ПЬРВОТО ТЪРНОВСКО ВЪСТАНИЕ ОТ 1598 Г.
Общото недоволство сред българското население скоро се превърнало в организиран 
опит за въстание. Неговите водачи били търновският архиепископ Дионисий Рали, 
никополският първенец Теодор Балина, дубровнишките търговци Павел Джорджич и 
братята Соркочевичи. Създадената от тях организация трябвало да вдигне на оръжие 
хиляди българи. Привлечени били владиците на Русе, Шумен, Преслав и Пловдив. В 
Търново дванадесет свещеници и осемдесет градски първенци се заклели в църква над 
Евангелието, „че до смърт ще останат съгласни в тази работа и ще я изкарат на добър 
край\\". Въстанието избухнало през 1598 г., при поредното нахлуване на влашките 
войски, които разбили армията на силистренския паша. Негов център било Търново, 
където един мним или реален наследник на Шишмановци бил обявен за български 
цар.Централната власт изпратила войски, които нахлули в Търново и потушили 
въстанието в неговия център. 
Първото търновско въстание имало две важни следствия. Едното било включването на 
българите в политическите планове на османските неприятели като сподвижници при 
евентуални военни действия. Второто било разбуждането на политическата съвест в 
българското общество. 
БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ В КРАЯ НА XVII В.
През XVII в. в европейския свят набирал скорост процесът на промяна на оръжейната 
техника. Изменила се военната тактика и стратегия. Създали се нови форми на 
междудържавни отношения - многостранните коалиции. Османските поражения 
станали все по-чести, а успехите на европейските сили - все по-големи. През 1683 г. 
под стените на Виена турската войска била напълно разгромена. Тези събития довели 
до избухването на три въстания в българските земи за един кратък период от 4 години.
Второто търновско въстание, което избухнало през 1686 г., било свързано с 
политическата дейност на московския патриарх Йоаким, който искал да обедини 
православното население на Балканите под духовната власт на руската църква. 
„Търновският княз\\" Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски, племенник на 
патриарх Йоаким, дошли в България, за да оглавят борбата срещу османската власт. Но 
още преди пристигането им турски отряди разорили Търново. Въстаническата войска 
от 4000 бойци се придвижила към София. По пътя в множество ожесточени сражения 
въстаниците били разпръснати. Две години по-късно, през 1688 г., избухнало 
Чипровското въстание. По това време австрийските войски навлезли дълбоко в 
балканските територии и през м. август 1688 г. обсадили важната крепост \\"Белград \\". 
Два български отряда, командвани от чипровчаните Георги Пеячевич и Богдан 
Маринов, се сражавали в австрийската армия при Белград и Оршова. Жителите на 
Чипровец, Железна, Копиловци и Клисура решили, че е дошло време за 
дългоочакваното въстание. Организирали се военни дружини, командвани от братята 
Иван и Михаил Станиславови и Лука Андренин. Превземането на Белградската крепост 
на 6 септември 1688 г. било сигналът за българския бунт. Този път въстаниците минали 
в настъпление. Те превзели гр. Кутловица (дн. Монтана) и направили няколко рейда .
На следващата 1689 г. избухнало Карпошовото въстание. Георги Пеячевич с отряд от 
600 души участвал в превземането на Ниш от австрийците. Хайдушкият войвода 
Страхил дошъл с дружината си от Пазарджишко. Начело на най-голямото селско 
въстание застанал хайдушкият воевода Карпош. С около 5000 бойци той превзел Крива 
Паланка и Куманово. Срещу тях била хвърлена 18-хилядна османска армия и татарски 
отряди. Пленен в тежка битка, въстаническият вожд Карпош бил убит в Скопие. Трите 
български въстания в края на XVII в. и широкото участие на българи във военните 
акции на австрийците били голямото доказателство за силното желание на народа ни да 
извоюва свой самостоятелен държавен живот. Саможертвата на въстаниците - убити,