1. Наказателноотговорни лица – субект на престъплението, 

вменяемост и невменяемост. Особени правила относно наказателната 

отговорност на непълнолетните

Наказателната отговорност се поражда само от престъпление и обратно – всяко 

престъпление поражда наказателна отговорност. Всяко наказателно отговорно лице е по 
необходимост   и   субект   на   престъплението.   Субект   на   престъплението   и   наказателно 
отговорно лице може да бъде само човек, който е достигнал определена възраст и се 
намира в състояние на вменяемост.

Кой   е   човек   и   кой   не   е,   се   определя   от   биологията   и   медицината.   Субект   на 

престъплението   и   наказателноотговорно   лице   по   нашето   право   може   да   бъде   само 
индивидуален и никога колективен правен субект – юридическо лице.

На второ място, за да може един човек да бъде субект на престъпление и да бъде 

наказателноотговорен, той трябва да е навършил такава минимална възраст, в която е 
достатъчно психически и социално зрял, че да бъде способен да извърши престъпление и 
да е пригоден да понесе следващото се да него наказание.Ако едно лице не е навършило 
четиринадесет   годишна     възраст   и   следователно   е   малолетно,   то   не   може   да   бъде 
подложено   на   наказателна   репресия   –   налице   е   необорима   презумпция   за   липса   на 
зрелост. Ако лицето е между 14 и 18 години и следователно е вече непълнолетно, то 
въпросът   за   неговата   психическа   и   социална   зрелост   подлежи   на   индивидуално 
изследване и изрично установяване. Налице е индивидуално оборимата презумпция за 
липса на зрелост. Непълнолетно лице – навършило 14, но ненавършило 18 години – е 
наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да 
ръководи   постъпките   си.   По   отношение   на   лице   навършило   18   години   е   налице 
необоримата презумпция за зрелост и оставя да се разисква само въпросът за неговата 
вменяемост.

На трето място, за да може един човек да бъде субект на престъпление и да се 

окаже   наказателноотговорен,   трябва   той   да   е   и   вменяем   –   да   има   индивидуалната 
способност да прояви вина. Докато наказателноотговорно лице може да бъде само онова, 
което   и   от   своя   гледна   точка   и   най-вече   от   обществена   е   пригодно   за   наказване. 
Наказателноотговорното   лице   съдържа   винаги   в   себе   си   субекта   на   престъплението, 
защото   неговата   фигура   е   по-трудно   постижима.Този   извод   следва   и   от   режима   за 
налагане на наказанията - Чл. 33 (2) “Не се налага наказание на лице, което е извършило 
престъпление,   когато   до   произнасяне   на   присъдата   изпадне   в   разстройство   на 
съзнанието, вследствие на което не може да разбира свойството или значението на своите 
постъпки или да ги ръководи. Такова лице подлежи на наказание, ако оздравее.”

Освен своите три основни качества НОЛ може да има   и някои допълнителни 

наказателноправно релевантни качества – непълнолетието и намалената вменяемост. Те 
са от значение не само за индивидуализацията, но и за диференциацията на наказанието и 
се   изследват   след   като   бъде   изяснено,   че   проявата,   привлякла   наказателноправно 
внимание е престъпление, понеже се имат предвид само за наказанието.

Вменяемост и невменяемост 

По   отношение   на   индивидуално   зрелите   непълнолетни   и   по   отношение   на 

пълнолетните   лица   е   налице   оборима   презумпция   за   вменяемост   –   те   притежават 
способността да разбират свойството и значението на своите деяния и могат да ръководят 
постъпките   си.Вменяемостта   има   същите   показатели   като   зрелостта   за   подлагане   на 
наказателна   репресия   при   непълнолетните.   Но   докато   зрелостта   на   непълнолетния   за 
наказване   свидетелства   за   едно   относително   по-ускорено   индивидуално   развитие,   то 

вменяемостта   свидетелства   за   нормално   психическо   състояние.   Невменяемостта   е 
налице, само когато ненормалното психическо състояние води и до неспособност да се 
разбира свойството или значението на своите деяния или да се ръководят постъпките.

На тази основа невменяемостта се очертава от два кумулативни критерия:
А.Медицински
Според него болестните състояния, които могат да доведат да невменяемост са 

систематизирани в следните три групи:

а) Умствена недоразвитост – олигофрения. 
Тя е задържане на умственото развитие без възможност за подобрение. Получава 

се   вследствие   на   повреждане   на   плода   или   заради   въздействие   в   най-ранна   детска 
възраст. Бива:

Идиотия – това е пълна липса на интелект и на членоразделна реч; безпомощност 

и неспособност за планомерни действия; 

Имбецилност – това е много нисък интелект, тежко разстройство на речта, на със 

способност   за   придобиване   на   известни   знания   за   елементарен   физически   труд   под 
чуждо ръководство; 

Дебилност   –   това   е   състояние   на   сравнително   развита   реч,   на   способност   за 

елементарна практическа ориентация и за известна планомерно дейност; неспособност за 
абстрактно мислене и за оценка на по-сложни положения.

Страдащите от идиотия и имбецилност са във всички случаи невменяеми. Докато 

страдащите от дебилност са поначало вменяеми, освен ако не се касае до деяния, които 
налагат абстрактно мислене.

б)   Продължително   разстройство   на   съзнанието   –   хроническа   душевна 

болест.Също няма възможност да подобрение. В две групи:

шизофрения   –   води   до   загуба   на   единството   на   личността,   халюцинации   и 

налудни идеи;

епилепсия – това е заболяване, изразено в конвулсивни припадъци, придружени 

със загува на съзнанието и постепенно настъпваща тежка деградация.

в) Краткотрайни разстройства на съзнанието. По начало са преходни и излечими. 

Дължат се на соматични и на общи инфекциозни и други заболявания.

