ХУДОЖЕСТВЕНОТО  МАЙСТОРСТВО  НА  АЛЕКО  КОНСТАНТИНОВ ПРИ 

ОПИСАНИЕТО  НА  НИАГАРСКИЯ  ВОДОПАД      

УВОД:
      Пътеписът на Алеко Константинов “До Чикаго и назад” разкрива впечатленията на автора от 
пътуването му до Новия свят в края на
19 век. В него той не само описва видяното, но кара читателя да  съпреживее вълненията, 
тревогите и радостта му от срещата с Новия свят. 
 ТЕЗА:
      Америка привлича Алеко и с възможността да осъществи своята отдавнашна мечта - да види 
Ниагара. За страстния поклоник и ценител на природата тя е източник на творческото му 
вдъхновение. Със силата на художественото слово ,чрез редуващи се слухови и зрителни картини, 
градация на глаголи, поредица от епитети, сравнения и метафори,пътеписецът изгражда словесен 
портрет на в  величието, красотата и огромната сила на водопада.             
      Вдъхновеното описание на този забележителен природен феномен разкрива и  чувствата на 
възторг и благоговение, които        Алеко изпитва  при общуването си с божествената красота. 
Съзвучието  между художественото  описание и емоционалното и  възприемане от писателя 
придава особена внушителност и сила на Ниагарския водопад.То е израз на пантеистичното 
преклонение на Алеко пред съвършенството и величието на природата.
  ДОКАЗАТЕЛСТВО:

Емоционалното възклицание “Ниагара” и богословът към читателя въвеждат към 

поетичното описаниена “това чудо на природата”. Вълнението на Алеко от предстоящата среща  е 
толкова силно, че чрез ретардация той се опитва да успокои буйното си въображение и 
нетърпение.Пътеписецът сравнява завладелите го чувства с най съкровените човешки 
преживявания, за да внуши на читателя духовния си трепет, да го накара да съпреживее щастието, 
което сам е изпитал.Великолепната тристепенна градация на сравненията завършва с 
хумористична въображаема случка. Пред осъществената Алекова детска мечта да види Ниагара, 
отстъпва дори небесният рай. За да засили напрежението и въздействието, Щастливецът използва 
възклицателни изречения, риторични въпроси и недовършени фрази.Възторженият  любител на 
природата се чувства като участник в ритуално шествие по пътя към водопада.Разширеното 
сравнение “тържествено, плавно…под такт на музиката” обобщава преклонението на туристите 
пред необятната сила на природата, възторга от нейната красота. Нетърпението на Алеко за среща 
с природния феномен звучи като призив към отчуждилия се човек на техническия прогрес и 
внушава необходимостта хората да съхранят грижата си за природата. 
      За тези, които вече са видели чудото на Ниагара е възклицанието на автора :”Щастливци!”. 
Докосването до “чудесните водопади” от една осемдесет годишна старица убеждава читателя, че 
срещата с тях може да даде смисъл и да е достоен завършек на един човешки живот. Хората не 
бива да забравят, че природата е естествената им среда и те трябва да живеят в единство и 
хармония с нея, без която тяхното съществуване е невъзможно.          
      Описанието на Ниагарския водопад авторът  изгражда постепено като споделя множество 
впечатления, които паметта му е съхранила. Водната стихия все още е невидима, но чрез слуховата 
картина “глухо бумтене на падащата грамада вода”, авторът внушава усещане за близостта на 
жадуваната красота. С неповторима нежност Щастливеца описва зрителната картина по пътя към 
водопада като се спира на всеки детайл от пейзажа. Изразителните глаголи “блещукаха”, “блесна”и 
метафорични сравнения “буйно устремена грива от разбита млечна пяна”, “запенени къдрици”, 
разкриват възторга и преклонението на твореца пред неотразимата природна красота.Той се 
вглежда във “водата,тъмно зелена”, която “уморена” отива “лениво да почива към водопада”, за да 
открие в нея символ на вечния живот, да се възхити от хубостта и неповторимостта на природното 
чудо. 
      Първото си впечатление от вълнуващата гледка на Ниагарския водопад Щастливеца изразява 
чрез двете безглаголни изречения:”Няколко стълби надолу, една каменна полукръгла ограда …и 
Ниагарският водопад! Ето го!” Развитието на емоцията достига кулминацията си, а опиянението от 
гледката е внушено чрез натрупване на епитети “сериозни”, “бледи”,”изтръпнали” при описанието 
на лицата на “вцепенените” посетители. 
Възходящата градация на чувствата, изразена пряко “едно безгранично благоговение” и чрез 
риторичното отрицание “Не учудване, не възхищение, не!” утвърждава величествената красота на 
Ниагара.Всички наблюдатели са обвзети от пантеистичен възторг, защото сякаш не пред