Да поменем срама си

В „голямата“ „История славяноболгарская“ на отец Паисий, наричана макроистория, има множество 
„малки“ историйци, наричани микроистории, които пре-раз-казват1 „жития“-битията на погинали библейски 
и „човешки“ - чужди и свои царе - царували в студеното „някога“, някъде-там по незапомнени „чужди“ земи, 
и в сакралното тук-у-дома. Всяка от царските микроистории, които ще пре-раз-казва Светогорецът, е 
заровила в себе си един изтлял „малък“ живот, затова е уникална, но всеки живот е носел и нещо, което 
се е повтаряло, и там, в повторението, са скрити функционалните кодове, с които се себе-познава и себе-
съзнава, овъншностявайки себе-разказите си възрожденската ни култура. Ако тази е основната ни теза, то 
интерпретативното ядро на последващия текст ще бъде „малката“ история за „цар Самуил“, а целта на 
писането е: да се оповести как Паисий, пре-раз-казвайки за един братоубийствен позор, осъзнато заравя в 
дълбокото на тъмната памет началото на едно царско родословие.

За да изследваме структурата на една интрига, твърди Цв. Тодоров, трябва най-напред да я представим в 
резюме, където на всяко отделно действие отговаря по едно просто изречение2. Ако се доверим на 
твърдението, а то несъмнено е плодоносно, ще трябва да проверим колко, кои и какви са „простите 
изречения“ в микроисторията „цар Самуил“. И още едно теоретично предуведомление. М. Фуко говори за 
емиграция на термини от едно научно поле, където са „открити“ и дефинирани, към всякакви други полета, 
сътворени от човешкия разум3. В тази визия употребите на термините на граматиката, като: синтаксис, 
просто изречение, синтагма, подлог, сказуемо, допълнение, - в нашия текст изличават първичните си 
граматични номинации и се мислят посредством метафоричната им употреба чрез „емиграцията“ им в 
полето на повествователния дискурс, където стават повествователни части на речта4.

И така, първото повествователно просто изречение в микроисторията „цар Самуил“ е:

Докато в началото бил благоговеен към Бога и светците, и Бог му помагал5.

Повествователният подлог - цар Самуил - описва един свещен статичен ред, който не-бива-да-се-руши, 
за-да-я-има-хармонията. С езика на литературната теория тази ситуация може да се назове: преди 
интригата бе равновесието. Подлогът на първото повествователно просто изречение е именуван и е 
„професионално“ диференциран, което ще рече, че щом субектът на действието съдържа собствено име 
Самуил и нарицателното цар, то повествователният подлог първо назовава, а после и описва6 хабитуса7 
и ситуациите на подредения на-род-ен космос. Дискурсивният жанр на хабитуса, чиито етични и 
предписателни закони са неотменими, повелява: щом Самуил е цар, той непременно трябва да е такъв, 
какъвто хабитусът предписва да бъде. В хабитуалната парадигма благослучен е онзи цар, който пастри 
земята ни и множи фамилното име и семе - една професионална царска характеристика, в която 
утилитарното измерение на генеалогията е неоспоримо8. Самуил, както ще се каже, е нарушил 
единството на хабитуса.

Първото просто изречение освен подлог има и повествователно сказуемо, привидно назоваващо и 
описващо агресията (царят: нападал, разорявал, покорявал, опожарявал, разбивал, разсичал, превземал), 
която вътре в контекста на Паисиевите микроистории за своите царе всъщност има градивна функция, 
защото глаголният акт в края на веригата от причини и следствия в микроисторията „цар Самуил“ 
имплицира смислите: обичам своя на-род, обичам нашия Бог, което пък значи - силен съм; което пък 
значи - трябва да наказвам онези, които застрашават целостта на моя на-род. С този подлог и с това 
сказуемо първото повествователно просто изречение е ситуативно, то още не предвещава, че хабитусът 
ще бъде поломен. Това е изречението на равновесието, преди интригата, когато и където цар Самуил 
преживява славната си династична съдба.

Но:

После се развратил и бог го изоставил9 -

е второто повествователно просто изречение, изречението, в което от срива между власт и памет, от 
напрежението между онова, което овластеният цар трябва да помни, и това, което е забравил, се 
задвижва „но“-контрапунктът, който ще завърже интригата и ще трасира пътя към неравновесието. Оттук 
насетне неравновесието ще проникне във всички равнища на структурата и смисъла на микроисторията 
„цар Самуил“; оттук насетне от статичното предписание на първото повествователно просто изречение ще 
се премине към императива „ако не си искал да стане това, е трябвало да не правиш това“ - императив, 
чиято неотменимо смазваща мощ ще разстрои синтаксиса на микроисторията: променя се подлогът (от 
субект, който наказва другородците, Самуил се превръща в пряк обект, който ще бъде наказан), променя 
се и сказуемото (то вече не е „обичам своя на-род“, а „Убивам своя род“).

Какво всъщност се е взривило в нормативния дискурс „имам ли право да извърша това“? Пре-раз-казал ни 
го е Паисий:

Цар Самуил отначало бил благоговеен и благополучен. Много години здраво побеждавал латини и гърци, 
завзел и владял много земя от тях и преселвал народите по различни страни. Бил славен и прочут по