§ 1. Юридически разсъждения и границите на рационалността 

Изискванията от една юридически рационална система могат да бъдат определени по начин, който се 
съобразява с това, което беше казано в предишния параграф. Една юридически рационална система има 
необходимостта от норми, предназначени да управляват поведението на един народ в рамката, където 
тези норми предлагат критерии за критичното измерение на това поведение под авторитета на такива 
норми някои форми на поведение са изключени като можещи да бъдат “грешни”; няколко метода, за да се 
достигне до юридическото изпълнение на диспозициите, визиращи гаранциите на частните случаи са 
“валидни”, а други “невалидни” и така нататък. Тези норми трябва да бъдат формулирани в общи термини 
(но могат да бъдат прилагани в повече или по-малко общи термини) и трябва да бъдат съгласувани 
логично, т.е. изчистени от реципрочни конфликти и противоречия. В тялото (вътрешността) на въпросната 
общност, с цел да се осигури редовно и логично съгласуване на тези норми в частните случаи, трябва да 
има лица натоварени с юридическите функции. Юридическата процедура относно противоречивите 
въпроси, трябва да включва рационална процедура на вярното остойностяване на фактите. 
Продължителната процедура на адаптация и реадаптация на цялата маса на нормите, изисква 
съществуването на законодател, асистиран от професионални юристи. 

Едно подобно описание на правната система естествено е лесно разбираемо (макар че представлява само 
кратко резюме от концепцията за правото, изложена от Харт (Hart) в Концепция за правото [The Concept of 
Law], която е само един от многобройните текстове, които биха могли да подкрепят това резюме). 
Обстоятелството, че идеята за “рационална” юридическа система, която произтича от предходния анализ, 
не е особено вълнуваща, е всъщност едно от нейните достойнства. Би било много обременително една 
теория на рационалността да създава представа за рационална правна система, която няма нищо общо с 
никоя от съществуващите правни системи. 

Това, което трябва да се разбира под определяне на логически свързана и лишена от противоречия 
система от норми, е общността от относително специфични “правила”, която (в повечето от случаите) 
произтича и се формира от законодателната власт; всяко от тези правила е формулирано по начин, по 
който да се отнася до внимателно определена и ясно различаваща се от другите област на приложение. 
Тъй като подобен вид законодателно съвършенство никога не се постига, недостатъците се поправят чрез 
използване на максими от вида “specialia generalibus derogant”, “lex posterior priori derogat” и други подобни 
критерии за тълкуване. Процесът, по който една такава система става ефикасна, е линеен. Всеки път, 
когато посредством рационален доказателствен процес може да се установи, че общият родов казус, 
предвиден в правилото, се доказва от частния казус, последствията, предвидени от закона трябва да са 
действени и в частния случай. Този процес на приложение на правилото представлява прост процес на 
дедуктивна логика (в това съм абсолютно твърдо убеден). 

Доколкото процесът на приложение на частните правила към частни казуси на теория е лесен, цялостната 
система от правила, разбира се, е извънредно сложна. Както отбелязва Вебер (Weber), развитието на 
“строго рационалните” системи се подхранва от особените социални и икономически условия, които в 
исторически и културен план са специфични. 
По смисъла на предходната дискусия, един правен процес от вида на горепосочения, представлява 
безусловно една рамка или една система на “рационалност според ценностите”; всички особени действия 
от правна гледна точка са позволени или непозволени за системата, и от правна гледна точка 
непозволеността на дадено действие представлява достатъчно основание то да не се извършва, 
независимо от индивидуалните цели на действащото лице, които непозволеното действие може да 
обслужва. Всички допустими правни действия са валидни или не, но ако те са валидни, всяко действие, 
влизащо в противоречие с разпоредбите в тези действия на свой ред е непозволено. И така, замислена 
като система от правила, една правна система представлява силно развита практическа рационална 
система от “втора степен” в смисъла, посочен по-горе. Тези системи образуват една стабилна цялост от 
присъщи разсъждения, които се противопоставят на действието за цели, според които може да изглежда 
рационално да се действа. 

Въпросът да се знае дали строгата рационалност на дадена официална рационална правна система е 
достатъчна или необходима, за да се превърне една юридическа система в рационална, широко се 
дискутира. Нека се върнем само към правно-философската рационалистична традиция от 17 век, и да 
припомним, че философите и юристите са могли да замислят и да препоръчат правния ред като 
рационален ред много преди правните системи да са придобили качеството на “строго рационална” 
система по смисъла, указан от Вебер. Те са вярвали в правна система, считана за превъплъщение на 
основни и (според тях) рационални принципи. Някои от тях са поддържали идеята, че съвкупността от 
правни рационални принципи, изготвени чрез дискусии между правистите и решенията на съдиите стои на 
по-високо място от необмисленото вмешателство на законодателя, визиращо краткосрочни цели. 

Това мнение, макар че съществува и досега, вече губи почва. Голяма част от настоящия дебат за 
философията на правото се отнася към преутвърждаването под една или друга форма на концепцията, 
според която принципните основания стоят по-високо от основанията, базиращи се само върху правила, а 
съществените основания имат предимство в правото пред обикновените “основания на властта”. 
Доколкото такива аргументи се опитват да опровергаят или отрекат теорията, според която правните 
системи включват основно системи от правила в тесен и специфичен смисъл, те са очевидно неверни. Но