ЛЮБОВТА И КРАСОТАТА В РАЗКАЗА „ВЕТРЕНАТА МЕЛНИЦА”

Елин   Пелин   умее   и   обича   да   се   съсредоточава   върху   опоетизиране   на   нравствените 

добродетели   на   българския   селянин   с   неговото   непомръкнало   чувство   за   красота,   жажда   за 
любов и радост от живота. Това са най-често разкази, в които поезията на човешките души се 
слива с естествената поезия и свежест на природата. Може би най-характерни разкази от този 
тип е разказът “Ветрената мелница”.

 Главният тип герои в този разказ са не жертвите, страдалците и бунтарите, а мечтателите. 

Те живеят близо до природата, като непрекъснато търсят нейното спокойствие и хармония. Това 
е любовта и красотата в разказа „Ветрената мелница”. ТАКОВА Е ИЗЛЪЧВАНЕТО НА ОБЩАТА 
ТОНАЛНОСТ НА ХУДОЖЕСТВЕНИТЕ ВНУШЕНИЯ, КОИТО СА СКРИТИ ВЪВ ВСЕКИ ДЕТАЙЛ ОТ 
ИЗВАЯНОТО ПОВЕСТВОВАТЕЛНО ПЛАТНО.

Селски чудаци, своеобразни мечтатели са двамата герои на “Ветрената мелница”—Лазар 

Дъбака и дядо Корчан. Въпреки разликата от възрастта им тези двама сърдечни, трудолюбиви и 
мечтателни селяни са свързани от общото си смътно чувство на недоволство от живота, който 
водят.   То   обаче   не   се   изразява   в   стихиен   бунт   срещу   съществуващото,   а   се   преобразява   в 
градивен творчески порив и в одухотворен полет към непознатото. В този полет вплитат любовта 
и красотата. Стихията   на   волния   творчески   труд   /стрежа   на   ветрената   мелница/,   на   песента, 
музиката, танца и играта се сливат в тържествуваща стихия на любовта, която за Елин Пелин е 
висше   въплъщение   на   житейските   ценности   и   най-цялостно   осъществяване   на   човека   по 
законите на красотата и свободата.

Разказът започва с панорамна пейзажна експозиция—“хубавия изглед, що има от четирите 

страни   селото”.   Един   детайл   в   този   пейзаж   /”големият   недовършен     и   изоставен   скелет   на 
Лазаровата ветрена мелница”/ вече загатва за някаква човешка драма, която ще се разиграе в 
разказа. Тук са нахвърлени и първите бегли щрихи на главния герой на бъдещата драма—Лазар 
Дъбака. Той е едно от олицетворенията на любовта и красотата в разказите на Елин Пелин. 
Споменава се неговата “майсторска ръка” като символ на творческото начало, намеква се и за 
шеговития му и мечтателен характер.

Чудното,   необичайното  и  легендарното   се  сливат   в  едно,   за   да  представят  любовта   и 

красотата. Внушена е представата за нещо различно от обикновено случващото се в човешкия 
делник. А това именно е любовта. Не е случайно, че около строежа на ветрената мелница – това 
свърталище на духа, се подемат и селяните като за сватба. Събират се да отиграят песните и 
танците за „Вай дудул”, да демонстрират своята жизненост, надеждите си и любовта. Това те 
правят с много красота. По „тънката и висока снага” на ветреното творение „ползва” и л
 Хукнал е да дири приказката-истина на своя живот, която и тук, както и в много други творби на 
Елин Пелин, се нарича любовта. Тя ще смъкне заклетия ерген Лазар при лудетината Христина. 
Христина „полазва”, за да възкреси Лазар. Това   е метонимично назоваване на дяволското от 
библейската   сцена   с   прелъстяването.   Възкресяването   с   праисторическия   набор   ит   изразни 
средства   на   Евините   дъщери,   филтрирани   от   строгостта   на   патриархалната   свенливост   и 
разкрити   чрез   еротичните   модулации   на   фолклорната   изразност:   „Протегна   като   гургуличка 
бялата си шийка… плесна с ръце… закачливо му се оплези…”. Лазар бавно, но сигурно влиза в 
играта. От гледането изпод вежди и уж сърдития тон, та до момента, когато очите му с друг вид 
любопитство забягват по „високата и стойна снага на момичето”.

Христина може да бъде духовно извисена и горе, и долу, защото душата `и е чиста. Тя 

остава там, където Лазар е достигнал, а в ръченицата вече се изравняват. Всичко това е красота. 
Започналата игра тласка действието към финала, към любовта. Пътят минава през порива на 
„славния някога хороигрец” и през формалностите на народния обичай – облога. Самият танц с 
естазната си вдаденост е само лирическа поанта преди събитийната. Предопределеността на 
резултата е ясен още в началото на епизода, както от емоционалното напрежение на Христина и 
спокойствието на Дъбака, така и чрез фолклорния им пластичен еквивалент: „Изви като лебед 
бялата си шийка… Той подскачаше като елен” . фолклорно обобщение на любовта и красотата в 
разказа „Ветрената мелница”.

Извън формалната, привидна логика на събитията, сбъднатата любов има своите дълбоки, 

закономерни основания. Финалът за другата мелница звучи като химн, като съвременна приказка 
за сбъднатите духовни и емоционални чудеса. „Ветрената мелница” е съвременна приказка за 
любовта и красотата.