Българската литература между двете световни 

войни

След   трите   последователни   войни-   Балканската, 

Междусъюзническата и Първата световна, България е за-
дължена да изплаща тежки репарации. Тя губи част от те-
риториите си-Западните покрайнини, Южна Добруджа и 
Беломорска Тракия, и преживява катастрофата на нацио-
налните идеали за обединение. Една голяма част от бъл-
гарските   интелектуалци-писатели   и   хора   на   изкуството, 
преминават през кървавите събития на фронтовете, а мно-
го от тях не се завръщат у дома. Към всичко това не ос-
тава   чужда   най-чувствителната   сфера   на   обществената 
нравственост-литературата.   Настъпва,   по   думите   на   ли-
тературния   историк   Иван   Радославов,   “нова   епоха   на 
скептицизъм”-разпадат   се   солидните   духовно-културни 
опори на националния живот. Българската литература се 
намира в състояние на сериозна преценка-на нагласи, на 
поетически стилове и на светогледни позиции.

Българският писател вижда своето място между на-

ционалната духовна традиция и европейската култура от 
първите десетилетия на ХХ век. Творческите му интереси 
се насочват преди всичко към сложните обществени и ес-
тетически  движения в Русия и Германия. Литературният 
развой през 20-те и 30-те години на този век се отличава с 
изключителна   динамика   и  многогласие.  Особено   подхо-
дящ пример в това отношение е поезията на 

Христо Смир-

ненски

, в която се преплитат символи, алегорични образи 

и смели борчески призиви.

Най-значителните литературни издания през този пе-

риод са списанията “Везни”, “Пламък”, “Златорог”, “Хи-

перион”,   “Стрелец”.   Най-представителни   автори   са   пое-
тите Гео Милев, Никола Фурнаджиев, 

Елисавета Багряна

, 

Атанас   Далчев   и   писателите   Антон   Страшимиров,   Све-
тослав   Минков,  

Йордан   Йовков

.   Българската   драма   е 

представена от Ст.Л. Костов и Рачо Стоянов.

Между двете войни художествената словесност овла-

дява нови територии- с интереса си към “общото, единно 
човечество”(Гео Милев). Тя се обявява срещу властта на 
институциите  над  човека   и  силите  на   съвременната  ци-
вилизация, които го обезличават. Това е времето на нови, 
творчески и обществени идеи, когато  

не свободният тво-

рец, а освобождаващият се човек 

заема централно място в 

произведенията на художествената литература. Граждан-
ският конфликт от 1923г. води след себе си възникването 
на неповторимата като интонация и мотиви “септемврий-
ска литература”.

Спорът между 

стари и млади

, които, изглежда, нико-

га   не   е   стихвал,   привлича   все   нови   и   нови   участници. 
“Старото” изкуство се разпознава  като изкуство на ста-
тичността и пресъздаването, докато “новото” изкуство е 
динамично и издига като свой принцип активността и из-
разяването.   Интуицията   продължава   да   се   приема   като 
първо основа на творческото откривателство. Литература-
та създава свой нов език сред “руините” на една стара ес-
тетика. Или както пише Гео Милев: “Днес ние слагаме ос-
новите на литературна традиция-и трябва същевременно 
да положим основите на литературен език”. Този акт не 
означава цялостен отказ от ценностите на миналото, а из-
вличане сред тях на онези плодотворни възможности, кои-
то най-убедително внушават особеностите на новото вре-
ме.

Не е случайно, че именно Пенчо Славейков със свои-

те   естетически   възгледи   и   Пейо   Яворов   с   поетическата 
представа за житейската драма на човека стават опора на 
новите художествени търсения особено през 20-те години. 
За новата поезия символът се оказва по-активен от алего-
рията. Предпочитанията на поетите закономерно се насоч-
ват към внушението, хармонията и експресията.

Гео Милев и Никола Фурнаджиев в областта на пое-

зията, а Антон Страшимиров в областта на прозата създа-
ват образност, непозната до този момент на българската 
словесност. “Аз съм вик из тежък сън\и гърчене в плени-
телнитенокти\на   някакъв   неврастеничен   страх”(Гео   Ми-
лев)  или  “и като  кърваво   олово\блестеше  свода  озарен” 
(Никола Фурнаджиев) са стихове, които дават представа 
за новия тип чувствителност на българския творец. Това е 
естествено,   тъй   като   именно   поезията   поема   “тежкия 
кръст” да изрази човешкия ужас и надеждите за промяна 
на следвоенните поколения. Лириката запазва своята из-
поведнст и в същото време овладява нови пространства –
тя   зазвучава   като   призив,   който   мобилизира   човешкото 
съзнание и го насочва към идеите за социална справедли-
вост и за запазване на красотата и нравствеността в жи-
вота.

Такъв е патосът в повествователното творчество на 

Йордан Йовков. Неговите разкази са път към човешката 
душа,   разпъната   между   страха   и   светлината   на   вярата, 
между стихията на инстинктите и нравственото възхище-
ние.   И   в   този   момент   от   развитието   на   българската 
литера-тура   творецът   отново   съхранява   своята   основна 
социална   функция-да   бъде   носител   на   новите   идеи   и 
изразител на общи настроения и тревоги. В този смисъл 
звучи   убеди-телно   една   от   любимите   фрази   на   Антон 
Сташимиров-“Аз   и   моят   народ”.   В   последното