От значение за вменяемостта на дееца са следните:
Патологично   алкохолно   напиване   –   различно   е   от   обикновеното   опиване   с 

алкохол.   Проявява   се   в   две   форми   –   патологичен   ефект:съпроводено   е   с   дълбоко 
помрачаване   на   съзнанието   и   бурна   двигателна   възбуда,   с   автоматични   ,   безцелни 
движения   и   немотивирани   постъпки;   патологично   просънно   състояние:   такива   са 
хипнотичните   състояния   и   реактивни   състояния:   преходни   психически   травми,   които 
могат да се изразят в параноидна или халюцинаторна форма.

Б. Юридически
Според този критерий лицето не е наказателноотговорно, когато не е могло да 

разбира   свойството   или   значението   на   извършеното   –   интелектуален   момент,   или   да 
ръководи постъпките си – волеви момент на вменяемостта.

Деецът   може   да   се   окаже   невмевяем   най-напред   заради   неизпълването   на 

интелектуалния   момент.   Лицето   разбира   свойството   на   деянието,   когато   е   наясно   с 
технологичната му страна, а именно с неговите фактически закономерности и резултат – 
до какво води то. А разбира значението на своето деяние,   когато е неясно с неговата 
социологическа страна, именно: може да му даде правилна социална оценка – дали е 
добро, лошо или безразлично за обществото.

Деецът   може   да   се   окаже   невменяем   и   зареди   ниеизпълване   на   волевия 

(реактивния   момент   на   вменяемостта   –   когато   не   може   да   ръководи     постъпките   си 

(разстройство на волята). Такова е например състоянието при прояви на наркомани в 
състояние на абстиненция.

Пълна, частична невменяемост
Вменяемостта се явява качество на субекта на престъплението и се определя като 

предпоставка   за   вината   му.   Психическото   разстройство   след   извършване   на 
престъплението е последващо състояние на невменяемост за наказване, което не засяга 
наличността на извършено престъпление и породената от това престъпление наказателна 
отговорност да дееца. Това състояние е само пречка за провеждане на наказателен процес 
с цел налагане на наказание и изпълнение на наложено наказание.

Лицето може да бъде (за цял живот или определен период от време) невменяемо 

по   отношение   на   всички   свои   деяния,   при   което   се   говори   за   неговата   пълна 
невменяемост или невменяемо само по отношение  на определени свои деяния, при което 
се говори да негова частична невменяемост.

Пълната   невменяемост   може   да   е   дадена   като   трайно,   обикновено   за   дееца 

състояние;   периодично   настъпващи   кризисни   моменти   –   при   хронически   болести, 
придружени   с   пристъпи   или   изключително   и     поради   това   временно   и   преходно 
психическо състояние на лицето.

Частично невменяеми са страдащите от дебилност и налудни идеи. Тези лице са 

невменяеми само за своите деяния, които налагат абстрактно мислене или по отношение 
на предмети и явления, които са източник на налудничави идеи, например пироманите за 
палежа.   В   останалите   случаи   частично   невменяемите   лица   са   вменяеми.   Частичната 
невменяемост трябва да се различава от намалената, която не  е обобщение, а се отнася 
до определено деяние. Освен това намалената вменяемост не е невменяемост. Тя е вид 
вменяемост. НВ е състояние на отрицателни количествени изменения в способностите на 
субектите да разбират свойството и значение на деянието и да ръководят постъпките си. 
Те   затрудняват   дееца,   но   не   препятстват   способностите   му   да   разбира   свойството   и 
значението   на   деянието   и   да   ръководи   постъпките   си.Измененията   са   в   рамките   на 
вменяемостта – те не водят до качествена промяна към невменяемост на дееца.

Принудителни медицински мерки
Когато едно лице изпадне в психическо разстройство и представлява опасност за 

околните и за самия себе си, могат да му бъдат наложени принудителни мерки. ПМ по 
НК   се   вземат   само   по   отношение   на   лице,   което   е   извършило   предвидено   в   НК 
общественоопасно деяние. Те се вземат само ако и докато деецът продължава да бъде 
опасен.

Особени правила относно наказателната отговорност на непълнолетните

Има три възрастови групи с оглед на това дали включените в тях субекти могат да 

носят НО:

Малолетни – до 14 години, за които се смята, че никога не са достигнали нужната 

възраст   за   психическа   и   социална   зрелост,   която   позволява   да   бъдат   подложени   на 
наказателна репресия;

Непълнолетни – от14 до 18 години, да които се предполага, че не са достигнали 

нужната възраст за психическа и социална зрелост, която позволява да бъдат подложени 
на наказателна репресия; 

Пълнолетни – след 18 години, за които се смята, че винаги са достигнали нужната 

възраст   за   психическа   и   социална   зрелост,   която   позволява   да   бъдат   подложени   на 
наказателна репресия.

Малолетните са във всички случаи и безусловно наказателнонеотговорни. Разбира 

се дори и проявите на такива лица не оставят без последици. Чл. 32 (2)” По отношение на 
малолетните   лица,   извършили   общественоопасни   деяния,   могат   да   бъдат   приложени 
съответни възпитателни мерки.” – по ЗБППМН.

Непълнолетните не носят НО, ако не могат да разбират свойството или значението 

на деянието или да ръководят постъпките си. В такъв случай и по  отношение на тях се 
налагат горепосочените възпитателни мерки. За тях се презюмира, че не биха могли да 
разбират   свойството   или   значението   на   деянието   и   да   ръководят   постъпките   си   – 
възрастова   незрелост.   Наред   със   нея   има   и   втора   причина   за   тяхната   неспособност, 
характерна и за пълнолетните – душевна болест, обосноваваща невменяемост.

Презумцията   за   възрастова   незрелост   далеч   не   изчерпва   привилегииге   на 

непълнолетните спряма пълнолеттните дейци. 

Първата   привилетия   от   тук   нататък   се   заключава   в   по-облекчения   режим   за 

освобожваване на вменяемия непълнолетен деец от  възникналата по отношение на него 
НО:   Чл.   61.   (1)   “По   отношение   на   непълнолетен,   извършил   поради   увлечение   или 
лекомислие   престъпление,   което   не   представлява   голяма   обществена   опасност, 
прокурорът може да реши да не се образува или да прекрати образуваното досъдебно 
производство, а съдът да реши да не бъде предаван за съдене или да не бъде осъден, ако 
спрямо него могат да се приложат успешно възпитателни мерки по  

Закона за борба 

срещу   противообществените   прояви   на   малолетните   и   непълнолетните

.” 

