ПРАВОСЛАВНИЯТ КОНСЕРВАТИЗЪМ— ТРАДИЦИИ И ЦЕННОСТИ
ГЕОРГИ ГУГОВ
Приемането на християнството от Византия през 865 г. оказва решаващо влияние
върху формирането на историческото битие и националната идентичност на
българския народ. Това епохално събитие открива нови хоризонти и създава
възможно най-благоприятни условия за изграждането на новата българска държава.
Веднага след това св. цар Борис (852–889) започва борба за създаване на независима
народна църква, увенчана с успех при управлението на св. цар Петър (927–969) през
870 г. В идеята за самостойна българска църква той съзира необходимото условие за
осъществяване на своя идеал, изразяващ се в реализирането на трите жизнени начала –
християнство, народност и просвета
1
.
С покръстването при св. цар Борис Българската църква се свързва с православното
вероизповедание, съхранявайки завинаги неговия дух, догми и канони, което оказва
съществено въздействие върху определени духовни и културни традиции в
обществения живот. Този исторически момент определя и общата историческа съдба
на българската държава и Православната църква. Неразривната връзка между тези две
институции се вижда много ясно както в периоди на величие, така и на упадък, но
това се потвърждава предимно през епохата на Възраждането и след Освобождението
от турско робство.
Борбата за църковна независимост през Възраждането е свързана и със стремежа на
българския народ към политическа свобода. През този период Православната църква е
била единствената институция, която съобразно с принципа на съборното начало се
превръща в носител на демократичната идея и в пряк изразител на народното
представителство. Затова акад. Иван Снегаров с основание отбелязва: “Никак не е
смело да се твърди, че у нас политическата демокрация се е родила от църковната.”
2
Още в самото начало на борбата за църковна независимост народните дейци били
разделени на две партии — “стари” и “млади”, които имали една цел, но различни
виждания за нейното осъществяване. “Старите”, наречени още “просветители”,
представлявани от Марко Балабанов, Гаврил Кръстевич, Иванчо Пенчович и
Видински митрополит Антим, били настроени по-консервативно и отстоявали идеята
за постепенно разрешаване на църковния въпрос. Партията на „младите",
представлявана от д-р Стоян Чомаков, Петко Славейков и Пловдивски митрополит
Панарет, се стремяла да наложи една по-твърда политика спрямо Цариградската
патриаршия, използвайки радикални средства за постигане на поставената цел.
Учредяването на Екзархията на 28 февруари 1870 г. представлява изключителен
исторически успех, който се превръща в символ на църковната независимост и в
опора на демократичното устройство и представителство на българския народ.
След Освобождението представители на Българската православна църква участват
също много активно в обществения и политическия живот на страната. В свиканото
на 10 февруари 1879 г. Учредително събрание в Търново от всичко 229 представители
12 са били духовници от висшия клир на Православната църква. Някои от тях, като
Браницки епископ Климент, по-късно Търновски митрополит, Варненски митрополит
Симеон и Доростолско-червенски Григорий, са членове на Консервативната партия.
Със своята църковна и обществена дейност те дават значим принос за утвърждаване
на консервативните принципи при изграждане на освободената държава през период,
когато политическият консерватизъм в България изявява най-ясно и продуктивно
своята социално-икономическа същност като алтернатива на либералния модел.
Техните възгледи за развитието на обществото се основават преди всичко върху дъл-
боката им убеденост в това, че не трябва да се надценяват естествените сили и
възможности на българския народ. Противопоставяйки се на неограничения
либерализъм, те са убедени, че управлението на страната трябва да бъде съобразено
със степента на духовна зрялост и политическа култура на народа.
Показателен пример в това отношение представлява тяхното поведение при
обсъждането на редакциите на чл. 79 и чл. 83 от Конституцията, с които на практика
се въвежда пълна и безусловна свобода на печата и дружествата в България. Острата
реакция на консерваторите, между които на първо място са представителите на
висшия духовен клир, намира израз в протестното писмо от 28 март 1879 г.,
отправено до председателя на Учредителното събрание Екзарх Антим I, със следния
текст:
“Долуподписаните членове на Народното събрание имат чест да заявят пред Ваше
Блаженство, че във вчерашното заседание са станали някои безпорядки и действия,
които са не само дълбоко оскърбителни за нас и за самото събрание, но и могат да
имат лоши последствия за княжеството, което сме дошли да устроим и да закрепим.
