират на емоционално-емпирично  ниво, човешкия всекидневен опит, 
светоглед и манталитет.
2) философията като най-общто познание, оценка, отношение и поведение, които се 
формират   на   теоретическо   ниво   и   имат   основна   претенция   за   научно   измерение 
(философията като наука)
3) философията като философстване, т.е. прилагане на философското знание 
      Най-общо под предметно-дадена наука се разбира обекта на научно отражение. 
При   философията   ситуацията   е   малко   по-особена,   тъй   като   тя   се   занимава   с 
абстрактни понятия (субстанция, причина, възможност, действителност, актуалност, 
проекция   и   др.).   От   тук   оценките   на   самата   философия   са   противоречиви   -   от 
възторжени  до крайно  негативи.  Много  често  на  делнично  ниво  философията  се 
отъждествява или недостатъчно разграничава от многословието, от празнословието 
и от липсата на практическа приложност. Друга линия на негативно отношение към 
философията е отъждествяването й с идеологията. Философията не е идеология, но 
нейното знание се е ползвало, ползва се и ще се ползва от различните идеолози за 
обосноваване, за аргументиране на различни идеи, теории, платформи, и програми. 
В   историята   на   философията   съществуват   множество   опити   за   определяне 
същността на философията, на нейния предмет, цели, задачи.  
          За   Аристотел   например,   философията   е   наука   за   познанието,   мисленето   и 
истината. Мишел Монтен в книгата си „Опити” посочва, че „да философстваш значи 
да умираш”. Философията ни учи как да живеем, но и как да посрещнем смъртта, 
помага ни да осъзнаем относителността, противоречивостта, абсурдността на всяко 
човешко   познание,   мислене,   оценка,   отношение,   поведение   на   човешкото 
съществуване като цяло. 

Рене   Декарт   отбелязва,   че   философията   дава   възможността   на   всеки   да   говори 
правдоподобно за всяко нещо и така да очарова по малко знаещия . 
Томас Хобс посочва, че философията е наука в отговор на въпроса „защо”, т.е. наука, 
която търси причините за съществуването на нещата. Основна задача на философията е 
да разкрие природата на съществуващото. В тази връзка отношението между битие и 
съзнание помага за осъществяването на посочената задача. В съвременната философска 
литература   се   възприема   определение   което   здава   Хегел   за   битие.   В   книгата   си 
„Науката логика” той говори за три вида битиета. 
1) „чисто битие” - това е факта, че нещо съществува; на това ниво всички философи са 
единомислещи;  когао  обаче  трябва  да се  посочи  какво е  нещото  те  дават различни 
мнения,  в  резултат  на  което  се оформят  школите.  В най  общ    план  те се  делят  на 
материалисти и идеалисти. 
2) „налично битие”- това в качествено определеното битие. 
3) „непосредствено  битие” –  това е най-общо “обществото”. 
Едно   от   основните   понятия   във   философията   е   понятието   “субстанция”   -   това   е 
първопричина на всичко съществуващо. Някои философи приемат съществуването на 
една   единствена   субстанция   и   те   се   наричат   “монисти”.   Тези,   които   приемат   две 
субстанции се наричат “дуалисти”, а има и такива, които приемат съшествуването на 
много субстанции – “плуралисти”. Такъв е например Лайбниц. 
От философите “монисти” има такива, които отъждествяват битието с един  абсолютен 
дух, абсолютен субект или абсолютна идея и те се наричат “обективни идеалисти”. 
(Платон, Хегел). Тези философи “монисти”, които отъждествяват битието или 
съществуващото с индивидуалното човешко съзнание се наричат “субективни 
идеалисти”. Сред основните функции на философията са познавателно-оценъчна, 
светогледна, методологическа, евристична (възможност, чрез философията да се правят 
различни прогнози), практико-приложна и др.

