Цар Иван Асен II е бил голям дипломат и политик, син на цар на Асен I . 
Новият български цар Иван Асен II, както се вижда от едно известие на Ге-
орги Акрополит, бил роден около 1193/1194 година. При възцаряването на 
Борил, той бил отведен тайно при куманите от верни на асеновци боляри, 
за да не пострада при настъпилите събития. След известен престой при ку-
маните Иван Асен заедно с брат си Александър отишли при русите, където 
останали от 1207 до 1218г. През тези години двамата братя следили зорко 
събитията на юг от Дунава. Нужни им били военни сили и средства и те 
търсили надеждни съюзници както сред българските боляри, така и сред 
русите и куманите. По това време днешна Югоизточна Украйна се било 
обособило Галичко – Волинското княжество. Към края на XII в. руските 
князе в Галиция били обединени под властта на княз Роман Метиславич. 
Тук Иван Асен и Александър са подготвили една добре обучена и въоръж-
ена войска, набрана предимно между дружинницете   на отделните руски 
князе. Двамата братя изчаквали благоприятния момент за военни действия 
срещу   Борил,   като   поддържали   връзка   с   недоволните   българки   боляри. 
През 1217г., както се казва с военната подкрепа на руси и кумани Иван Ас-
ен   педприел   обсада   на   Търново.   След   като   привържениците   на   Борил 
разбрали, че превесът на силите е на страната Иван Асен, те се присъедин-
или към него. Той овладял столицата, а Борил останал, се опитал да избяга 
но бил заловен и ослепен. Новият български владетел поел управлението 
под името Иван Асен ІІ. Политическата обстановка през началните години 
от управлението на Иван Асен ІІ била твърде слажна. Напредналият проц-
ес на феодализация и тенденция към политически сепаратизъм довели до 
отцепването на Родопската област, където се бил утвърдил като самстояте-
лен владетел споменатия деспот Слав. Лавирайки умело между Латинска 
империя, епирска държава и България, деспат Слав все повече укрепвал св-
оите позиции. Неговата резиденция продължавал да бъде Мелник, а главен 
съюзник епирския владетел Теодор Комнин. Със самочувствието на почти 
независим владетел Слав издал през 1220 г. На гръцки език една грамота за 
манастира “Св. Богородица Спилеотиса” край Мелник, с която дарявал на 
манастира селото Катунци заедно с имотите и жителите му. Този документ 
следва образеца на византийските дарствени грамоти и свидетелствува за 
независимостта на деспот Слав от българския цар, за кагото в документа 
дори не се споменава. Феодален владетел в Скопската област през първите 
години от управлението на Иван Асен ІІ бил протосеваст Прибо. Безспор-
но е имало и други феодали, чиито имена не са стигнали до наши дни. Уп-
равителите на отделните административни области били и феодални владе-
тели, които разполагали със зависими селяни и феодален имунитет. Под 
умелото ръководство на българския  цар обаче техните земи постепенно 
минали под негова власт. Част от болярите заели добре платени админист-
ративни служби, а непокорните били отстранени. Така централната власт 
постепенно укрепнала. Тежкото външно – и  вътрешнополитическо наслед-

ство от времето на Борил, борбите между Латинската империя, Никея и 
Епир – наследниците на Византия – и изобщо сложната политическа обста-
новка налагали на българския владетел да действува предпазливо и по-ско-
ро с дипломация, отколкото със силата на оръжие. През 1217 г. Унгарският 
крал Андрей ІІ е предприел кръстоносен поход за освобождаване на Еруса-
лим, но след няколко безуспешни военни дейсвия бил принуден  да се вър-
не обратно. На връщането от Антиохия вече през 1218 г. Той пристигнал в 
Никея, където сключил съюз с император Теодор І Ласкарис. По-нататък 
войските на унгарския крал трябвало да минат през България. Иван Асен ІІ 
се съгласил да разреши свободното им преминаване при условие Андрей ІІ 
да сключи с ниго съюз и да му даде дъщеря си за съпруга. Придложинието 
било прието и след като папата изпратил разрешение за брака, унгарската 
принцеса Ана-Мария била провъзгласена за българска царица през 1221 г. 
