Германия. Германската общност и мнението й за ЕС. 

1. Приоритетите на Германия при създаване на ЕС 

Съдбата на разделена Германия след Втората световна война е един от 

символите на противопоставянето на Западния и Източния блок по време на 

Студената война. Създават се и съществуват от 1949 г. до обединението им 

през   1990   г.   две   германски   държави   -   Федерална   република   Германия   и 

Германска демократична република. За разлика от ГДР, която политически, 

военно   и   икономически   е   сателитизирана   от   Съветския   съюз,   Западна 

Германия (ФРГ) с помощта на своите западни съюзници започва интензивен 

процес   на   изграждане   на   политическа   и   обществена   система,   основана   на 

принципите   на   либералната   демокрация   и   социалната   пазарна   икономика.  

Особеното при изучаването на политиката на ФРГ е, че за разлика от 

повечето други държави, нейното държавно и политическо изграждане става 

контрапункт на предхождащия етап от германската история, а именно периода 

на   нацизма   и   Третия   райх.   В   този   смисъл,   не   може   да   се   говори   и   за 

приемственост и континюитет на външната политика, а за конструиране на 

външна политика на една нова, “прераждаща се” държава. Тъй като след 1990 

г.   външната   политика   на   обединена   Германия   се   явява   естествено 

продължение   на   политиката   на   ФРГ,   важно   е   да   се   обърне   внимание   на 

процеса на изграждане и провеждане на външната политика на ФРГ в периода 

1949 – 1990 г.  

Особено важни за този период са няколко процеса:

•

Процес на обвързване със Запада (Westbindung)

•

Процес на създаване и утвърждаване на нова германска идентичност

•

Процес на формиране и провеждане на Източна политика (Ostpolitik)

•

Процес на Европейско политическо сътрудничество и интеграция

1

Процесът на обвързване на ФРГ с институциите и структурите на Запада 

започва   още   с   политиката   на   първото   западногерманско   правителство   на 

канцлера   Конрад   Аденауер   –   лидер   на   Християндемократическия   съюз. 

Според новата конституция федералният канцлер осъществява изпълнителната 

власт   и   има   значителни   правомощия.   Емблематична   за   политиката   на 

Аденауер   е   една   от   първите   му   програмни   речи,   в   която   очертава   целите, 

според   които   “новата   държава   не   трябва   да   доминира   над   индивида”,   а 

християнската   етика   трябва   да   стане   основа   на   германското   общество. 

Държавата, според Аденауер, трябва да бъде изградена на федерални основи, 

за да бъде  готова  за бъдещото изграждане на Съединени европейски щати. 

Тази реч – една от най-важните в следвоенния свят – бележи началото на една 

нова   Германия.   Конрад   Аденауер   е   първият   германски   държавник,   който 

поставя европейските интереси над националните. Интеграцията със Запада е 

единственият   спасителен   изход   за   новата   държава   и   докато   е   на   власт, 

Аденауер свързва икономически, военно и културно западногерманците  със 

западната култура и законност по необратим начин.

Промените,   настъпили   в   международните   отношения   слад   края   на 

Втората световна война, дават отражение и върху позицията на Запада към 

ФРГ.   Вземат   се   мерки   за   възстановяване   на   икономическия   потенциал   на 

страната, превъоръжаването на Западна Германия и включването й във военни 

блокове, насочени към Изток. Канцлерът Аденауер формулира нова политика 

за ремилитаризация на ФРГ, която съвпада с позициите на десните кръгове в 

западногерманското общество и големите корпорации.

Успешната   икономическа   политика   на   дясната   коалиция   на 

Християндемократическия   съюз   и   Християнсоциалния   съюз   получава 

2

подкрепа и от западните съюзници, което скоро превръща ФРГ в лидер сред 

западноевропейските държави. Страната е сред основателките на ЕИО.

През 1952 г. западните държави подписват договор с ФРГ, с който се 

прекратява   формалната   окупация,   наложена   след   края   на   Втората   световна 

война, но войските на САЩ, Великобритания и Франция остават на германска 

територия. Независимо от това, федералната република получава правото да 

участва във външнополитически съюзи и обединения. От 1955 г. ФРГ става 

член   на   Западноевропейския   съюз   и   НАТО,   а   Бундесверът   (германските 

въоръжени сили) е съставна част от въоръжените сили  на блока.

Политиката на дясноцентристкото правителство на ФРГ към Източния 

блок намира най-ярък израз в провъзгласената от Бон през 1955 г. Доктрина 

“Халщайн”,   съгласно   която   ФРГ   се   отказва   да   установява   или   развива 

дипломатически отношения с онези държави, които признават ГДР. Целта на 

тази   доктрина   е   да   се   изолира   Източна   Германия   и   да   се   създадат 

благоприятни условия за нейното присъединяване към ФРГ.

