ИДЕИТЕ НА  ВИГОТСКИ ЗА РАЗВИТИЕТО, ПРИЛОЖЕНИ КЪМ РАННА И СРЕДНА

ЗРЯЛОСТ

Ирена Левкова

Статията представлява опит за прилагане на идеите на Виготски за развитието

към периодите на ранна и средна зрялост. Формулират се някои хипотези и идеи за

изследване на новообразуванията, кризите на младост и зрялост, линиите на развитие.

Ще   разгледаме   двата   основни   периода   на   възрастността   –   младост   (ранна

зрялост) и зряла възраст (средна зрялост) през призмата на някои идеи на Л. Виготски,
които могат да се окажат плодотворна отправна точка за едни бъдещи изследвания,

изясняващи спецификата на тези два възрастови периода. В традиционната литература
по въпросите на жизнения цикъл и развитието в неговите рамки, младостта се разглежда

преди   всичко   от   гледна   точка   на   положителните   придобивки,   характерни   за   този
възрастов период, а зрелостта ­ повече като преход  от младостта към третата възраст,

повече като период на начеващи загуби, отколкото като възраст, която притежава своя
собствена специфика. Тук ще издигнем хипотезата за специфичното съдържание на този

възрастов период не като преход, а по­скоро чрез неговите самостоятелни отлики и
съдържания.   Идеите   на   Виготски   за   възрастта   (възрастовите   периоди),   включващи

темите   за   главните   и   второстепенни   линии   на   развитието,   за   новообразуванията,
характерни   за   всеки   възрастов   период,   възникващи   в   началото   на   периода   в   така

наречените кризисни (критични) възрасти, за социалната ситуация, която възниква също
в рамките на кризата на развитието и е характерна единствено и само за този период –

ни дават богат материал за размисъл и изграждане на хипотези. Би могло да се каже, че
тези теми са подробно развити (и доказани) що се отнася до периодите на детството и

юношеството. Самият Виготски в  частта, наречена „Проблемът за възрастта” в т. 4 на
„Собрание сочинений” (1984) подробно прилага тази обяснителна схема към посочените

периоди. Що се отнася до времето на възрастността, ако идеите на Виготски, посочени в
споменатите   по­горе   теми   са   верни   и   за   тях,   те   все   още   очакват   своето   развитие,

проверка, приложение. 

Да припомним накратко тези идеи, приложени към периодите на детството и

юношеството   като   разгледаме   най­напред   понятията   криза   на   развитето,
новообразувание и социална ситуация на развитието. Според Виготски между всеки два

възрастови периода (той ги нарича „стабилни възрасти”) съществува кратък, но бурен
период, наречен криза на развитието (критичен период), характеризиращ  се, от една

страна, с различни негативни черти, появяващи се в поведението и личността на детето и
от   друга   –   с   позитивни   формирования,   такива,   каквито   до   този   момент   не   са

съществували   в   психичния   му   живот   и   които   ще   бъдат   характерни   за   следващия
възрастов период, наречени от него „новообразувания”, както и с възникването на нова

социална ситуация на развитието.  (Виготски, 1984, т.4) Тези кризисни периоди играят
според   него   важна   роля   в   процеса   на   развитие,   защото   чрез   тях   се   осъществява

възникването   на   новия   възрастов   период.   Трите   понятия   –   криза   на   развитието,
новообразувания   и   социална   ситуация   на   развитието   –   са   тясно   свързани,   те

характеризират   същността   и   процеса   на   възникване   на   новия   възрастов   период   и
следователно се явяват неизбежна, важна съставна част на развитието. 

