АДМИНИСТРАТИВНО-ТЕРИТОРИАЛНОТО УСТРОЙСТВО 
background image

АДМИНИСТРАТИВНО-ТЕРИТОРИАЛНОТО УСТРОЙСТВО 

В БЪЛГАРИЯ

/Ретроспективен анализ/

Административно-териториалното   устройство   е   основен,   неотменим 

принцип в организацията и управлението на всяка страна. На практика то се 

реализира чрез нормативни актове и е част от цялостната държавна политика, 

насочена   към   поддържане,   оптимизиране,   планиране,   координиране   и 

управление на пространствената организация на социално-икономическия и 

културния живот в държавата. 

Административно-териториалното   устройство   отразява   най-пълно   и 

цялостно демократичния характер и съдържание на държавното управление – 

чрез   съчетанието   между   възприетия   и   утвърден   модел   на   политическа 

организация   в   обществото   с   принципите   и   същността   на   действащото 

държавно устройство. От тази гледна точка процесът на административно-

териториалната организация не трябва да се възприема и оценява само като 

дейност   по   разделянето   (поделянето)   на   националното   пространство   на 

териториални единици (общности) и формирането в тях на институции за 

провеждане   и   реализиране   на   държавна   и   местна   политика.   При   новите 

реалности и предизвикателства в страната административно-териториалното 

устройство придобива и качествено различни функции – например, фактор за 

осъществяване   на   преход   към   балансирано   и   устойчиво   развитие   на 

отделните   части   (райони)   на   България,   функционалното   му   обвързване   с 

провежданата политика на регионално развитие и устройство на територията, 

осигуряването   на   относително   равен   достъп   до   услуги   на   населението   на 

страната, ефективно и справедливо разпределение на финансовите ресурси в 

националното   пространство.   Ето   защо   научнообоснованото 

административно-териториалното   устройство   (АТУ)   на   България   изгражда 

базиса,   фундамента,   на   който   и   чрез   който   се   осъществява   регионалната 

политика и регионалното развитие. 

background image

1. Административно-териториално устройство на България 

през периода 1947 – 1990 г.

През този период се приема Конституцията на България от 1947 г., а 

по-късно чрез референдум се приема и нова Конституция от 1971 година. 

Това   са   двата   закона,   които   определят   системата   (модела)   на 

административно-териториалното устройство. След 1947 г. се възприема (по 

традиция) тристепенната система на териториално деление на страната, като 

отново се въвеждат окръзите, околиите и кметствата. През 1949 г. областите 

се закриват и се създават окръзи – общо 14. Създават се и околии, но броят 

им се увеличава - от 102 през 1949 г. до 117 - през 1959 г., когато се закриват 

(Вж. Приложение № 1). 

Конституцията   на   Р   България   от   1947   г.   въвежда   като   органи   на 

местната   власт   общинските   и   околийските   народни   съвети.   За   органи   на 

изпълнителната   власт   са   определени   общинските   и   околийските   управи 

(администрации). Изпълнително-разпоредителните органи на местната власт 

функционират   в   хоризонтален   план   със   съответния   народен   съвет,   а   във 

вертикален план със съответните органи на държавно управление (чл. 51, чл. 

54). Важна особеност  е, че  общинските и околийските народни съвети  се 

формират чрез преки избори (чл. 48). Въпреки това функциите, които им се 

възлагат,   произтичащи   от   нормативните   актове,   са   свързани   главно   като 

държавни   органи,   а   не   толкова   като   органи   на   местното   самоуправление. 

Възприетият   модел   на   взаимодействие   между   държавното   управление, 

административно-териториалното   устройство   и   местното   самоуправление, 

независимо че съдържа елементи на пряка и представителна демокрация, е 

доминиран   от   административни   подходи   на   съподчиненост   и   управление. 

Друга   особеност   е,   че   през   периода   1947   –   1959   г.   броят   на   общините   в 

страната е най-голям – общо 2178 (в цялата история на административно-

териториалното   устройство   от   Освобождението   до   сега).   Този   подход   на 

управление съдържа и положителни страни – например намалява средният 

брой население в границите на една административно-териториална единица 

background image

–   изключително   важно   условие   за   по-ефективно   самоуправление   и 

управление на страната. За периода 1949 – 1959 г. средният брой население 

на   един   окръг   е   516 279   души,   на   една   околия   -   61 777   души,   а   на   една 

община   -   3 319   души.   Прави   впечатление,   че   1959   г.   се   очертава   като 