Предишната съпруга на Иван Асен, която в Бориловия синодик се спомен-
ава също под името Ана, постъпила в манастир. Едновреминно със сключ-
ването на брака белградската и Браничевската област, владени дотогава от 
Унгария,   биле   присъединени   към   българската   държава.   Същевременно 
българите проникнали в западната част на днешно Влашко, между Желез-
ни врата и р. Олта. При промената политическа обстановка в Европейския 
югоизток се засилили двете нови политически формации: епирската държ-
ава, станала притегателен център за гърците от континента, и Никейската 
империя която обединила в своите предели повечето от малоазийските гъ-
рци. Владетелите на двете държави преследвали една и съща цел – да завл-
адеят Цариград и да възстановят Везантийската импария. Епирската държ-
ва със столица град Арта обхващала първоначално Епир, част от Югозапа-
дна Македония и Южна Албания с драч. През 1215 г. След смъртта на не-
йния пръв владетел Михаил Комнин, на престола дошъл неговия брат Тео-
дор Комнин. Възползуван от слабостта на Латинската империя след смърт-
та на император Хенрих през 1216 г. Както и от междуособиците при Бор-
ил, Теодор Комнин в продължение на няколко години завладял почти цяля 
Македония и Западна Тракия. След това той нападнал Солунското кралст-
во и го присъединил към дължавата си. Охридския архиепископ Димитър 
Хоматиан провъзгласил през 1224 г. Теодор Комнин за император. Целта 
на Епирския владетел обаче като вече бе изтъкнато била да влезе в Царигр-
ад и да възстанови Византийската империя. Завладяването на Солунското 
латинско кралство и разширяването на територията на епирската държава 
увеличавали изгледите за успех на Теодор Комнин в борбата му за възста-
новяване  на Византийската  империя.  Същевременно  обаче  нараствала и 
моща   на   Никейската   държава.   Никейскит   император   Йоан   ІІІ   Дука 
Ватаци /1222 – 1254/ завзел по-голямата част от латинските владения в 
Източна   Тракия   и  много   от  Егейските  острови.   Владетелите   на  Епир  и 
Никея   не   си   сътрудничели   в   борбата   срещу   общия   враг   –   Латинската 
империя   ,–   а   вра-ждували   помеждуси   и   всеки   стремял   да   влезе   пръв   в 

Цариград и да стане възстановител на Византийската империя. На фона на 
съперничеството между двете гръцки държави и на залязващата Латинска 
империя започнал и възходът на северната им съседка България при Иван 
Асен   ІІ.   Издигане-то   на   българската   държава   се   дължало   не   само   на 
противоречивите интере-си на съседните страни, но и на обстоятелството, 
че   в   голяма   част   от   тери-ята   на   епирската   държава   населението   било 
българско   готово   при   първа   възможност   да   се   присъедини   към   своите 
съотечественици.   Разширяването   на   епирските   владения   в   области   с 
българско население е отбелязано и от съвременните византийски автори. 
В епирската държава живеело компакт-но бългазско  население, с чиито 
традиции   епирският   владетел   да   се   съобр-азява.   През   1225   г.   Теодор 
Комнин завладял почти цяла Източна Тракия, превзел Одрин и Димотика 
опустошил   околностите   на   Виза   и   стигнал   до   стените   на   Цариград. 
Западните Родопи все още се намирали под властта на деспот Слав, по 
името когото били наречени Славееви гори, но опастно-стта от нахлуване 
на   Теодор   Комнин   в   южните   български   предели   сериоз-но   нарастнала. 
Налагало се българският владетел да вземе мерки, за да се ограничи по-
нататъшното напредване на този опасен съсед. По същото вр-еме военните 
действия между Епир и Никейската империя не преставали. Борбата  се 
водела   за   завладяването   на   Източна   Тракия   до   долното   течение   на   р. 