Кризите на развитието представляват време на „особено противоречие между

старите   възможности   и   новите   потребности   на   индивида,   при   което   се   намалява

ефективността на психичната регулация” (Минчев, 2011, с.15) Те са време, през което
детето,   сравнено   с   него   самото   в   предишния   стабилен   период,   става

„трудновъзпитаемо”.   „Децата   като   че   ли   изпадат   от   педагогическата   система   на

въздействия,   която   до   скоро   е   осигурявала   нормалния   ход   на   развитието   им.   В
училищната възраст през време на критически периоди се забелязва спадане на успеха,

отслабване   на   интереса   към   училищните   занимания   и   общо   намаляване   на
работоспособността. По време на критическите възрасти  развитието на детето често е

съпроводено повече или по­малко от остри конфликти с обкръжаващите. Вътрешният
живот   на   детето   е   свързан   с   болезнени   и   мъчителни   преживявания,   с   вътрешни

конфликти.” (Виготски, 1984, т.4, с. 250) Казано по друг начин – в неговото поведение
се появяват черти, които затрудняват общуването на възрастните с него. Причината тук

е,   че   възрастните   се   придържат   към   начините   на   взаимодействие,   характерни   за
предишният  възрастов стадий, докато в детето вече се появяват  новообразуванията,

характерни   за   следващия,   които   изискват   смяна   на   социалната   ситуация   ­   т.е.   на
характерното   за   предишния   стадий   взаимодействие   между   него   и   заобикалящата   го

социална среда. Тъй като развитието на детето се движи по своите вътрешни закони, се
оказва, че възрастните много често в критичния периоди изостават в начините си на

взаимодействие с детето от настъпващите в него промени. Изключение прави преходът
от   предучилищна   възраст   към   начална   училищна   възраст   (средно   детство),   когато

промените в детето се явяват реципрочни на очакванията на възрастните, свързани с
превръщането му в ученик. Но дотолкова, доколкото е напълно възможно (и често се

случва) детето да постъпи в първи клас преди настъпването на кризисния период – и
съответно – преди появата на новообразуванията, характерни за следващата възраст, то

и   тук   наблюдаваме   известно   разминаване   във   взаимоотношенията   между   него   и
възрастните, само че този път в обратна посока – възрастните изпреварват в своите

изисквания   достигнатото   от   детето   ниво   на   развитие.   Тук   ще   бъде   изказано
предположението, че същото разминаване вероятно е характерно при някои личности и в

кризата на настъпването на младежката възраст, когато е напълно възможно очакванията
на възрастните отново да изпреварят процеса на реалното развитие на дадена личност.

Виготски се спира преди всичко върху развитието в детството и юношеството, очевидно
схващайки   развитието   като   процес,   свързан   само   с   техните   периоди,   следвайки

традицията на своето време, която отрича възможностите за развитие при възрастната,
вече зряла, „развита” личност. „Трудно е да си представим – пише той – че развитието

на човека в началото на възрастността (от 18 до 25 г.) би могло да се подчинява на
закономерностите на детското развитие.” (Виготски, 1984, т.4, с 255) Но с промяната на

отношението към трите периода на възрастността като даващи нови възможности за
развитие (виж Бърк, 2012; Крайг, 2001, Papalia, et all, 1989) бихме могли да се опитаме

да приложим тези идеи и към тях. 

По   отношение   на   кризите   на   развитието   все   още   съществуват   разногласия

относно тяхната закономерна поява като съществена част от процеса на развитието. Още
Виготски   пише:   „Много   автори   дори   се   съмняват   във   вътрешната   необходимост   на

тяхното   съществуване.   Те   са   по–скоро   склонни   да   ги   възприемат   като   „болест”   на
развитието, за отклонение от правилния път.” (Виготски, 1984, т.4, с. 249). М. Мийд

приема   възможността   за   безкризисно   развитие   в   определени   култури,   докато     Д.
Левинсън и Е. Ериксън смятат, че кризите са задължителни за развитието (Бърк, 2012;

Крайг, 2001; Минчев, 2011).  По отношение на Е. Ериксън може да се каже, че неговата
представа за кризите е различна от тази на Виготски. Според Ериксън  

всеки период

представлява   своеобразна   криза,   време   на   борба   между   две   противоположни   за
възрастта   тенденции.   Докато   според   Виготски:   „В   тези   периоди,   в   продължение   на

относително   кратко   време,   (няколко   месеца,   година   или   най­много   две)   са

