СУ “СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”

ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ

КАТЕДРА ПОЛИТОЛОГИЯ

Курсова работа

На тема

Организацията за сътрудничество и сигурност в Европа – 
роля и функции в ситемата за международна сигурност.

Студент:

Проверил:

Ивайло Борисов Костов

Антон Панчев

фак. №50889, I I курс                                              Веселин Ганков
Специалност Политология

София

2007

50 години след подписването на договора от Рим Европейския съюз се 

доказа като велика световна сила, а онова, което се случва в него има все 
по-голямо   значение   за   живота   на   гражданите   в   различните   държави-
членки.   Стартирала   с   шест   държави   основателки,   днес   Европейската 
общност   наброява   27   държави,   а   се   готви   и   за   по-нататъшни 
разширявания, като всеки кръг от разширяването на ЕС е доказателство за 
привлекателността   на   интеграционната   общност.   Общност   основана   на 
върховенството   на   закона,   човешките   права   и   свободи,   споделените 
ценности.

Като   част   от   европейското   семейство   българите   също   трябва   да   сме 

запознати   с   основните   институции   и   компетенции   на   ЕС.   Настоящата 
разработка е фокусирана върху една от най-важните политики на съюза – 
областта на външната политика, отбрана и сигурност.

2

Европейският съюз с основание се гордее, че общата външна политика и 

политика за сигурност (ОВППС) и комплексът от други политики с 
външнополитическо   и   външноикономическо   измерение   обслужват 
не   само   вътрешни   интереси,   но   и   каузата   на   международната 
сигурност   и   стабилност.   Западните   балкани,   Близкия   Изток, 
Средиземноморието, Африка, Централна Азия, както и “замразените 
конфликти”   в   бившето   съветско   пространство,   са   обект   на 
приоритет на внимание от ЕС. Потенциалът на съюза за управление 
на   кризи   е  приложим   и  вече   използван   за   широк   кръг   задачи   от 
ранно   предупреждение     и   предотвратяване   на   конфликти   до 
налагане на и опазване на мир, следконфликтно възстановяване и 
изграждане на институционален и управленски капацитет в страни, 
преживели граждански войни. Спецификата на европейския подход 
към   сигурността   предопределя   политика   на   поддържане   на 
отношение   на   сигурност   с   възможно   най-широк   кръг   държави   и 
международни   организации.   Политиката   на   ЕС   към   съседното 
геостратегическо  пространство на изток и на юг от външните му 
граници и ролята му в системата на ООН са два характерни примера 
за   този   подход.   Обстановката   в   Европа   след   падането   на 
Берслинската стена даде простор на добросъседската политика на 
ЕС.   Нейна   отличителна   черта   е   непрекъснатото   ù   развитие   и 
усъвършенстване.   ЕС   си   постявя   далеч   по-комплексни   и 
дългосрочни цели. През пролетта на 2003 г. Европейската комисия 
публикува програмен документ, в който бе развита нова концепция, 
озаглавена “Широка Европа – съседство: нова рамка за отношение с 
нашите   източни   и   южни   съседи”.   Постановките   в   този   документ 
отразява решителност на ЕС да придаде стратегически и системен 
характер на политиката си към “близката чужбина” и по-далеч, да 
превърне   разположените   там   държави   в   истински   партньори.   По 
време на мандата му на председател на ЕК Романо Проди заяви, че с 
глобализацията   и   съдаването   на   транснационално   гражданско 
обществяо   външните   отношения   на   съюза   не   могат   повече 
съдържателно   да   се   отличават   от   неговото   вътрешно   развитие, 
особено щои се отнася до неговите съседи. Вместо да създава нови 
разделителни   линии,   Съюзът   прибягва   до   “по-задълбочена 
интеграция между себе си и кръг от приятели – съседи” и целта на 
такава   интеграция   е   “да   увеличи   съвместния   политически, 
икономически и културен динамизъм”. С “новата рамка” се създават 
реални предпоставки за сближаване и взаимодействие на ЕС с около 
400 милиона жители на страни, които се намират на вънщните му 

3

сухопътни и морски граници. Целта е чрез съвместни усилия да се 
намали   бедността   и   да   се   създаде   зона   на   споделени   ценности   и 
благоденствие,   коятои   ще   се   основава   на   по-задълбочена 
икономическа   интеграция,   засилени   политически   и   културни 
отношения,   повече   трансгранично   сътрудничество   и   споделена 
отговорност за предотвратяване на конфликти между ЕС и неговите 
партньори. Съседните страни не са следователно пасивен обект на 
външни   идеи,   нито   само   бенефициенти   на   европейска   финансова 
помощ,   а   придобиват   регламентиран   статут   на   равностойни 
участници в процес на реформи и консумиране на съответни облаги 
и преференции.

В началото ще спомена някои от целите  на ОВППС и инструментите за 
тяхното постигане. Като основни цели могат да бъдат споменати защита 
на   основните   външно-политически   интереси,   по   специално 
независимостта,   сигурността   и   ненакърнимата     цялост   на   Съюза, 
включително степенувано определяне на обща отбранителна политика и 
отбрана,   както   изащитаване   на   мира;   засилване   на   демократичните 
процеси, правовата държава и човечките права; постепенно установяване 
на   обща   политика   на   отбрана   за   хуманитарни   задачи   и   спасителни 
операции, мироопазващи задачи, както и военни намеси за овладяване на 
кризи.
Като   инструменти   могат   да   бъдат   посочени:   общи   стратеггии,   общи 
становища,   общи   действия,   колективно   гласуване   в   международни 
конференции,   политически   диалог,   съвместни   операции   при   кризисни 
операции и не на последно място използване на средства и дейности на 
НАТО.
В   Римския   договор   външната   политика   не   се   споменава   от 
външнотърговска политика и напредъка в координирането във външната 
политика   на   държавите-членки   е   бавен   и   по-голямата   си   част 
неофициален. Това обаче е една от малкото области, в която напредъкът, 
кокото и да е ограничен, е практически непрекъснат – поне от 1969 г. 
насам и всяка година сътрудничеството межу държавите-членки става все 
по-тясно. Външнополитическото сътрудничество (което в рамките на ЕС 
дълго   време   бе   познато   като   “политическо   сътрудничество”)   в 
организационен смисъл датира от срещата на високо равнище в Хага през 
декември   1969   г.   Тогава   бе   взето   решение   да   се   изисква   от   висши 
служители   на   национално   ниво   да   докладват   за   възможностите   за 
постигане на известна степен на сътрудничество по външнополитическите 
въпроси. Комисия под председателството на белгиеца Етиен д’Авиньон 
състави доклад, в който препоръча “хармонизиране на гледните точки и на 

4