Непълнолетните се освобождават от наказателна отговорност при един по-благоприятен 
за   тях   режим   отколкото   пълнолетните.   Ако   наказателноотговорният   непълнолетен   не 
бъде   освободен   от   НО,   и   на   него   трябва   да   му   се   наложи   наказание,   той   ползва 
следващата се привилегия в сравнение с пълнолетните наказателноотговорни лица.

На първо място, на непълнолетните  не може да се наложат всички  наказания, 

които   според   чл.   37   НК   се   налагат   на   пълнолетните.съгласно   чл.   62   НК   на 
непълнолетните   могат   да   се   наложат     само   следните   видове   наказания:   лишаване   от 
свобода,   като   при   това   се   изтърпява   не     в   затвор,   а   в   поправителен   дом;   пробация; 
обществено порицание; лишаване от право да се упражнява определена професия или 
дейност по чл. 37, ал. 1, т. 7. Затова, ако непълнолетният е извършил престъпление, в 
чиято санкция има предвидено друг вид наказание, то или се заменя с по-леко по вид, 
съгласно чл. 63 или, ако там няма предвидена замяна, отпада изобщо.

На второ място, на непълнолетния деец не се налага същото по размер наказание, 

каквото   би   се   наложило   на   пълнолетния   за   същото   престъпление.   Наказанието   се 
редуцира   по   силата   на   самия   закон:   Чл.   63.”   (1)   За   непълнолетните   предвидените   в 
особената част на този кодекс наказания се заменят: 1) доживотният затвор без замяна и 
доживотният затвор - с лишаване от свобода от три до десет години; 2) лишаването от 
свобода   за   повече   от   десет   години   -   с   лишаване   от   свобода   до   пет   години   “   .   Тази 
редукция води и до скъсяване на давностните срокове по чл. 80, ал. 2 НК.

На   трето   място,   възпитателната   цел   притежава   по-голям   относителен   дял 

отколкото при пълнолетните: съгласно чл. 60 “Наказанието на непълнолетните се налага 
с цел преди всичко да бъдат те превъзпитани и подготвени за общественополезен труд.” 
Това налага при индивидуализацията на наказанието им да се държи много повече сметка 
за тяхната лична превенция.

На   четвърто   място,   по-големи   са   възможностите   за   освобождаване   на 

непълнолетния   от   изтърпяване   на   наложеното   наказание.   Така   ако   осъдения 
непълнолетен не бъде освободен от изтърпяване на наложеното му наказание по общия 
текст на чл. 66 НК (условно осъждане), за него е предвидена и допълнителна възможност 
– чл. 64: “(1) Когато определеното наказание е лишаване от свобода по-малко от една 
година и неговото изпълнение не е отложено по чл. 66, непълнолетният се освобождава 
от изтърпяването му и съдът го настанява в трудововъзпитателно училище или му налага 
друга  възпитателна мярка, предвидена в Закона за борба срещу противообществените 
прояви на малолетните и непълнолетните.”

Освен   това   по-големи   са   възможностите   и   за   частично   и   по-специално   за 

предсрочно освобождаване на непълнолетния от остатъка от наложеното му наказание 
лишаване от свобода – чл.71, ал. 1. За да може непълнолетния да бъде освободен от 
остатъка, достатъчно е да е изтърпял само 1/3 от своето наказание, а не 1/2 , както е за 
пълнолетните. 

2. Понятие за престъплението. Престъплението като деяние, 

престъпен резултат, причинна връзка. Обществена опасност и 

противоправност на престъплението

Понятие за  престъпление

Обект на престъплението
ОП е онова, което изпитва неблагоприятните му последици. Това са обществените 

отношения, които попадат в обхвата на НК. Общият обект се защитава от цялото НП, 
докато   родовият   –   от   онази   отделна   глава   на   Особената   част   на   НК,   в   която   то   е 
предвидено.Непосредственият   обект   е   онзи,   на   който   посяга   едно   индивидуално 
извършено  престъпление.Най-често   престъпленията   са  еднообектни,   но  има  и   такива, 
които   посягат   на   повече   обекти,   например:   грабеж   –основен   обект:   обществените 
отношения,   които   защитават  

  личната   собственост,   допълнителен 

елемент(задължителен):   засягането   на   личната   свобода   чрез   съдържащата   се   в   него 
принуда; взломна кражба – основен обект е чуждата собственост, допълнителен (но в 
този   случай  

факултативен

)   –   засягането   на   собствеността   на   взломената   вещ,   не   е 

задължително за да има кражба.

Предмет на престъплението  е онази материална съставка на   обекта му – вещ, 

информация, човешко тяло и пр., с която се оказва неблагоприятно въздействие и върху 
самия обект. Самият предмет не претърпява по необходимост неблагоприятни промени – 
например в случай на кражба. Освен това той не е и винаги задължителен.

Докато   предметът   на   престъплението   е   част   от   обекта   му,   то  средството   на 

престъплението е част от съставящото го деяние. То увеличава възможностите на самото 
деяние, заради което позволява или изобщо извършването му (например имотната облага 
при подкупа) или поне по-ефективно осъществяване на престъплението и по-тежко или 
по-сигурно засягане на обекта му (напр. кражба с използване на техническо средство). 
Принадлежащото на дееца средство на извършеното умишлено престъпление подлежи на 
отнемане във всички случаи.