съсредоточени резки или  генерални преломи и изменения в личността на детето. За

много кратък срок детето се променя изцяло, променят се основните черти на личността
му. Развитието приема бурен, стремителен, а понякога дори и катастрофален характер,

то прилича на революционно протичане на събитията, както по темпа на произтичащите
изменения,  така и  по  смисъла  на  извършващите  се  промени.  Тези  повратни  точки  в

детското развитие приемат форма на остра криза.” (Виготски, 1984, т.4, с. 249) т.е. за
Виготски   кризисните   периоди   са   кратки   повратни   точки   в   развитието,   а   не

продължително   време   на   борба   на   противоречия.   Мнението   на   Ериксън   се   отнася
всъщност до така наречените от Виготски „стабилни периоди”, които Ериксън схваща в

тяхната вътрешна противоречивост, която обаче не ги прави по­малко стабилни. И все
пак, разбирането на Ериксън за кризата на навлизането в младостта, макар и криза,

която   според   него   преживяват   не   всички   младежи,   удивително   съвпада   с   идеята   за
кризисното време на 17­18 година, накратко спомената от Виготски. Тук се срещаме с

нещо   удивително   –   двама   автори,   изхождащи   от   различни   позиции   и   разбиращи   по
различен   начин   понятието   „криза”   описват   по   сходен   начин   един   и   същ   момент   в

развитието, като време на проявление на кризисни черти в поведението и характера.
Бихме   могли   да   кажем,   че   откритата   от   Ериксън   криза   на   младостта   потвърждава

идеята на Виготски за кризите. Според някои автори (Минчев, 2011, с. 15) най­добре
изучени са кризите на третата година, на пубертета и на 40­тата година. Бърк посочва

мнения, опровергаващи това становище, що се отнася до кризата на 40­тата година. Но
дотолкова,  доколкото кризата на младостта,  описана  от Ериксън  представлява  едно

достатъчно добре изучено явлание, ние бихме могли да я причислим към тази група, на
добре изучените 

кризи на развитието

, (к.м.) независимо от това, че нейният автор не я

обвързва с останалите аспекти на развитието по начина, по който го прави Виготски.
Или по­скоро, би могло да се предположи, че описваната от Ериксън криза, по начина на

нейното протичане, представлява всъщност 

затегната (к.м.)

 криза на развитието, така

както, например в кризата на третата година, могат да се проявят по­силно при някои

деца белезите на кризата, докато при други те ще бъдат по­слабо изразени. Би могло да
се предположи, че всяка личност на прага на зрелостта се сблъсква с въпросите  на

идентичността, затруднените избори и натиска на обществото за навременно вземане на
„правилните” решения, така, както това се случва с младежите с манифестирана криза.

Защо обаче, често пъти наличието на кризата като закономерност в развитието

се отрича? Самият Виготски дава обяснение на този феномен: „При различните деца

критичните периоди преминават по различен начин. При протичането на кризата, дори
при най–близките по тип на развитие, по социално положение, деца съществуват много

повече вариации, отколкото в стабилните периоди. При много деца не се наблюдават
толкова ясно изразени трудности във възпитанието или намаляване на успеха. Размахът

на вариациите в протичането на тези критични възрасти при различните деца, влиянието
на   външните   и   вътрешни   условия   върху   протичането   на   самата   криза,   са   от   такова

значение, че са повод от много автори да се постави въпросът за това дали кризите на
детското развитие като цяло не са продукт изключително на външните условия и поради

това трябва да се смятат по–скоро за изключение в историята на детското развитие,
отколкото за правило” (Виготски, 1984, т.4, с.250)

Дали наистина кризата на встъпването в младостта (по Ериксън) и кризата на

40­тата година се явяват кризи на развитието в смисъл, който влага в това понятие

Виготски? За това трябва да са изпълнени няколко условия: те да разделят един период
от друг, да се забелязват в тях характерните признаци на всяка криза; да се сменя

социалната ситуация; да възникват новообразувания, характерни за следващия период;