граница,   след   която   всички   промени   в   административно-териториалното 

устройство са насочени към увеличаване броя на населението в създаваните 

през отделните години окръзи, области, селищни системи и общини. Според 

нас   това   е   един   неправилен,   погрешен   подход   в   административно-

териториалното устройство на страната, който отново трябва да се изведе от 

ръководството на БСП и много внимателно и прагматично да се постави на 

дискусия ( задължително на експертно равнище). Един от ограничителните 

принципи   в   тази   дискусия   трябва   да   бъде   не   обединяване   (сливане)   на 

общини поради изключително малкия брой население в някои от тях, а точно 

обратното–   увеличаване   броя   на   общините   поради   изключително   тежката 

демографска криза в страната с цел постигане на относително балансирано и 

устойчиво регионално  развитие на селищната мрежа. 

В   сравнителен   план   изследванията   на   функциите   и   структурата   на 

околиите   като   органи   на   местната   власт   са   малко.   Дори   в   интересното 

изследване   на   проф.   Станчо   Чолаков   от   1936   г.   “Наука   за   общинското 

самоуправление”   на   околията   не   се   отделя   внимание.   Той   анализира   по-

подробно две административно-териториални единици на самоуправление  - 

община и окръг (с. 67-73). Характерно е, че околиите не се определят като 

органи   на   местното   самоуправление.   Те   изпълняват   главно   свързващи   и 

координиращи   функции   между   общините   и   окръзите.   Освен   това 

административните центрове на окръзите в България са се поделяли на две 

околии с общ център – например Бургаска околия и Бургаска селска околия; 

Плевенска   околия   и   Плевенска   селска   околия;   Благоевградска   околия   и 

Благоевградска   селска   околия   и   др.   Тази   специфична   форма   на 

административно-териториално устройство е запазена и сега в Добричка и 

Ямболска  област. Например гр.  Добрич  е административен център  на две 

background image

общини – Добрич и Добрич селска, а гр. Ямбол – административен център на 

Ямболска и Тунджанска общини. Този модел за поделяне на територията е 

подходящ   за   територии,   в   които   преобладава   смесено   население   –   от 

различни етнически групи. 

През   1959   г.   се   извършва   една   от   съществените   реформи   в 

административно-териториалното   устройство   на   страната.   За   първи   път 

тристепенната   система   (област/окръг   –   околия   –   община)   е   заменена   с 

двустепенна (окръг – община). Околиите отпадат  като обособено равнище на 

административно   устройство.   Рязко   се   намалява   и   броят   на   общините   в 

страната   -   от   2178   на   979.   Най-общо   тези   промени   са   резултат   от   много 

фактори   -   ускорената   индустриализация   на   националното   стопанство, 

високите   темпове   на   урбанизация,   промените   в   икономическата   и 

политическата   организация   на   обществото,   но   заедно   с   това   реформата   е 

насочена към една по-висока степен на централизираност на управлението. 

Извършените промени са свързани с увеличаване на броя на окръзите – от 14 

на 30. Една от целите на този модел е да се създадат условия за формиране на 

базова, опорна териториална конструкция от селища, които постепенно да се 

развият като полюси на икономически растеж и технологични иновации. При 

общините   отново   се   запазва   поделянето   им   на   градски   и   селски   –   една 

традиция, съхранена непосредствено след Освобождението (Вж. Приложение 

№ 2). Така се налагат две равнища на административно устройство, които 

намират отражение по-късно в приетата Конституция на България от 1971 г. 

В чл. 110 се определят компетенциите на органите на държавната власт и 

народното самоуправление в общините и окръзите – съответно общинските, 

окръжните и районните народни съвети. Ограниченията и несъвършенствата 

на   утвърдения   модел   на   административно   устройство   са   невъзможността 

(забраната)   за   съставяне   на   самостоятелен   общински   бюджет   отделен   от 

държавния,   липсата   на   общинска   собственост,   невъзможността   за 

самостоятелно опериране с общинско имущество и др. 


Това е само предварителен преглед!

Административно-териториалното устройство в българия

Административно-териториалното устройство е основен, неотменим принцип в организацията и управлението на всяка страна. на практика то се реализира чрез нормативни актове и е част от цялостната държавна политика...

Административно-териториалното устройство в българия

Предмет: География
Тип: Лекции
Брой страници: 12
Брой думи: 1830
Брой символи: 17181
Изтегли
Този сайт използва бисквитки, за да функционира коректно
Ние и нашите доставчици на услуги използваме бисквитки (cookies)
Прочети още Съгласен съм