Състав на престъплението

СП се определя като съвкупност от обективни и субективни признаци, които 

очертават   особеностите   на   определен   вид   престъпление   и   служат   за   неговото 
установяване. Щом престъплението е законоустановено, то неминуемо има и предвиден 
за целта състав – законов състав. В негов противовес е фактическият състав. Законовият 
състав   спада   към   правото,   фактическият   състав   –   към   действителността.   Съставът 
съдържа   само   типичните   особености   на   отделния   вид   престъпление,   а   не   всички 
възможни негови особености. Докато общото определение по чл. 9 НК очертава онова, 
което   е   присъщо   на   всички   видове   престъпления   –   “престъпление   е   това 
общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е 
обявено от закона за наказуемо.” – пет основни свойства: деяние, обществена опасност, 
противоправност, вина и наказуемост, то съставът на престъплението очертава онова, 
което е присъщо само на отделния вид престъпление – неговите типични особености, по 
които този вид престъпления се различават от другите. Има престъпления, за които е 
предвиден   само   един   състав.   Понякога   за   едно   престъпление   са   предвидени   повече 

състави   –   един   основен,   а   останалите   са   квалифицирани   и   (или)   привилегировани. 
Квалифицираните са за по-тежко наказуеми случаи, привилегированите, обратно, за по-
леко наказуеми случаи на същото престъпление. 

Съставът   на   престъплението   се   състои   от   обективни   и   субективни   признаци. 

Обективните отразяват обективните особености на престъплението – тези, които са извън 
психическите преживявания на дееца; докато субективните отразяват субективните му 
особености   –   тези,   които   са   част   от   психическите   преживявания   на   дееца.   Взети 
съвкупно, ОП формират обективната страна на престъплението в широк смисъл, а СП – 
субективната му страна.Обективната страна в широк смисъл се разделя на три: обект, 
обективна страна в тесен смисъл и субект. Тези три части на състава заедно с четвъртата 
му част – субективната страна, се наричат елементи на състава на престъплението. Всеки 
от тях се състои от един или повече признаци:

Обектът   на   престъплението   включва   един   или   повече   признаци,   които 

обозначават единственото или различните ОО, върху които то посяга, в това число и 
предметът на престъплението като тяхна материално съставка.

Обективната страна на престъплението включва признаците, които обозначават: а) 

евентуално описаната обстановка за неговото извършване (време, място и други условия) 
- незадължително; б) самото престъпно деяние, чрез което се извършва престъплението, в 
това   число   евентуално   определения   му   метод   (начин   или   средства   за   извършване)   – 
признаците   за   него   се   определят   като   “изпълнително   деяние”   и   са   задължителни   за 
всички   престъпления;   и   в)   евентуално   посочените   последици   на   престъплението   – 
“престъпен резултат” и не са задължителни за всички престъпления. 

Субектът на престъплението  включва един или повече признаци на онзи деец, 

който би могъл да го извърши. Задължителни са за онези престъпления, които не могат 
да се извършат от всяко НОЛ, тоест от общ субект, а само от особен субект (длъжностно 
лице, военнослужещ и др.). Тези признаци следователно допълват основните качества на 
субекта   –   човек,   необходима   възраст,   вменяемост,   като   сами   по   себе   си   са   също 
обективни.

Субективната  страна  включва поне  един  признак  относно  вината  и в  частност 

относно нейната  форма и вид, който е задължителен, както  и други, незадължителни 
(факултативни) признаци, наричани още специални субективни признаци – относно цел, 
мотиви, и прочие, които законодателят е решил да посочи изрично, защото е сметнал, че 
само така може да опише пълноценно престъплението.

Основният състав очертава типичните особености на всички престъпления от този 

вид. Квалифицираният състав съдържа всички признаци на ОС заедно с един или повече 
други обективни или субективни признаци, които придават по-голяма ОО или съответно 
обществена   укоримост   на   престъплението   и   обосновават   налагане   на   предвидено   в 
закона по-тежко наказание. Привилегированият състав съдържа всички признаци на ОС 
заедно с един или повече други обективни или субективни признаци, които придават по-
малка   ОО   или   съответно   обществена   укоримост   на   престъплението   и   обосновават 
налагане на предвидено в закона по-леко наказание.  

Съставомерността означава, че определено деяние изпълва всички признаци на 

някакво престъпление. Така наличието на съставомерност означава положителен отговор 
на въпроса дали е осъществен състав на престъпление, но не и отговор на въпроса какъв 
състав   е  осъществен.   На  този   въпрос  отговаря   наказателнопровната  квалификация  на 
деянието – убийство, измама, палеж и пр. Ползва се само понятието несъставомерност, 
което означава, че деянието няма правната квалификация на нито едно престъпление.

Престъплението като деяние

Всяко престъпление е преди всичко и най-напред някакво деяние, което обхваща 

действие или бездействие.Деянието за наказателното право се отличава със своя човешки 

произход – това е конкретен човешки акт и представлява външен израз на човешката 
воля.То има два елемента: вътрешен, който се заключава в неговата волева основа, и 
външен, който го характеризира като намеса във външния свят.У отделния човек първо 
се формира волята – вътрешната страна, а след това се стига до нейната изява. Тези 
елементи се констатират от останалите в обратна поредност.

Човешката проява (външната намеса) може да бъде лишена от волева основа на 

собствения   си   субект   и   да   не   представлява   поради   това   деяние.По   своя   източник 
причините, които изключват волевата основа, могат да бъдат вътрешни  и външни по 
отношение   на   субекта.   Към   външните   спадат   непреодолимата   сила   и   физическата 
принуда.

Непреодолимата   сила   е   налице,   когато   тялото   на   човек   се   оказва   в   плен   на 

природна стихия. Тук тялото се контролира не от волята на субекта, а само и изцяло от 
природната стихия. Физическата принуда има същото въздействие, но тя не е с природен, 
а с човешки произход.Физическият натиск върху обекта на проявата е такъв, че води не 
само до пречупване, а до пълно елиминиране на волята му.

Човешката проява може да бъде лишена от волева основа и по вътрешни причини 

–   когато   са   сработили   такива   биологични   механизми   в   човешкото   тяло,   които   не   се 
контролират от волята.Такива са инстинктивните реакции и рефлекторните прояви.

Действие и бездействие
Действието   представлява   едно   или   няколко   телодвижения   по   отношение   на 

определен предмет. Най-често води до определена промяна.

