Творчеството на Пенчо Славейков е изключително разнообразно и 
многопосочно в тематично и жанрово отношение. Въпреки обаче 
многобройните декларации, че поетът не трябва да живее с обикновените 
неща от живота, защото той има по-възвишени цели и задачи, Славейков 
остава трайно свързан със съдбата на народа си, с демократичните и 
хуманистични традиции на българската литература. В текстовете му можем 
да открием реалистично изобразени бита и душевността на нацията.

Подобно творческо поведение е естествено, защото бащата на Пенчо – 
Петко Рачев Славейков, е бил изключително пристрастен към българския 
фолклор и е възпитал преклонение и уважение към народните песни, 
легенди, приказки и поговорки у сина си. Затова и съвсем естествено се 
раждат творби, които са изградени върху фолклорни мотиви и отразяват 
патриархалния бит и душевност на селянина от онази епоха. Един от 
основните проблеми е този за битието, в което любов и смърт често вървят 
заедно.

Тази тема присъства в битовите и битово-психологически поеми от 
стихосбирката “Епичеки песни” – “Неразделни”, “Чумави”, “Ралица”, “Бойко” 
и др. В патриархалния свят законите не се интересуват от любовта, но 
Славейков е модерен творец и решва проблема от гледна точка на новото 
светоусещане.за него любовта винаги има трагична съдба, защото силата и 
се проверява не в миговете на щастие, а в житейските изпитания. Героите 
му следват нейния повик, осъзнават силата и, борят се за нея, дори и след 
като са я загубили. Смъртта очертава нови хоризонти на нейното 
съществуване – в спомена за щастието, в дълга към детето или в 
митичното сливане на влюбените души след смъртта.

Един от текстовете, в които присъства този проблем и дори е изведен на 
преден план, е поемата “Неразделни”. Построена като разказ в разказа, тя 
посочва едно типично за патриархалния свят събитие. Родителите имат 
право да се разпореждат с бъдещето на децата си, да ги годяват по свое 
усмотрение, без да се съобразяват с техните желания и чувства. Любовта 
няма значение за запазване на рода, имуществото и продължаването на 
живота.

Това предопределя съдбата на Иво и Калина. Те се обичат силно и чисто, 
искат да поделят живота си. За девойката тази любов е като “драголюбно 
слънце” и осмисля битието и. Силата и верността и обаче трябва да бъде 
проверена в изпитанието – родителите на двамата млади не одобряват 
тяхната любов. Иво е принуден да се ожени за друга и, за да не измени на 
своето сърце, се самоубива. Като разбира за трагичната развръзка на 
обичта си, Калинастига до трупа на любимия, взема ножчето, с което той се 
е пробол и също слага край на живота си. Тя изповядва, че “мъртви ние пак 
се любим и смъртта за нас е сладка!” Поради самоубийството, което бог 
отрича, те не са погребани на осветена земя в гробищата, а край реката.