3

ИВАН ВАЗОВ - „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК”

ХУДОЖЕСТВЕНИЯТ ОБРАЗ НА РОДНОТО СЛОВО

СЪЧИНЕНИЕ-РАЗСЪЖДЕНИЕ

Болезнено чувствителен към всичко свърза

но с национално-историческата ни  

памет,   с   опазване   на   родовото   ни   самосъзнание,   Иван   Вазов   откликва   с

характерната   за   творчеството  си  гражданска   и  родолюбива   страст   и  на   ня

кои 

недостойни  хули  по  отношение   на   българ

ския  език.   Отрицателите   на   родното  

слово - апологети на модни езици у нас в края на ми

налия век или отчуждили се от  

националните ценности псевдоинтелигенти - изразяват съм

нение в творческите  

възможности  на   езика  ни,   обвиняват  го  в  несъвършенство,   в  неспособ

ност  да  

изрази  сложните   извивки  на  мисълта   и  чувството.   Със   силата   и  красотата   на

собстве ното   си   поетично   слово   Вазов   не   само   осъжда   низостта   на   хулите   и

клеветите за родния език, но доказва и неговата съзидателна мощ.

Завладян от идеята за отношението към род

ното слово като ценност, чрез  

която се проя вява съкровената същност на човека, поетът създава художествен

образ, който разкрива светостта, естетичната мощ и значимостта на българския

език. Но словото на дедите ни, на товарено с висока мисия — да обединява през

вековете, да изгражда духовното битие на един народ - сега е охулено. Увлечени в

„ругателство ужасно, модно”, 

неговите отрица тели са слепи  за

 ,,чистий блясък”  

на българския език. Затова с чувство за дълг и отговорност на гражданин и поет,

Вазов си поставя благород ната задача да разкрие неговия прекрасен об

раз. Чрез  

въздействието на поетичното слово българският език се самодоказва, убеждавай

ки 

читателя,   че   крие   в   себе   си   неподозирана   красота   и   изразителност,   с   което

предизвиква възхищение и родолюбива почит.

Чрез родния език се изгражда духовната същ

ност на човека, съставена от  

ценностите, унаследени от предците му, от историческата па

мет на народа му.  

Майчиният език е средство, с което личността изгражда своето АЗ, открива света и

своето място  в

него, затова е свят и изисква синовна почтителност и признание.

Изисква грижи за опазването му от недобро-намерените и недобросъвестните към

него.

Тези внушения за родното слово Вазов пос

тига като одухотворява образа му  

чрез прякото обръщение на лиричния говорител в начал

ните строфи. Създава се  

впечатление за жива връзка между поет и слово, за синовно прек

лонение пред  

изначално родното. Съзнанието за светостта на езика и за родовата принадлеж

ност 

на   говорителя,  която  го  ангажира   към  не

го,   е  подчертано  чрез  инверсията   на

опреде лението - 

„език свещен на моите деди”. 

Дълбо ко изстрадана е съдбата на  

родното   слово   през   вековете   („

език   на

мъки,   стонове   вековни”),  

затова 

посегателството към майчиния език е ко

щунствено, причинява 

„ядове отровни”.  

Анафоричното   повторение   на  

„език”,  

съпътствано   с   изрази,   които   внушават

неговата святост, още в началото на творбата настоятелно предизвик

ва размисъл  

върху основния проблем - за дълга и отговорността към родното слово. Някол

ко 

стиха само са нужни на поета, за да възкре

си в националната ни памет не само

истори ческото   ни   битие,   преминало   в  

„стонове   ве ковни”,  

но   и   изстраданата  

история на езика ни, комуто е съдено да бъде отстояван с апостол

ска всеотдайност  

от светите братя и техните пос ледователи, а сега - от поета. Език с такава въз-
действена сила, с такава образна асоциативна мощ не може да бъде неизразителен -

с него може да се засвидетелства религиозна почит и благоговение, да се отстояват