Бездействието   е   въздържане   от   телодвижения   по   отношение   на   определен 

предмет. То най-често води до пропускане на промяна, до застой.

Деянието е част от обективната действителност, а изпълнителното деяние – част 

от  правото.   Изпълнителното   деяние  очертава  дейността  (едното  или   повече   деяния   – 
действия и бездействия), с която се извършва определено по вид престъпление.

Всяко  престъпление има общественоопасни последици. Има обаче престъпления, 

за които техният законов  състав  не очертава общественоопасните  им последици и са 
поради това без престъпен резултат.Това  може да бъде, защото  според виждането на 
законодателя   това   не   е   възможно-   необхватни     по   своя   характер   и   съдържание,   или 
защото това не е нужно – когато тяхното настъпване е неизбежно, ако се осъществят 
залегналите в състава на престъплението признаци.

Според наличието на престъпен резултат в своя законов състав престъпленията 

биват резултатни: увреждащи и на поставяне в опасност, и безрезултатни (формални). 
Въпросът   за   довършеността   се  решава   различно  при   резултатните   и  при  формалните 
престъпления.   За   пълното   осъществяване   на   РП   е   нужно   да   се   изпълни   престъпния 
резултат – иначе престъплението няма да бъде довършено и може да е налице само опит. 
Формалните престъпления ще са довършени още след като приключи осъществяването 
на тяхното изпълнително деяние.

Причинна връзка

ПВ е обективно съществуваща връзка между два факта, при която настъпването 

на вторият факт се дължи на първия. ПВ в наказателното право обединява престъпното 
деяние и общественоопасните последици.За да се приеме наличието на такава връзка е 
необходимо   и   достатъчно   да   се   установи,   че   ако   престъпното   деяние   не   е   било 
извършено,   то   няма   да   настъпят   и   общественоопасните   последици.   По   довод   за 
противното   онези   ОО   последици,   които   биха   се   получили   и   без   извършване   на 
престъпното деяние, няма да са в причинна връзка с него. Деецът се ангажира с онези ОО 
последици,   по   отношение   на   които   е   проявил   вина.   Причинната   връзка   е   обективен 
признак на резултатните престъпления и е извън законовия състав на безрезултатните. Не 
е   достатъчно   обаче   самото   настъпване   на   предвидените   в   престъпния   резултат   ОО 

последици.   Нужно   е   те   да   са   в   причинна   връзка   с   престъпното   деяние.Самата   ПВ   е 
обективен признак на всяко резултатно престъпление, без нейното изпълване съставът на 
престъплението няма да бъде осъществен в цялост и може да има само опит. 

Обратно е положението с формалните престъпления. За пълното  осъществяване 

на състава им не е нужно да настъпват никакви ОО последици. Тези престъпления ще са 
довършени още след като приключи осъществяване  на тяхното  изпълнително  деяние. 
При това положение, щом няма признаци относно ООП, не би могло да има и признак 
относно причинната връзка с тях. Причинната връзка е от значение и за безрезултатните 
престъпления,   но   едва   след   установяване   на   съставомерността   –   за   да   се   определи 
наличието  на достатъчно висока степен  на обществено  опасност за да може то да се 
третира като престъпление, в противен случай е малозначително деяние.

Обществена опасност на престъплението 

ОО е основно (атрибутивно) свойство на престъплението съгласно чл. 9, ал. 1. 

Съгласно   чл.   10   “общественоопасно   е   деянието,   което   застрашава   или   уврежда 
личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията правов 
ред в Република България или други интереси, защитени от правото.” За престъпленията 
е присъща не всяка, а винаги и само високата степен на ОО. 

Характерът на ОО е качественото своеобразие на деянието. Той показва върху 

какво и как се въздейства неблагоприятно.

Степента   на   ОО   е   нейната   количествена   определеност.   Тя   показва   колко   се 

въздейства   неблагоприятно.   Зависи   от   ценността   на   обекта   и   дълбочината   на 
неблагоприятното   въздействие.   Степента   на   ОО   има   значение   за   законодателя   за   да 
криминализира   деяния   с   висока   степен   на   ОО   и   за   тежестта   –   колкото   по-голяма   е 
степента на ОО, толкова по-тежка е санкцията, и определеността на санкцията – колкото 
в повече варира  степента на ОО, толкова в по-широки граници се определя и санкцията. 
На трето място степента на ОО е основно законодателно съображение и за начина на 
наказателното му преследване – дали е престъпление от общ или от частен характер.

За органите на съдебната власт степента на ОО за да се реши най- напред дали 

това деяние е престъпление или, макар и съставомерно  е малозночително деяние. На 
второ място дали деецът да бъде освободен от наказателна отговорност: Чл. 61. (1) “По 
отношение на непълнолетен, извършил поради увлечение или лекомислие престъпление, 
което 

не представлява голяма обществена опасност

, прокурорът може да реши да не 

се образува или да прекрати образуваното досъдебно производство, а съдът да реши да 
не бъде предаван за съдене или да не бъде осъден, ако спрямо него могат да се приложат 
успешно възпитателни мерки по Закона за борба срещу противообществените прояви на 
малолетните и непълнолетните

.” 

На трето място степента на ОО е основният критерии за 

индивидуализация на наказанието.

Малозночителното деяние е предвидено в чл. 9, ал.2. Тя гласи: ” Не е престъпно 

деянието, което макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона 
престъпление,   поради   своята   малозначителност   не   е   общественоопасно   или   неговата 
обществена опасност е явно незначителна”. 

Противоправност на деянието

ПП   е   също   основно   свойство   на   престъплението.За   разлика   обаче   от   ОО, 

определена   като   свойство   на   онова   деяние,   което   се   намира   в   противоречие   с 
поддържаните от държавата обществените отношения, ПП е свойство на онова деяние, 
което   се   намира   в   отношение   на   противоречие   с   наказателноправните   норми.   За 
престъпленията е свойствена само наказателната ПП – противоречие само с НК. Тя е 
обективно и юридическо свойство – нейното наличие зависи  от закона.