Тема 

 2. Античната философия, като културен феномен

В Античната философия е съвкупността от философски учения, развивани от края на 
VIIв.   пр.н.е.   в   Древногръцкото   робовладетелско   общество   и   от     IIв.   пр.н.е   в 
Древноримското робовладетелско общество и продължава чак до Viв от н.е. 
Античната  философия е единно и своеобразно явление, което обаче не е изолирано, 
тъй като тя се създава на базата на пренесените от Изток   зачатъци на физически, 
математически и астрономически знания, както и на базата на съществуващите до 
тогава митове, чрез които се е обяснявала природата, познанието и човека. Първите 
философски   учения възникват в областта Йония и по конкретно в двата основни 
полиса – Милет и Ефес. За първи философ се приема Талес от Милет, след него са 
Анаксимандра и Анаксимен от същия полис, а също и Хераклит от полиса Ефес. 
Всички те се опитват да обяснят същността на природата като посочват кои според 
тях са основните елементи, от които е съставен света. За Талес  това е водата, за 
Анаксимен е въздуха, а за Анаксимандра тоа е т.нар. “апейрон” (безпределност). За 
Хераклит Ефески това е огъня – той разглежда света като един вечно запалващ и 
угасващ    огън -   като една  вечна  промяна.  Показателно  е,  че посочените  автори 
излагат своите възгледи в произведение. което носи заглавие „За природата”. 
От казаното до тук става ясно, че първите философи са материалисти, т.е. приемат 
съществуването   на   нещо   веществено,   материално,   което   е   извън   човешкото 
съзнание.

По-късно през класическия период на античната философия (втората половина на Vв. 
пр.н.е. и целия IVв.пр. н.е.) се появяват идеалистически философски учения. Такова е 
напр.   учението   на   Платон,   което   е   основно   понятие   и   идея.   За   Платон   идеите 
представляват скритата същност на човека на нещата, а видимия свят той възприема 
като отблясък на света на идеите. Елинистическия период на античната философия 
(III   –   I  в.   пр.н.е.)  е   характерен   със   засиления   интерес   към   въпросите   на   етикета   и 
възпитанието.   Освен   това     тук   се   развиват   атомистическите   учения   на   Левкип, 
Демокрит и др. Те са материални по своята същност и приемат, че в основите на света 
стоят най-малките неделими частици – атомите, от комбинацията на които се образуват 
конкретни неща. 
В Римската империя водещо значение имат преди всичко проблемите на етикета, т.е.на 
моралната философия, а също и тези на политическата философия. Най-известните 
имена на Римски философи са Сенека, Луций, Епиктет, както и императора-философ 
Марк Аврелий. Освен това през епохата на Римската империя започват да навлизат от 
Изток различни религиозни и мистични учения. Постепенно се оформят и 
философските възгледи на християнството, което обаче поради своята същност, 
вярвайки в някакъв месия, различен от Римския император е било жестоко преследвано. 
През 52г. император Юстинян издава декрет, с който забранява различни учения и 
школи в Атина, но това не попречило, тъй като били достатъчно развита с подобаващо 
число последователи.

Тема 

 3. Философски рационализъм

Рационализмът е своеобразно абсолютизиране на абстрактно-логическата степен на 
познанието.   Рационализмът   е   опит   чрез   разума   да   бъдат   определени   и   оценени 
процесите и явленията от заобикалящата ни действителност (природна и социална). 
Рационализмът е опит философията да бъде превърната в точна наука по образец на 
математиката за да бъде тя практико-приложно знание. Рационализмът е опит да се 
преодолее авторитета на църквата да се подложат на съмнения и критика  нейните 
догми и канони. Рационализмът във философията на Новото време е представено 
както   от   философи-материалисти   (Т.Хобс,   Б.Спиноза)   също   така   философи-
дуалисти (Рене Декарт), плуралисти (Готфрид Лайбниц), а също така и философи-
идеалисти (Кант и Хегел).
Рационализма на Рене Декарт. Определението което дава Декарт за субстанция се 
възприема от всички представители на Рационализма. То е следното: 
”Субстанция е това, което не се нуждае от нищо друго за своето съществуване и 
своето определение. Субстанцията е причина сама за себе си, сама в себе си.” 
Рене Декарт посочва  като причина  за многообразието във философията факта, че 
различните   философи   тръгват   от   различни   изходни   точки.   Той   смята,   че   е 
необходимо   да   се   намери   една   единствена,   несъмнена   изходна   точка,   която   да 
позволява прилагайки към нея законите на математиката и физиката да превръща 
философското знание в практико-приложно. Основна задача на всеки рационалист, 
на всеки философ изобщо е търсенето на тази изходна точка.   За тази цел Декарт 
изхождайки   от   основния   девиз   на     рационализмът   „всичко   е   достойно   да   бъде 
изправено пред съда на разума”,

