Духовното израстване на лирическият персонаж в поезията на Ботев

Стихотворенията  на Ботев са ярък пример за неговия блестящ творчески 

талант. Авторът, макар и да е написал малко такива творби, оставя в наследство 
великолепни произведения. Едни от най-добрите му стихотворения са: “Майце си”, 
“Към брата си”, “Делба” и “До моето първо либе”. Именно в тях Ботев ни показва 
как   човек,   който   е   в   състояние   на   пълна   безизходица   и   отчаяние,   достига   до 
духовна хармония.

В   стихотворенията   на   Христо   Ботев   се   забелязва   постепенното   духовно 

израстване   на   лирическия   персонаж   –   от   самотник,   неразбран   от   никого   и   без 
жизнена   цел,   той   се   превръща   в   драматична   личност,   бореща   се   за   лична   и 
национална свобода едновременно. Още в стихотворението “Майце си”, виждам, 
че лир.персонаж е обзет от чувства на отчаяние, безизходица, загубена младост и 
обреченост,   но   постепенно   на   преден   план   излиза   любовта   му   към   родината   и 
любимата.  Обзет  е от чувство на вяра в справедливостта  на делото, чувство  за 
борба,   за   отговорност   пред   бъдещите   поколения.   Лир.герой   се   стреми   да   се 
приобщи към живота, въпреки че в началото е бил отчужден от всички и е нямало 
кой да разбере неговите терзания. Той постига духовна хармония и намира свой 
другар, с който да споделя своите мъки, въпреки че света не иска да се вслуша в 
него. Лир.персонаж няма свой жизнен идеал и единствения път за него е пътя на 
смъртта   –   грозна   и   ужасяваща.   Постепенно   обаче   любовта   към   родината   и 
любимата,   както   и   желанието   за   национална   свобода   осмислят   неговото   битие. 
След като открива пътя на борбата за осъществяване на своя идеал за него смъртта 
вече не е страшна, а красиво продължение на битието.

Едно от първите стихотворения на Христо Ботев е “Майце си”. Него той 

посвещава не на майката – родина, ами на реалната майка. Лир.герой се чувства 
прокълнат   –  за  него  няма   друго  обяснение   за   нещастния  живот,  който  води.  В 
българският   фолклор,   богат   на   митове   и   легенди,   най-силното   проклятие   е 
майчиното. Заради това лир.персонаж пита : “ти ли си мене три годин клела”. Но 
въпреки това той се уповав3а на майка си – тя го е родила и го е дарила с живот. Тя 
е неговата единствена опора в тежкия живот. Майката е единственото свято нещо 
за лир.герой:
“освен теб, мале, никого нямам”

Той е напълно  отчужден  и забравен  от света. Намира се в състояние  на 

пълна безизходица и отчаяние: “та скитник  ходя злочест ази”. За него няма смисъл 
в живота. Изоставен, самотен, ненужен никому, той се скита и няма на кого да 
изплаче мъката си. Тук е заложен мотива за алианацията. Но това отчуждение не е 
по негово собствено желание – виновна е действителността. Тя е похабила неговата 
младост:
“та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто ……..”

Лир.персонаж  няма важна цел в  своя живот и желае само да се върне в 

родния   си   дом.   Но   това   негово   желание   е   само   интуитивен   рефлекс   за 
самосъхранение.   Смъртта   за   него   е   нещо   грозно   и   зловещо.   Тя   е   безсмислена, 
защото героя не е изживял своя живот пълноценно.