За  разлика   от другите  основни  свойства   на  престъплението   ПП   не  е  посочена 

изрично   в   общото   му   определение.   Тя   обаче   може   да   бъде   изведена   от   него.   Щом 

престъплението   е   “обявено   от   закона”   за   “наказуемо”,   значи,   че   то   първо   е   правно 
регулирано и на следващо място – фигурира в него за да бъде забранено, откъдето се 
извежда и неговата противоправност.

За   да   бъде   едно   деяние   наказателно   ПП,   необходимо   и   достатъчно   е   то   да 

осъществява   обективните   признаци   на   състава   на   някакво   престъпление.   Затова   едно 
деяние   ще   бъде   наказателно   противоправно   ако   съответства   на   обективна   страна   на 
престъпление.

Правните   забрани,   които   се   съдържат   в   наказателноправните   норми   са   две 

категории:   които   забраняват   действието   –   противоправно   е   действието,   и   които 
забраняват бездействието – противоправно е бездействието.

Противоправността бива често определяна като “юридически израз” на ОО. По 

този  начин  се  подчертава  състоянието  на  производност  между  тях,  а  именно,  че  ПП 
произтича от ОО.Тази производност винаги е опосредено от законодателя, за когото ОО 
е водеща. За нуждите на органите, които прилагат закона, поредността е обратната. Тези 
органи   изясняват   преди   всичко   дали   деянието   и   криминализирано   и   в   частност   – 
противоправно,   и   едва   впоследствие,   ако   наистина   е   противоправно,   се   проверява 
степента на обществената му опасност.

3. Обстоятелства, изключващи обществената опасност и 

противоправност на деянието (неизбежна отбрана, крайна 

необходимост, оправдан стопански риск)

Поначало всяко вредоносно деяние е общественоопасно. Има обаче изключения, 

при   които   заради   специфичната   обстановка   на   извършването   вредоносни   деяния   се 
оказват общественополезни, понеже предизвикват оправдаваща ги полза – възможна или 
действителна. Обстоятелствата, при които се извършват се определят като оправдателни 
основания (оправдания).

Неизбежна отбрана
1.

Същност на неизбежната отбрана

   Чл. 12. (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна 

отбрана - за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или 
обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез 
причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. 

Неизбежната   отбрана   е   най-типичното   обстоятелство,   при   което   извършеното 

вредоносно деяние не е общественоопасно. Нейната същност се заключава в разрешеното 
от закона увреждане на едно лице - нападател, с цел пресичане на отрицателното му 
поведение.  По този  начин,  като  дава възможност  на  гражданите  да отблъскват  всяко 
непосредствено   и   противоправно   нападение   чрез   причиняване   вреди   на   нападателя, 
неизбежната   отбрана   се   явява   своеобразно   средство   за   защита   на   съществуващите 
обществени отношения. 

Според чл. 46 от Закона за задълженията  и договорите, вредите причинени на 

нападателя при неизбежна отбрана не подлежат на възстановяване.

Неизбежната отбрана се състои от два взаимно свързани елемента - нападение и 

защита, които имат свои характерни особености.

1.1. Нападението при неизбежна отбрана
1.1.1. Същност на нападението

По смисъла на чл. 12, ал. 1 НК нападение е всяка човешка проява, която създава 

опасност от увреждане на правно защитени интереси. Не е необходимо проявата да бъде 
осъществена   по   волята   на   своя   субект,   т.е.   да   съставлява   деяние.   Дори   неволните 
човешки   прояви   се   определят   като   нападение,   щом   като   са   от   естество   да   увредят 
съществуващите обществени отношения.

Обикновено   нападението   се   осъществява   чрез   активно   човешко   поведение, 

изразяващо се в нахвърляне, връхлитане върху някого или върху нещо, с цел да бъде 
унищожено, ограбено и пр. Макар и по изключение, пасивното човешко поведение също 
може да се оцени като нападение. Това са случаите, в които “нападателят” е бил длъжен 
да действа (лекар да окаже помощ на болен или родилка, водач на превозно средство да 
окаже помощ на пострадалите от транспортна злополука,  в която е участвал и др.) и 
неговото бездействие създава непосредствена опасност от отрицателни изменения в дейс-
твителността. Когато обаче такава опасност липсва, бездействието не може да се третира 
като нападение.

В по-голямата  си част нападенията  се извършват умишлено,  но някои непред-

пазливи деяния също налагат използването на активна защита. Ето защо неизбежната 
отбрана е допустима и срещу деяния, извършени по непредпазливост. Неизбежната 
отбрана   предполага   нападение,   което   не   е   позволено   от   закона.   Затова,   когато 
“отбраняващият се” съзнателно провокира с активни действия нападение с цел да лиши 
от живот или да причини телесна повреда на определено лице, не може да се позовава на 
неизбежна отбрана. От друга страна, на деянията, извършени при неизбежна отбрана не 
може да се отговори с неизбежна отбрана, тъй като нападнатият има право да се защитава 
и неговото деяние не може да се третира като нападение.

Видно е, че особеностите на нападението могат да бъдат различни. То може да е 

или да не е деяние, да е действие или бездействие, да е умишлено или непредпазливо. 

1.1.2. Обект на нападението

Обект на нападението при неизбежната отбрана може да бъде не само животът на 

гражданите,  но  и всички  държавни, обществени  и лични  правнозащитими  интереси  - 
външната и вътрешната сигурност, собствеността, здравето, свободата, честта, половата 
неприкосновеност   на   личността,   личните   имуществени   права,   общественият   ред   и 
спокойствие и др. 

1.1.3. Субект на нападението

Субект на нападението при неизбежна отбрана може да бъде всяко физическо 

лице. Не е необходимо то да е достигнало определена възраст или да действа в състояние 
на вменяемост, т.е. нападателят може да бъде и наказателнонеотговорно лице.

1.1.4. Непосредственост на нападението

Неизбежната отбрана е допустима, само когато нападението е непосредствено, а 

то е такова от момента на 

започването

 му до момента на неговото 

приключване

. Това 

са времевите граници, в които причинените на нападателя вреди ще са при неизбежна 
отбрана. Ето защо е необходимо посочените два момента да бъдат точно определени във 
времето. 

