VIII. ИЗГРАЖДАНЕ НА НАЦИОНАЛНА АРХИВНА СИСТЕМА. 
СПЕЦИАЛИЗИРАНО АРХИВНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО След Втората световна война 
постепенно се развива и даже се закрепя законодателно една прекалена и всеобхватна, 
тоталитарна по характера си грижа към наследените от ми¬на¬лото и към създаваните 
в съвременността документални масиви. Няколко са факторите, повлияли за 
настъпилото веднага след вой¬ната видимо раздвижване в архивната област. Първият 
от тях е достиг¬на¬лото вече до краен предел раздразнение на културната 
общественост.Значително се активизира преди всичко събирателската дейност на 
архивните звена към Народната библиотека в София, БАН, МНО, Столичната община, 
на музеи и биб¬лио¬теки в други градове на страната. Появяват се и първи 
законодателни актове по чисто архивни въпроси. 1947 г. видни учени, членове на 
Академията, също поставят на разглеждане въпроса за учредяване на "Държавен 
архив", а през есента и зимата на 1949 г., след появили се нови сигнали за безразборно 
унищо¬жа¬ване на документи, Академията прави две предложения до Министер¬ския 
съвет за решаване най-сетне на наболелия въпрос за архивите. Проявил се обаче и един 
втори фактор, оказал се решаващ. Това бил стремежът на новата администрация във 
всяко едно отношение да се уеднакви със съветската, а този стремеж, от своя страна, 
бил следствие от създалото се сходство в икономическата област. Бързо става ясно, че 
съветските държавни архиви се ръководят от Министерството на вътрешните работи и 
там именно е командирован директорът на Народната милиция Благой Пенев, за да 
проучи опит. В свой подробен доклад от декември 1948 г. генералът обрисувал най-
ха¬рактерното за съветската архивна система и набелязал основните въпро¬си, които 
следвало да се решат и в България (закон, помещения, кадри и пр.). Москва пристига 
като консултант заместник-началникът на Гла⬬¬ното управление на архивите на 
СССР Николай Прокопенко и се съставя текстът на първия в историята на България 
цялостен законодате¬лен акт по организацията на нейните архиви - Указ № 515 на 
Президиу¬ма на Народното събрание от 10 октомври 1951 г. за Държавен архивен фонд 
на Народна република България. След няколко месеца е издаден и подзаконовият акт. 
И се пристъпва към изграждане на мрежата от държавни архиви и се слага началото на 
архивно образование в страната ни – специалност "Архивистика" във Философско-
Историческия факултет на Со¬фийския университет. Подобно уеднаквяване на 
архивното законодателство и на архив¬ното дело като цяло със съветското се 
предприема във всички източно¬ев¬ропейски страни, преустроили се според 
съветската икономическа и политическа система. Законодателните актове от 1951-1952 
гг. имат изключително голя¬мо значение за архивното дело в България. Чрез тях се 
въвежда принци¬път на централизация, възприет вече във всички културни страни и се 
спира безконтролното унищожаване на националното документално богатство. 
Възприетият през 1951-1952 гг. подход за определяне състава на Държавния архивен 
фонд е подчертано тоталитарен. В този фонд влизат "всички (!) документални 
материали, които имат политическо, научно и практическо значение, независимо от 
тяхното времепроизхождение, съ¬държание, оформление, техника и начин на 
възпроизвеждане, които са се образували: А. След 9 септември 1944 г. и Б. До 9 
септември 1944 г Тази цялостна, пълна централизация създава един изключителен 
ин¬формационен комфорт за потребителите на архивна информация. Те я имат събрана 
в пълнота и професионално поднесена за използване в чи¬талните на съответните 
архивни звена. Системната и мащабно разгърната събирателска дейност през 
последвалите десетилетия позволила да се комплектуват архивите със значителна по 
обем и многообразна по съдържание архивна доку¬ментация, а това било крайно 
необходимо, тъй като почти всички тези архиви тръгвали от абсолютната нула. С 
отделни свои постановки обаче Указът бил краен за българските условия и за