Хуманистичната философия за човека и живота според „Декамерон”

(Литературноинтерпретативно

    съчинение)

Увод:

   С произведението си „Декамерон” Джовани Бокачо се превръща в първосъздател на ренесансовата 

новела като жанр. Името на произведението означава „десетоднев”, защото съдържа сто новели разказани в 
продължение на десет дни от седем дами и трима младежи, избягали от чумата във Флоренция. Подзаглавието е 
„Принц Галеото”, което насочва към любовната проблематика на новелите (Галеото – най-извесният синоним на 
думата сводник). Но каква всъщност е хуманистичната философия за човека и живота според произведението?

Теза:

   Основната идеология на ренесансовото време е хуманизмът. Творбата на Бокачо е първата книга, 

което формулира ясно новата хуманистична философия за човека и неговия живот. Чрез нея, творбата, се 
отхвърля божественият свят и се описва реалният свят на ранно-ренесансова Италия. Авторът не се интересува от 
божествената мъдрост, а от човешкото разбиране. Човекът е творец на съдбата си и сам определя начина, по 
който да осмисли живота си. Героите са активни натури, които не чакат щастието да дойде само, а го търсят и 
най-често го намират. Човекът осъзнава, че животът по някога поднася неочаквани изненади, които го подлагат 
на изпитание. Той преодолява превратностите благодарение на своя разум, остоумие и мъдрост. Писателят 
утвърждава естественото поведение на човека, който трябва да живее в хармония не само със себе си, но и със 
заобикаляшия го свят и отрича противоестественото.

Аргументативна част: 

В „Декамерон” новелите показват ренесансовия човек в трезвата картина на 

живота във време на житейска простота и откровеност. Пред нас се разкрива човешка панорама колоритно 
изтъкана от герои, които лъжат, грабят и убиват, и герои честни, прями, доблестни. Хoрата са различни, добри и 
лоши, нравствени и безнравствени, но те са такива като хора, а не като оръжия на бога, всичко, което човек  има, 
го има като човек. Полъхва свежия порив на ренесансовия човек към свободат, като най-ценен дар и разчупването 
на феодално-католическите окови.

Интересни мотиви и идеи се разкриват в трета новела от ден първи, в която се разказва как с притчата за 

трите пръстена евреинът Мелхиседек се спасява от голямата опасност замислена от султана Саладин. Мотивът от 
арабската митология е преработен в духа на ренесансовите разбирания за човека. И двамата герои са 
индивидуализирани, имат ясна цел в живота: Саладин да вземе с хитрост парите на Мелхиседек, а евреинът да 
опази богатството си. И двамата са представени в проблемна ситуация, която разрешават, като използват своята 
изобретателност, ловкост и настойчивост. Султанът поставя въпрос-клопка, а Мелхиседек отговаря с притча. Но в 
крайна сметка изходът от ситуацията има обрат. Саладин получава парите без да проявява насилие и двамата 
стават много близки приятели. 

Идеята в тази новела е за волята и активността на човека, за откровението и самопризнанието, за 

приятелството и мъдростта – доказателство за ренесансовото мислене на писателя. 

Водеща тема в „Декамерон” е любовта. Любовното чувство е свободно, разрепостено и всеки има право 

на него, независимо от мястото, което заема в обществото. Любовта е дар за човека, която изпълва душата му. 
Човекът е духовно щедър и безкрайно великодушен. За да обичаш, трябва да имаш сили да защитаваш правото си 
на любов и това ни показва Бокачо в сблъсъка между позволеното и непозволеното в стоте разказани истории. В 
тях героите на автора са личности, които доказват себе си. Те произхождат от всички обществени слоеве - 
граждани и селяни, търговци и занаятчии, крадци и благородници. От социалното дъно до светския и църковен 
елит - всички са представени.

Чрез основната тема на девета новела от петия ден се разкрива щастливата любовна развръзка и 

саможертвата в името на любовта. Федериго – постоянен в любовта си към мадона Джована, великодушен и 
жертвоготовен, горд, макар и беден. Той не моли никого за помощ, а разчита на собствените си сили и 
способности. Достойнствата на героя са възнаградени в края на новелата, когато Джована преосмисля истината за 
живота и заявява: 

„Аз препочитам мъж нуждаещ се от богатство, отколкото богатство нуждаещо се от 

мъж.” 

Поуката от тази притча е за силата на женската хубост, която има власт над благородните; за зачитането и 

разбирането на искреното любовно изкуство, което е по-ценно и нужно от богатството.

Заключение:

„Енциклопедия на ренесансовия свят”, „огледало на епохата”, „умален модел на 

ренесансовия свят”, „майчино лоно за класическата ренесансова новела” – така учените дефинират значението на 
„Декамерон”. Независимо от определенията обаче Бокачовото произведение вече седем века не губи своя най-
важен читател – обикновения човек, този, който вътре може да намери и себе си.