а. Започване на нападението

В практиката се приема, че нападението е 

започнало

, не само когато е започнало 

самото увреждане на съществуващите обществени отношения, но и когато е създадена 
реална   опасност   от   увреждането   им.   Така   например,   ако   нападателят   действа   с 
огнестрелно оръжие или нож, не е необходимо отбраняващият се да изчаква насочването 
на пистолета или замахването с ножа от близко разстояние, за да предприеме действия в 
своя защита.

б. Приключване на нападението

Нападението е

  приключило  

при няколко хипотези. Общото за всички тях е, че 

опасността от увреждане на обществените отношения е отминала, поради което вредите, 
причинени на нападателя, няма да са при неизбежна отбрана.

На първо място, нападението е приключило, когато неговият обект е окончателно 

увреден и няма какво повече да се защитава чрез неизбежна отбрана. 

На второ място, нападението е приключило, когато нападателят го е прекратил. 

Прекратяване ще е налице, когато по собствени подбуди или обективна невъзможност да 
го   продължи,   нападателят   е   дал   външен   израз   на   отказ   от   по-нататъшните   действия, 
застрашаващи живота и здравето на нападнатия - захвърляне на оръдието, с което се 
осъществява нападението, напускане на местоизвършване на деянието и др.

На   трето   място,   нападението   е   приключило,   когато   нападателят   е   приведен   в 

състояние, в което не може да го продължи.

След като нападението е вече приключено, деянията на нападнатия могат да се 

оценят само като извършени в състояние на силно раздразнение, но не и като извършени 
при неизбежна отбрана. Общото между тях е, че и в двата случая има упражняване на 
насилие   или   друго   противоправно   действие.   При   неизбежната   отбрана   обаче, 
отбраняващият се уврежда нападателя в момент, когато нападението продължава, и целта 
му е да го отблъсне. В условията на чл. 118 и 132 НК деецът, в състояние на силно 
раздразнение, извършва убийството или нанася телесната повреда, след като нападението 
е вече прекратено.

1.1.5. Противоправност на нападението

От   значение   за   наличието   на   неизбежна   отбрана   е   онова   непосредствено 

нападение, което е и противоправно

.

Противоправно   е   нападението,   с   което   се   засягат   правно   защитени   интереси. 

Разпоредбата на чл. 12, ал. 1 НК не уточнява дали става дума за противоправност въобще 
или   само   за   наказателна   противправност.   В   съдебната   практика   се   приема,   че   не   е 
необходимо нападението да осъществява и състав на престъпление. Това означава, че 
като нападение може да се определи и поведение, което не е наказателнопротивоправно. 
Така например, нападението, осъществено от малолетен или невменяем не е престъпно, 
но е противоправно. Накратко  - противоправно е всяко нападение,  което нападателят 
няма право да извърши, а нападнатият не е длъжен да претърпи. 

1.2. Защитата при неизбежна отбрана
1.2.1. Същност на защитата

Същността на защитата при неизбежна отбрана се изразява в причиняване вреди 

на   нападателя   в   рамките   на   необходимите   предели.   Така,   чрез   увреждане   на   самия 
нападател или на негови права и интереси, се създава фактическа невъзможност той да 
продължи   нападението   или   у   него   се   създава   мотив   да   го   преустанови.   Най-често 
нанесените   вреди   имат   личен   характер,   като   се   уврежда   живота   или   здравето   на 
нападателя, или се засяга свободата му. Възможно е обаче и всякакво друго увреждане на 
неговите права.

Вредите, които защитата причинява, трябва да засягат само личността или правата 

на нападателя. Недопустимо е при неизбежна отбрана да се причиняват вреди на трети 
лица.   Само   в   случай,   че   нападението   се   извършва   в   условията   на   посредствено 
извършителство,  вреди могат  да се причиняват  и на посредствения  извършител,  и на 
използваното като оръдие лице, което пряко осъществява изпълнението на нападението.

Не е необходимо отбраната да бъде единствено средство за защита. Нападнатият 

може, но не е длъжен да се откаже от активна защита, да бяга или да търси помощ от 
трети лица или от държавни органи. 

1.2.2. Субект на защитата

Неизбежната отбрана е упражняване право на защита, при която както нападна-

тият, така и всяко друго лице, могат да причинят вреди на нападателя с цел отблъскване 
на неговото нападение. Законът предоставя това право 

на всеки гражданин

, без да е не-

обходимо да се търси намесата на специализираните държавни органи. Що се отнася до 
длъжностните лица, натоварени за борба с правонарушенията, те не само морално, но и 
служебно са задължени да отблъснат нападението, а бездействието им е нарушение на 
службата и може да бъде престъпление.

2. Превишаване на пределите на неизбежната отбрана

Неизбежната   отбрана   изключва   обществената   опасност   на   извършеното   при 

условията й деяние и дава възможност за защита чрез причиняване вреди на нападателя. 
Тя обаче не е право за неограниченото му увреждане. Личността и правата на последния 
продължават да са обект на правна защита и след като той е предприел непосредствено и 
противоправно   нападение.   Не   може   например   пазачът   на   овощната   градина   да   убие 
крадец, когото е видял да пълни багажника на автомобила си с ябълки. В чл. 12, ал. 2 НК 
е установено изискване, според което не трябва да има явно несъответствие между харак-
тера   и   опасността   на   нападението   и   тези   на   защитата.   В   противен   случай   е   налице 
превишаване на пределите на неизбежната отбрана, при което отбраняващият се носи 
наказателна отговорност и е длъжен да възстанови причинените с деянието си вреди. 

За превишаване на пределите на неизбежната отбрана може да става дума, само 

когато са налице останалите й елементи - непосредствено и противоправно нападение, 
което се отблъсква чрез причиняване вреди на нападателя. В противен случай няма да е 
налице положение на неизбежна отбрана и следователно няма как да бъдат превишени 
нейните предели.  