Там се приеха без дълбоко обсъждане и с умишлена бързина такива предложения и
постановления, които изискват много по-голямо изучаване, каквито са например
приетите предложения за учредяване на всякакви дружества, даже и политически, без
предварително разрешение на властта и за безгранична свобода на печата, без да се
обърне внимание на предложенията на архиерея. (В заседанието на 27 март след
приемането на чл. 79, който установява пълна свобода на печата, Софийски
митрополит Мелетий предложил този член да се допълни с нов, който да дава право
на Св. Синод да упражнява предварителен надзор върху “Съчинения с духовно и
догматическо съдържание, Св. Писание и богослужебни книги”, но под въздействието
на крайните либерали Драган Цанков и Петко Каравелов това предложение било
отхвърлено.)
Всичко това са факти, които по наше мнение ще имат много вредни последствия за
бъдещето на Отечеството, и ние считаме за своя длъжност да отблъснем от себе си
всяка отговорност за тях.
Подписали: Кюстендилски митрополит Иларион, Самоковски Доситей, Варненско-
преславски Симеон, Доростолско-червенски Григорий, Софийски Мелетий,
Пелагонийс-ки и Пиротски Евстатий, Браницки епископ Климент, Архимандрит
Константин, Архимандрит Пантелеймон, игумен на Рилския манастир, д-р Вълкович,
д-р Константин Стоилов, Димитър Греков, Григор Начович, Марко Балабанов, Тодор
Икономов и Андрей Стоянов.”
От своя страна Екзарх Антим I изпраща този исторически документ до Бюрото на
Учредителното събрание със следното писмо: “Тъй като съм болен и не мога да се
намеря лично в днешното заседание на Събранието, препращам на Бюрото
приложеното тук писмо, за да се прочете, като прибавям от себе си, че и аз напълно
споделям и одобрявам чувствата и мислите, изказани в него.”
3
2
Тази позиция на консерваторите се потвърждава и от доклада на 15-членната
комисия, съставена от Варненски митрополит Симеон, Доростолско-червенски
Григорий, Браницки епископ Климент, Марко Балабанов, Тодор Икономов и др., в
който те изразяват своето принципно становище за устройството на държавата. „Най-
главното начало на една конституция, се посочва в този доклад, е свободата на
действане, говорене и мислене. Но свободата има и естествени граници. Тя не може да
се упражнява така, щото да стане вредителна за другите членове на обществото, които
имат същото право да се радват на свободата. Тук се показва нуждата от законите,
които установяват в какви граници всеки един член на обществото има право да се
ползува от свободата. Нашата конституция и бъдещо управление трябва да имат за цел
да възпитават народа ни в почитане на закона и да го подготвят, щото в кратко време
да може достойно да се ползва от тая свобода, към която се стремят най-просветените
народи. Ето защо считаме за потребно засега да имаме една конституция, която да
гарантира правата на народа, да полага здрави основи на едно свободолюбиво раз-
витие и в същото време да дава пълна сила на правителството в кръга на неговата
компетентност.”
4
В резултат на активното противодействие от страна на консерваторите
Учредителното събрание приема предложението на Софийски митрополит Мелетий и
променя чл. 80 от Конституцията, с който се ограничава абсолютната свобода на
печата и се предоставя правото на Св. Синод предварително да одобрява издаването
на църковна литература.
Така с държавническа мъдрост и достойнство представителите на Българската
православна църква не допускат утвърждаването на крайния либерализъм при
окончателното приемане на Конституцията.
Съществен израз на православния консерватизъм в България представлява и
богатото творческо наследство на няколко поколения изтъкнати духовници и
богослови, като основоположника на християнската социология Търновски
митрополит Климент, Екзарх Йосиф I, Екзарх Стефан I, проф. архимандрит Евтимий,
митрополит Методий Кусев, акад. проф. протопрезвитер Стефан Цанков, проф. Ганчо
Пашев, проф. Иван Панчовски, Марко Балабанов, патриарх Кирил, Борис
Попстоименов и др. Със своите идеи и възгледи те поставят теоретичните основи и
доразвиват ценностната система на православието като светоглед и социална
доктрина. В съответствие с духа и традициите на Православната църква техните
трудове разкриват истинския смисъл на такива ценности, като: човешко достойнство,
семейство, свобода, труд, частна собственост, както и осмислено отношение към
редица обществени явления, които имат жизнено значение за всяко общество.
ОСНОВНИ ЦЕННОСТИ И ПРИНЦИПИ НА ПРАВОСЛАВНИЯ
КОНСЕРВАТИЗЪМ
1.
Човешката личност
има безусловна и непреходна стойност. Чрез освещаването
на личността християнството издига достойнството на човека като най-висша цен-
ност, която обединява неговите творчески способности, придавайки им насока и
съдържание. Обезценяването на човешката личност подменя смисъла на живота и
поражда непреодолимо раздвоение в съзнанието, което може да причини много
страдания.
Като венец на творението всеки човек носи в себе си образа Божий и със своята
свободна воля е призван да се стреми към духовно и нравствено усъвършенстване.
3