ЗА НАЦИОНАЛНАТА ЕПОПЕЯ „ПОД ИГОТО"

(Жанрово-композиционни особености и идейно-емоционален патос)

Милена Цанева

Както и други национални шедьоври, влезли в съкровищницата на световната 
литература — както „Пан Тадеуш" на Мицкевич, както „Клетниците" на Юго — най-
хубавият роман за България е писан в изгнание. И навярно тъкмо затова е така 
опияняващ неговият национален аромат.

Романът „Под игото" — този удивителен епичен връх, с който започва историята на 
българския роман — е създаден в основната си част през 1887— 1888 г. в Одеса, където 
Иван Вазов намира убежище след започналите в България гонения срещу русофилите.

„Много скръб, много мъки изпитвах там по изгубеното отечество — разказва авторът в 
предговора към петото издание на книгата — Умът ми, сърцето ми, душата ми 
постоянно летяха към него. Но ето, дойде ми вдъхновението да напиша тоя роман и аз 
задишах пак въздуха на България "

„Въздухът на България" — това е действително най-точното определение на 
художествената атмосфера на „Под игото". Скръбта по изгубеното отечество е най-
непосредственият повод за неговата поява. Както в древния мит за Антей, без 
ободрителния допир до родната земя и поетичното вдъхновение, и цялата душевност на 
Вазов губеха жизнени сили. И той се бе заловил за този роман — като спасение от 
измъчващата го дълбока носталгия, като духовна съпротива срещу опошляващата 
атмосфера на дребнави политически интриги, завладяла емигрантските кръгове в 
Цариград и Одеса.

Но тази носталгия на духа е само последният емоционален стимул за появата на едно 
произведение, което Вазов просто не можеше да не напише. Защото то бе органичен 
израз на неговия съкровен жизнен и исторически опит, кристализация на 
незабравимите спомени от патетичните дни на неговата младост. Към него го водеше 
целият му жизнен и творчески път. Неща повече — романът „Под игото" (1889—1890) 
бе закономерен продукт на българското художествено развитие от този период, 
блестящ завършек на едно преходно литературно десетилетие. Десетилетие, в което в 
следосвобожденската ни литература, изправена пред дебрите на новата буржоазна 
епоха, избуява в последен предсмъртен цъфтеж националният патос на Българското 
възраждане.

1878 година приключи един бурен национален летопис, в който българската литература 
и българската история се бяха сливали с непринудена изначална естественост. 
Творците все още чувствуваха литературната си дейност като пряк израз на своя 
патриотичен и граждански дълг. В естетическите им представи литературата бе в най-
непосреден смисъл художествена летопис на националната съдба. Духовните им 
търсения се пречупваха през едно основно и определящо понятие — България. 
Творчеството им се отличаваше с органичен патриотично-демократичен патос и широк 
епичен размах на художественото мислене. Интересът към развитието на отделния 
човек се засланяше от интереса към развитието на обществото. Отделянето на 
индивида от народната маса като самостоятелна духовна ценност, загатнато вече в 
областта на лириката, щеше да стане литературна закономерност едва през следващото 

десетилетие. В поетическата тематика вече се бе наложила съвременността, но 
белетристиката бе още изцяло под обаянието на големите събития от близкото минало. 
Художественото претворяване на тези събития обаче вече ставаше в нови идейно-
естетически координати. Това, което доскоро бе нажеженият въздух на настоящето, 
сега се преобразяваше в художественото съзнание в минало, в спомен, подчинен на 
чувството за историческа перспектива. След периода на непосредннте емоционални 
реакции дошло бе времето на широките художествени обобщения и исторически 
равносметки. Зараждащото се ново художествено мислене обогатява и преосмисля 
възрожденските традиции и на фона на един все още примитивен литературен живот се 
извисяват монументални в своята обществена и естетическа значимост върхове.

Патриотичният патос на творците на художественото слово вече се пречупва през 
разочарованието от буржоазната деформация на предосвобожденските идеали, но тази 
събудена критическо-аналитична насоченост все още се засланя от възвишените 
романтични полети в света на национално и исторически значимото. В българската 
литература вече се е очертала една определено критическореалистична струя, но тя все 
още е преди всичко стимул, за да изпъкне по-ярко основната героично-патриотична 
тема на десетилетието.

През 80-те години близкото минало на България, което художникът вече можеше да 
обгърне от дистанцията на историческата освободителна дата, става основна, 
определяща тема на Вазовото творчество и преди всичко на неговата белетристика. 
Тогава именно той създава поетическия цикъл „Епопея на забравените" (1881 — 1884) 
и повестта „Немили-недраги" (1883), които обезсмъртиха безкористния и чист 
патриотизъм на предосвобожденските борци, забравени и пренебрегвани от новото 
неблагодарно време.