През   втората   половина   на   60-те   години   в   Европа   се   формират 

предпоставки   за   установяване   на   нов   тип   позитивни   отношения   между 

държавите   с   различна   общественополитическа   система.   На   съвещанието   на 

страните участнички във Варшавския договор през 1969 г. е подчертано, че 

една   от   основните   предпоставки   за   осигуряването   на   мира   в   Европа   е 

неприкосновеността   на   съществуващите   граници,   в   това   число   границата 

между Полша и Германия по Одер-Ниса и границите между ФРГ и ГДР. 

Променената   политическа   обстановка   изостря   разногласията   между 

привържениците   и   опонентите   на   предишния   курс,   провеждан   от 

правителствата на Аденауер, Ерхард и Кизингер. След изборите през 1969 г. на 

3

власт идва нова коалиция между ГСДП и Свободната демократическа партия. 

Федерален канцлер става Вили Брандт. 

Програмата на новото федерално правителство показва, че то възприема 

по   нов   начен   геополитическата   ситуация.   Още   в   края   на   1969   г. 

западногерманското правителство възобновява дипломатическите контакти с 

Кремъл   за   урегулиране   на   отношенията   между   двете   държави.   След 

интензивни   преговори   на   най-високо   равнище   през   1970   г.   в   Москва   е 

подписан договор между ФРГ и СССР. 

Важно значение за стабилността в Европа има подписаното през 1971 г. 

споразумение между СССР, САЩ, Великобритания и Франция по въпроса за 

Западен   Берлин.   Съществено   значение   има   клаузата,   че   Западен   Берлин   не 

принадлежи на ФРГ. Връзките на този град с федералната република могат да 

се развиват само при съобразяване с положението, че западните сектори на 

Берлин   не   са   съставна   част   на   Западна   Германия   и   не   могат   да   бъдат 

управлявани от администрацията в Бон.

Като   цяло   външната   политика   на   ФРГ   при   Аденауер   и   Брандт   – 

Westbindung и Ostpolitik – допринасят за изграждане на образа на “Европейска 

Германия”,   за   необратимата   интеграция   на   Западна   Германия   в 

западноевропейските   институции,   за   скъсване   с   милитаристичната   и 

авторитарна история на Германия от времето на Третия Райх. Ostpolitik може 

да   се   разглежда   и   като   преход   към   един   от   най-важните   процеси   на 

разведряване в Европа, започнал през 70-те години – Хелзинкския процес и 

работата на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа.

Германия се утвърждава като водеща икономическа сила в центъра на 

Европа, със силна икономика и силна валута. Много анализатори изтъкват, че 

4

“Германия е икономически гигант, но политическо джудже”. Политиката на 

Германия   в   Европейския   съюз   обаче,   подкрепата   за   разширяването   и 

задълбочаването на интеграцията и на Съюза опровергават споменатото по-

горе мнение. 

Факт   е,   че   от   създаването   на   ФРГ,   всички   западногермански 

правителства провеждат “европеизирана” външна политика. Този процес цели 

отъждествяване на германските интереси с интересите на интегриращата се 

общност.   Така   западногерманските   държавници   постигат   едновременно 

вкореняване   на   ФРГ   в   демократичната   общност   на   Западна   Европа, 

гарантиране на германските интереси чрез издигането и представянето им като 

общоевропейски интереси, замяна на концепцията за национална сигурност и 

национален интерес с концепцията за създаване и поддържане на “общност на 

сигурност” в Европа.

Много  важен  аспект   на  германската   външна  политика  е  приоритетът, 

който се дава на многостранната дипломация и международните институции. 

Неизменни основни принципи на външната политика на ФРГ са: създаване на 

доверие у партньорите, провеждане на открита (“прозрачна”), последователна 

и предсказуема външна политика, създаване на нова - “цивилна”- представа за 

Германия.

След обединението на Германия през 1990 г. нараства стремежът към 

укрепване   на   капацитета   за   самостоятелно   германско   външнополитическо 

действие.   Кризата   в   бивша   Югославия   през   90-те   години   обаче   и 

едностранното   и   прибързано   признаване   от   страна   на   Германия   на 

независимостта   на   Словения   и   Хърватско   показаха,   че   отстъплението   от 

политиката на многостранната дипломация и едностранните действия могат да 

дискредитират   Германия.   Това,   наред   и   с   много   други,   е   причина   и   за 

активната подкрепа на Германия за процеса на задълбочаване на интеграцията 

5