Декарт   прилага   принципа   на     общото   методологическо   съмнение.   Той   подлага   на 
съмнение   всяко   познание,   мислене,   оценка   поведение,   дори   своето   собствено 
материално   съществуване.   В   крайна   сметка   Декарт   прави   заключението,   че 
единственото   нещо   е   факта   на   съмнението.   Съмнението   обаче   е   мисъл,   така   той 
формулира   основния   принцип   на   своята   философия   „Мисля,   следователно 
съществувам.”.  Декарт подобно на древните скептици приема че сетивата ни мамят - 
дават ни несигурно знание. За това той прави извода, че необходимото, същественото 
закономерното знание съществува у човека под формата на вродени идеи и принципи. 
Такива   са   например   основните   философски   категории   (субстанция,   необходимост, 
движение,   форма,   съдържание);   основните   математически   и   геометрични   теории; 
основни категории на етикета (добро и зло); основни естетически  категории (красиво и 
грозно); основна и определена вродена идея обаче е идеята за Бога. Декарт си задава 
въпроса как човек, който е несъвършено, крайно-греховно същество може да мисли, да 
има идея за безкрайния и съвършен Бог. Отговорът, който дава е, че идеята за Бога не е 
резултат   от   човешките   познавателни   възможности,   не   е   плод   на   някаква   човешка 
фантазия, а е поставена човешката  глава от самия Бог. Мисълта за Бога гарантира за 
неговото съществуване. Бог е всесилен, всетворящ, всемъдър, всеблаг. Именно заради 
своята всеблагост той няма да допусне човек да се заблуждава в своето съзнание или 
някакъв зъл демон да го заблуждава. Заради своите опити по рационален път да обясни 
божието   битие   Декарт   бива   санкциониран   от   Римския   папа,   който   забранява 
разпространението  на  неговите  книги и учения.  По-късно подобна  забрана издава и 
протестантска Холандия, където Декарт прекарва немалка част от живота си.

Тема 

 4. Философски емпиризъм

Емпиризмът във философията на Новото време е представен както от философи- 
материалисти   (Фр.Бейкън,   Джон   Лок),   така   и   от   философи   със   субективно-
идеалистична   ориентация   (Дж.Бъркли   и   Дейвид   Хюм).   Емпиризмът   във 
философията   е   резултат   от   влиянието   на   природознанието,   на   част   от   научното 
знание. Те се използват като метод и подход при отразяване на действителността. 
Емпиризмът претендира,   че тръгва от отделни реални факти, претендира да бъде 
“философия на здравия разум”, тъй като е обвързан с цялата човешка жизнедейност. 
В своето основно произведение “Опит върху човешкия разум”, Джон Лок поставя 
основните проблеми на  познанието за възможностите, за способностите на човека 
да постигне до адекватно познание. Джон Лок утвърждава, че човешкото познание е 
възможно единствено и само в опита, макар подобно на древните скептици той да се 
съмнява, че човешките сетива не дават най-сигурното и точно познание за нещата, 
той все пак приема, че имено сетивното познание е правилния път към истината. Той 
посочва,   че   при   своето   раждане   човешкото   съзнание   представлява   „чиста   дъска, 
върху която постепенно  в хода на човешкия  живот се отпечатват разнообразните 
външни въздействия”. Душата на човека, Лок определя като “лист бяла хартия” и 

задачата на философията е да разкрие как този бял лист се изпълва с множество знаци. 
Лок се стреми да покаже не въздействието на цялата социална среда върху човека, а как 
конкретно   външно   въздействие   става   вътрешно-присъщо   на   човека.   Това   води   до 
известно   психологизиране   на   познавателния   процес   до   подмяната   на   гносеологията 
(учение за самото познание) с психологията. Джон Лок разделя сетивните свойства на 
нещата на първични и вторични качества. Първичните имат обективен характер – напр. 
форма,   движение,   докато   вторите   са   субективни   -   цвят,   мирис,   вкус.   Вторичните 
качества   ни   показват   не   какви   са   нещата,   а   как   човек   преживява   когато   те   му 
въздействат.  Вторичните   качества  се  появяват   само  когато   върху  човек  въздействат 
нещата с техните първични качества. По силата на посочените основни възгледи на Лок 
трябва да отбележим, че той се обявява против вродените идеи и принципи за които 
говори Декарт и неговите последователи. Джон Лок споделя редица възгледи, свързани 
със   структурата   на   обществото   -   соц.различия,   противоречия,   конфликти.   Споделя 
идеята  за разделението  на властите.  Популярен е също със своята  публицистична  и 
обществена   дейност   свързана   с   подготовката   и   реализирането   на   английската 
буржоазна революция. Като философ, философстващ юрист и държавник, Джон Лок 
търси, намира  и предлага практико-приложни проекции на философското знание.