Но широкият размах на неговите национални обобщения не се изчерпва с патриотично-
героичната тема. Художествените интереси на Вазов обемат предосвобожденската 
епоха в цялата й широта, във всичките й — и исторически, и битови — измерения. 
След „Епопея на забравените" и „Немили-недраги" той написва хумористичната битова 
повест „Чичовци" (1885). Едно произведение, в чийто непринуден смях намират 
непосредствен художествен израз първите му и най-свежи впечатления от живота. 
„Епопея на забравените" — това е големият живот на нацията, миналото в цялото му 
величие, историята в целия й ръст. „Чичовци" — това е малкият живот на малките хора, 
миналото като всекидневие, историята като бит. По време на емигрантските години в 
Одеса тъгата по изгубената родина слива тези две еднакво закономерни за творческото 
развитие на автора художествени начала, оживява в своето естествено единство 
битовото и историческото време на нацията и така се ражда романът „Под игото" — 
тази малка енциклопедия на българския живот от последните години на османското 
иго.

Това е първият роман на Вазов, написан само шест-седем години след началните му 
стъпки в прозата, но неговата органична връзка с духовния опит на обществото и с 
художествения развой на автора го превръща във върховно дело на един творчески 
живот. Това е всъщност и първият истински роман в младата българска белетристика, 
но, роден под тласъка на епохалните исторически сътресения, търсещи своето 
художествено осмисляне, той се нарежда между класическите постижения на 
европейския роман, сродявайки се с една от най-новите тенденции в неговия развой — 
създаването на романа-епопея.

Създавайки своя пръв роман, на който бе съдено да стане един от шедьоврите на 
българската литература, Вазов обаче не можеше да не се опре на установената от 
неговите предшественици прозаична традиция и той се опита да вкара своя широк 
епичен замисъл в рамките на една приключенско-романтична сюжетно-фабулна схема. 
Но свежата сила на неговия непосреден талант, в която намират израз най-самобитните 
линии на новобългарската белетристика, спонтанно разчупва и новаторски преобразява 
възприетия по инерция повествователен модел.

[1]

Именно тази жанрово-стилова специфика не разбират ония критици на „Под игото", 
които не могат да простят на автора немотивираните от реалистично гледище 
романтични ефекти. По друг начин тази специфика, струва ми се, не отчитат и ония 
изследователи на романа, които пък изравняват по характер и значение стилово 
разнородните елементи в неговата художествена структура.

Жанрово-стиловото своеобразие на Под игото" е в непринуденото съчетание на една 
романтично-приключенска сюжетно-фабулна линия,, свързана с определен главен 
герой, и широкия замисъл на роман-епопея; в контрастното и същевременно органично 
преплитане на епично спокойните битово-реалистични изображения с ярките ефекти на 
една романтична струя, пронизала не само сюжетно-композиционната, но и образната и 
стилно-езиковата система на романа. И това е може би най-характерната черта в 
художествената физиономия на „Под игото", специфичното чисто вазовско 
своеобразие, неповторимият колорит на един преходен период от българското 
литературно развитие. 

„Из живота на българите в навечерието на Освобождението" — това характерно 
вазовско подзаглавие ни води към самата същност на „Под игото", уточнявайки със 
своеобразен художествен педантизъм онова, което се съдържа още в самото заглавие на 
прочутия Вазов роман. Въпреки наличието на една централна романтично-
приключенска сюжетна линия, свързана с определен главен герой, истинският 
художествен обект тук са не характерът и съдбата на този герой, а битът, душевността 
и историческите съдбини на неговия народ. Приключенията на романтичния рицар на 
националната революция Бойчо Огнянов са само една ярка пътеводна нишка, която 
спомага да се разгърне широкото битово-реалистично изображение на българското 
общество и да се внуши патриотичната патетика на епохата. Мирната семейна вечеря у 
бай Маркови, кървавата сцена във воденицата, мъжкият манастир с неговите 
разнородни обитатели, женският метох с неговите разпоречиви сплетни, изпитът в 
училището, гуляят на Силистра йолу, представлението. .. всеки следващ момент от 
действието има за цел да разкрие не толкова нова черта в ясния и определен още от 
самото начало характер на главния герой, колкото нов момент от бита и душевността 
на предосвобожденския българин. Затова в композиционната схема на романа 
получават такова централно място и битови картини, които по отношение на 
приключенската фабулна линия не изпълняват никаква съществена функция — като 
знаменитото представление на „Многострадална Геновева" или гостната стая на бай 
Маркови с нейния трогателно-наивен „ермитаж". Основен герой на „Под игото" е 
сборният образ на българския народ и една от основните задачи на автора е да даде 
художествен израз на изкристализиралата във формите на бита народопсихология на 
българина от тази епоха.

Битовите изображения в „Под игото", в които така пълнокръвно се изявява 
пластическото майсторство на художника, са продължение на една от най-самобитните