МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС - „ДОН 

КИХОТ”

ДОН КИХОТ И САНЧО ПАНСА - 

КОНТРАСТ И ЕДНАКВОСТ

 
Със средствата на комичното Сервантес пресъздава в своя роман „Дон Кихот” трагедията на един 
човешки живот. Вярата, идеала, възвишените стремежи на Дон Кихот са отхвърлени от суровата 
действителност. Като ренесансов мислител той ни внушава, че всичко в този свят е относително, че 
най-важното за човека е да съхрани своята нравственост, духовния си аристократизъм, свободната 
си душа, а най-страшното е незачитането на човешката личност.
В началото на творбата Дон Кихот и Санчо Панса са две противоположни личности: единият - 
представител на дребното благородничество, другият -необразован селянин; единият - романтик и 
идеалист, другият - прагматик и материалист...
Философията на Дон Кихот е разбираема - трябва да претвориш в дела своя идеал, да оставиш след 
себе си следа, да се опиташ да направиш света по-добър, по-справедлив, по-съвършен. Идалгото е 
безкрайно далеч от всичко земно. Той сякаш е изтъкан само от вяра, идеал и фантазия. Неговият 
свят е свят на хармонията, благородството и абсолютната свобода на духа.
За разлика от него, Санчо Панса е съвсем земен, човек от простолюдието, обременен с жена, деца и 
житейски проблеми. Той е лаком, хитър, страхлив, предпазлив, остроумен и практичен. Реалист, 
стъпил здраво на земята, Санчо вижда света такъв, какъвто е в действителност. Не го блазнят 
великите дела на неговия господар. Той е щастлив, когато добре е хапнал, пийнал и се е наспал. 
Господарят му се хвърля в нови и нови приключения, никога не се замисля за тежките последствия 
от неравностойните двубои, в които участва, не цени живота си. А неговият спътник предпочита да 
бъде безпристрастен наблюдател, да „отърве” кожата си - всяко нараняване за него е болезнено. 
Рицарят е готов да умре заради несъществуващата Дулсинея, но не и да се отрече от нея: „Дулсинея 
Тобоска е най-хубавата жена на света.” Санчо не е способен да защитава своята Тереза с толкова 
жар и смелост.
Двамата - рицар и оръженосец, водят безкрайно разточителни, забавни, винаги интересни 
разговори. Дон Кихот свиква с цветистата и обагрена с мъдрости реч на своя оръженосец и все 
повече се вслушва в нея. Санчо Панса е заинтригуван от „лудостта” на господаря си и взема частица 
от нея. Рицарят дава първите уроци по хуманност на своя оръженосец и същевременно изповядва 
пред него своите възгледи за живота, вярата си в доброто, своя идеал за свобода, хармония и 
човешко щастие. Санчо се докосва до един непознат, но интересен свят. Прав е Дон Кихот, когато 
казва, че „не е важно с кого си расъл, а с кого си пасъл”. Мечтите на смелия идалго допадат на 
оръженосеца. Той също попада в плен на идеала, въпреки че не осъзнава този факт веднага. 
Добротата и благородството са природно заложени у него, но Дон Кихот е този, който ги провокира, 
открехва в съзнанието на своя оръженосец тайните им вратички.
Промяната у Санчо се усеща най-осезателно в дните на неговото губернаторство. Той издава мъдри 
наредби, налага справедливи наказания, издига на почит благоприличието и честността, грижи се за 
бедните, но и не забравя потеклото си. Остава си Санчо Панса, този, който не може да обуздае 
естествените си влечения - „тъй като коремът поддържа сърцето”. Санчо има реална представа за 
възможностите си и сам се отказва от управлението, разбирайки истината, че свободата е най-
голямото човешко благо: „Сторете ми път, сеньори, и ме пуснете да се върна към предишната си 
свобода... Не съм да бъда губернатор... Добра си е жабата в гьола... Всеки трябва да върши работата, 
за която е роден. ”
Оръженосецът е духовен син на Рицаря на „печалния образ”. Санчо научава много от уроците по 
мъдрост, честност, доблест, човечност, които Рицарят му дава.