1
Екологична и глобална етика
Етиката никога не е била откъсната от природата. Много нравствени изисквания
намират в природата своето потвърждение. ”Притчите на Соломон” съветват ленивите да се
научат на работа от мравките. Представителите на цяло направление на древногръцката етика
– киниците - получават своето название от животното, чието поведение е взето от тях за
образец (кучето). Необходимостта от съвместен труд и социална хармония се обосновават с
примери от живота на обществените животни. Социалното устройство на човечеството е
оприличавано на жив организъм, в който различните слоеве и класи изпълняват функциите
на глава, ръце и т.н. Теорията на Ч.Дарвин за борбата за съществуване и оцеляване на най-
приспособените като начин за създаване на нови видове е използвана от социал-
дарвинистите за оправдаване на войните, а от еволюционистите – за потвърждаване на
възможността за социален прогрес.
В противоположност на концепцията на Дарвин руският учен и революционер
П.А.Кропоткин твърди,че „борбата в природата в по-голямата си част е ограничена от борба
между различните видове; но вътре във всеки вид, а много често и вътре в групите, състоящи
се от различни видове, живеещи заедно, взаимната помощ е общо правило... Взаимопомощта
е преобладаващ фактор в природата. Накрая може да смята за напълно доказано, че след като
борбата за съществуване води еднакво както към прогресивно, така и към регресивно
развитие, т.е понякога към подобряване на породата, а понякога и към нейното влошаване, то
практиката на взаимопомощта представлява сила, винаги водеща към прогресивно развитие.”
От тук Кропоткин прави извод, че „нравственото начало в човека не е нищо друго, освен по-
нататъшно развитие на инстинкта за общителност, свойствен на почти всички живи същества
и наблюдаван в цялата жива природа”. Съвременната етология и концепцията за
коеволюцията в голяма степен потвърждават мислите на Кропоткин.
В епохата на научно-техническата революция, когато човекът получава достатъчно
сила да направи с природната среда всичко, което му дойде на ум, в цял ръст се изправя
проблема за отговорността на човека за природата и установяване на хармония с нея.
Решението на този проблем отговаря на новото направление – екологична етика.
“Развитието на етиката може да се изразина само с помощта на философски, но и
екологически понятия. В екологичен смисъл етиката е ограничаване на свободата на действие
в борбата за съществуване.” Така разбира етиката създателят на първия вариант на
екологичската етика, която той нарича етика на Земята.
Грижата за природата, изразявана най-често под формата на забрани е била присъща
на първобитните религии, основани на всеобщата одушевеност на природните явления. В
отделните райони на земното кълбо и до днес се е запазило такова отношение. Ако ненецът
на лов “срещне мечка, то той не я убива веднага, а отначала влиза в разговор с нея, започва да
възхвалява нейните достойнства, пита за какво се е срещнал с нея, моли я да не го драска с
острите си нокти”. След “беседата”, в която мечката като че ли се съгласява да бъде убита,
ловецът я убива и”се счита за оправдан за своите действия пред роднините на мечката, които
могат да му отмъстят за смъртта на члена на своето семейство”. Разговорът с животните е в
следствие увереността, че животните разбират човешката реч. Интересно е самото
съдържание на разговора.
Северните народи традиционно се отнасят към растенията и животните като към
някакъв род хора, разпространявайки върху тях вътрешносоциалните морални норми. В
действителност основата на етичното отношение към растенията и животните е по-скоро
някакъв страх, отколкото осъзнаване на отговорността за съдбата на природата. Така в
тюлените нивхите виждат морски хора и вярват в съществуването на “горски” хора.
Източникът на страха се корени в представата за връзките на животните с висшите сили,
духовете-стопани: определена,например са считали за дух на небето, мечката - за стопанин
на тайгата и т.н. Аналогични форми на поведение са се запазили при много народности,
живеещи на Земята.