Марица   с   важния   стратегически   център   Одрин.   За   да   си   осигури   тила 
откъм българите, Теодор Комнин сключи съюз с тях. Съюзът бил скрепен 
чрез женидбата на Мануил Комнин, брат на епирския владетел с Мария, 
дъщеря на цар Иван Асен ІІ от негов предишен брак. Съюзът обаче се оказ-
ал нетраен. Противоречивите интереси на двете страни скоро довели до въ-
оражен конфликт. Сблъскването станало неизбежно при новия обрат на съ-
битията на Латинската империя. През 1228 г. Починал император Роберт 
дьо Куртене и престолът бил зает от малолетния му брат, единадесетгоди-
шния Балдуин ІІ /1228 – 1256/. При нарастващото могъщество на Теодор 
Комнин, чиито владения приближавали към Цариград, управляващите кръ-
гове на Латинската империя  решили да предложат българския цар за реге-
нт   и   настойник   на   малолетния   Балдуин.   Иван   Асен   ІІ   с   готовност   се 
съгласил с това предлажот. Съюзът бил скрепен с годежа на Балдуин с дъ-
щерята си българския цар Елена, която тогава била едва на две – три годи-
ни. С оглед на малолетието на годениците, а и поради настъпилата наскоро 
промяна в политиката на Латинската империя бракът бил отложен за по – 
късно. При сключването на договора Иван Асен ІІ поел задължението да 
отвоюва всички теритоори в Тракия, които Латинската империя била загу-
била. Това свидетелство на западния хронист Марино Сануто разкрива пр-
ичините поради, латинците решили да привлекат българския като съюзник 
и регент на малолетния имперотор. В лицето на Иван Асен ІІ те виждали 
равностоен противник на епирската държава, който при това би могъл да 
им върне завзетите от нея земи в Тракия. По този начин пред българската 

държава се откривали широки възможности. Регентството над малолетния 
цариградски император означавало утвърждаване на българското влияние 
в Цариград. Договорът с латинците дал възможност на българите да си въ-
рнат загубената по време на Борил Пловдивска област. Сега тя била отново 
присъединена към българската държава. Споменът за тези събития е отраз-
ен в надписа, намерен южно от крепоста Кричим на една скала на левия 
бряг на р. Въча. Надписът гласи:”На този камък седя цар Асен, Когато зав-
зе Кричим”. Съюзът между българи и латинци разтревожил епирския влад-
ел. Нарастващата мощ на българската държава осуетявала надеждите на 
Теодор Комнин за възстановяването на Византийската империя. Без откри-
то да нарушава съюза с българите, той започнал да се готви за война. През 
1229 г. Теодор Комнин се обърнал с молба за военна помощ към германск-
ия император Фридрих ІІ Хохенщауфен, но не получил очакваното от него 
съдействие. Все пак водинете преговори за съюз с германския император 
разтревожили латинците и през есента на 1229 г. техният покровител папа 
Григорий ІX предал на анатема Фридрих ІІ Хохенщауфен и Теодор Комн-
ин. Преди да насочи удара си към Цариград, Теодор Комнин решил да нап-
адне българите. За тази цел той временно сключил примирие с другия си 
враг – Латинска империя. Според византийския лерописец Георги Агрипо-
лит в ранната пролет на 1230 г. Теодор Комнин се отправил с многобройна 
войска срещу българите. Гърците обаче не тръгнали по най-прекия път от 
юг през долината но Струма, а минали през Тракия, насочвайки се към Од-
рин. Епирският владетел вероятно е възнамерявал да владее Пловдивската 
област и да изолира България от Латиската империя. Чрез нанасянето на 
съкрошителен удар на българите той смятал да осигури тила си и да напад-
не Цариград. От Одрин Теодор Комнин се насочил нагоре по течението на 
Марица. С неголяма войска от българи и с отред кумани, чийто брой непр-
евишавал 1000 души, Иван Асен ІІ смело се понесъл срещу врага, като 
издигнал на копие нарушения от епирците писмен договор. 
  На 9 Март 1230 г. двете войски се срещнали северозападно от Хасково на 
мястото, наречено Клокотница. Войските на Теодор Комнин били разбити, 
а самият той попаднал в плен заедно с близките си и висшите длъжностни 
лица. Заловени били и голям брой пленници. Иван Асен ІІ се отнесъл чове-
колюбиво към тях и освободил обикновените войници, изпращайки ги по 
домовете им. Той постъпвал така не само от хуманни, но и от политически 
съображения, защото искал да ги спечели на своя страна. И наистина, кога-
то продължил похода си, всички му се подчинявали без кръвополития и 
под негова власт скоро поднали Одрин, Домитика, цялата тема Волерон, 
Сяр, Пелагония, Прилеп и земите около тях. Сега българския владетел кръ-
стосал   с   войските   си   Велика   Влахия   /Серна   Тесалия/,   завладял   и 
Албанов /севереизточно от драч/. Постигнал своята цел, той се върнал в 
страната  си,  оставяйки  някои  от  крепостите  да  се управляват   от гърчи. 
“Всички се възх-ищавали от него – пише Георги Акрополит, - защото не се