Същността на превишаването на пределите на неизбежната отбрана се състои в 

това,   че   на   нападателя   са   нанесени   ненужно   големи   вреди,   които   чувствително 
надхвърлят необходимото за отблъскване на нападението. 

Предварителното разрешаване на въпроса, относно превишаването на пределите 

на неизбежната отбрана за всеки конкретен случай е невъзможно. Поради това в чл. 12, 
ал. 2 НК е използвана  обща формулировка - явно несъответствие между характера и 
опасността на нападението и на защитата. 

Характерът

  на   нападението   се   определя   от   социалната   значимост   на   обекта, 

срещу който то е насочено, а неговата 

опасност

 от това, дали съответният обект е само 

застрашен   или   е   започнало   неговото   увреждане,   до  каква  степен   е   достигнало 
последното, каква е вероятността да се стигне до окончателно увреждане на този обект.

Изискването за съответствие между нападение и защита не трябва да се разбира в 

смисъл, че защитните действия не трябва да се насочват към места, уязвими за живота и 
здравето на нападателя. Законодателят не е поставил такова изискване, тъй като то води 
до   намаляване   ефективността   на   неизбежната   отбрана.   Освен   това,   нападнатият   не   е 
длъжен да се защитава със средства и по начин, съразмерни на средствата и начина на 
нападението. Това в повечето случаи е невъзможно, също намалява ефективността на не-
избежната отбрана и затова противоречи на чл. 12, ал. 2 НК. Както вече се изтъкна, важ-
ното е да няма явно несъответствие между защитата и нападението, а не на кое място и с 
какво ще бъде засегнат нападателят.

Превишаване на пределите на неизбежната отбрана е налице, само ако несъот-

ветствието между нападение и защита е

 явно

, а то е такова, когато е ясно изразено и не 

буди никакво съмнение. Това означава, че всяко колебание по въпроса за превишаване на 
пределите на неизбежната отбрана следва да се решава в полза на субекта на защитата.

3. Случаи, в които няма превишаване на пределите на неизбежната отбрана
3.1. Ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в 

жилище - чл. 12, ал. 3, НК

Под “насилие” в случая следва да се разбира всяко физическо въздействие върху 

нападнатия,   независимо   дали   това   е   отбраняващият   се   или   друго   присъстващо   лице. 
Насилието може да приеме различни форми - от брутално физическо блъскане до опит за 
убийство.

Понятието “взлом” включва всяко преодоляване на преграда, здраво направена за 

защита на лица или имот. 

“Жилище” по смисъла на тази разпоредба е всеки обект, който се използва за 

обитаване, независимо от това какво представлява (самостоятелна еднофамилна сграда; 
апартамент в жилищен блок, вилна сграда, фургон, използван за вила или за обитаване от 
работници при строеж, палатка и т.н.), къде се намира (в регулационните граници на 
град, село, вилна зона или вън от тях -  хижа, фургон за работници и т.н.), дали е напълно 
завършен, отговаря ли на архитектурните, санитарните и други изисквания и дали се оби-
тава временно (стая в хотел, вила, палатка) или постоянно. Не са жилище по смисъла на 
тази разпоредба гаражът и дворът на къщата.

Очертаното   в   чл.   12,   ал.   3,   НК   нападение   се   характеризира   с   особена 

интензивност.   Наред   с   това   то   пряко   и   грубо   нарушава   неприкосновеността   на 
жилището, която е изрично прогласена от чл. 33, ал. 1 от Конституцията. Нещо повече, 
нападнатият не може да знае с каква цел нападателят иска да проникне насилствено или с 
взлом в жилището. Тази цел може да бъде убийство или жестоко изтезание, за да бъде 
принуден нападнатият да посочи къде има скрити пари или други ценности. “При тези 
условия отбраната на нападнатия, включително чрез убийство на нападателя, не може да 
бъде окачествена като превишаване на пределите на неизбежната отбрана.” (Р. 19/97 на 
КС на РБ).

4. Ненаказуемост на превишаването на пределите на неизбежната отбрана

Съгласно чл. 12, ал. 4 НК при превишаване пределите на неизбежната отбрана, 

поради уплаха или смущение, деянието е ненаказуемо. Това е така, защото в тези случаи 
деецът се намира в особено психическо състояние - уплаха (силен страх) или смущение 
(дезориентиране и объркване), което ограничава в значителна степен възможността му 
правилно да прецени обстановката и да се защитава в пределите на неизбежната отбрана. 
Деецът обаче ще отговаря имуществено за причинените вреди на нападателя, при усло-
вие, че е действал виновно.

Уплахата   и   смущението   са   психически   състояния,   които   възникват   внезапно. 

Поради това разпоредбата на чл. 12, ал. 4 НК не намира приложение в случаите, когато 
отбраняващият се е очаквал нападението и се е подготвил да го отблъсне - въоръжил се е, 
намерил е помощници и др. 

5.   Правно   положение   на   лицата,   задължени   да   осъществяват   неизбежна 

отбрана

При   неизбежна   отбрана   е   по-особено   положението   на   лицата,   които   по   закон, 

правилник или разпореждане са натоварени да бдят за опазване на живота или правата на 
гражданите, обществения ред, собствеността. Такива са съответните служители в МВР, 
МО и др. Когато тези лица осъществяват неизбежна отбрана, трябва да имат предвид 
разгледаните   до   тук   правила,   които   важат   и   за   тях.   Едновременно   с   това   обаче, 
посочените категории служители следва да съобразяват поведението си и със законовите 
и подзаконови нормативни актове, които уреждат правилата за тяхната дейност. Така 
например, докато при отблъскване на нападението гражданите поначало са само морално 
задължени да участват, служителите на МВР, по силата на своето служебно положение, 
са   винаги   задължени   да   сторят   това.   Ако   те   не   действат   достатъчно   активно   или 
бездействат, може да отговарят по чл. 387 НК. 

Не   е   общественоопасно   причиняването   на   вреди   на   лице,   извършило 

престъпление   при   неговото   задържнане   

за   предаване   на   органите   на   властта   и