„Движения за социално-

религиозна реформа в Индия“

  През 19 век в Индия е задвижено дълбоко преструктуриране в религиозната 

област, тласък за което дават интензивните действия на християнските мисии. 

Настъплението на мисиите засилва действащите реформистки течения най-вече в 

двете   основни   религиозни   общности   –   на   индуистите   и   на   мюсюлманите. 

Отваряйки   публичен   дебат   върху   религиозните   вярвания   и   практики, 

християнските   мисионери   налагат   на   индуисткия   и   мюсюлманския   елит   да 

насочат усилията си към размисъл, който довежда до дълбоки преосмисляния. 

   В   последно   време   се   прави   разграничаване   между   двата   типа   движения, 

наричани съответно „на прехода“ и „за нова култура“. Първите се характеризират 

с известна приемственост с предколониално минало, както в своя език, така и в 

ръководството си. Вторите свидетелстват за влиянието на западните идеи върху 

организационните форми и са водени от хора, били в контакт с колониална среда, 

по-точно – с мисионери. Това разграничаване трябва да се признае, изглежда 

доста   изкуствено,   тъй   като   всички   движения   са   противопоставени   на 

колониалната   действителност   и   свидетелстват,   въпреки   всичко,   за   голямо 

разнообразие в стратегиите, представляващи обширна гама – от компромиса до 

конфронтирането. 

Изминатите   пътища   обаче   са   твърде   различни   при   мюсюлманите   и   при 

индуистите. При първите реформизмът е вече налице преди завоюването, под 

влияние   в   частност   на   вахабизма,   дошъл   от   Арабия.   Борбата   срещу 

„отклоненията“ от народната религия, по-точно култът към светците, занимава 

особено   мюсюлманския   елит,   загрижен   да   види   консолидирането   на   един 

прочистен ислям, по-близо до ортодоксалните модели, действащи в централните 

региони на мюсюлманския свят. През първата половина на 19 век две движения 

имат особено силно, макар и неравностойно, влияние. Движението Фараизи се 

развива в Бенгал след 1820 година по призива на един просветлен, върнал се от 

Мека   –   Шариатулах,   чиято   цел   е   прочистване   на   практиките,   често   слабо 

ортодоксални и повлияни от индуизма на мюсюлманското селячество от Източен 

Бенгал. То приема войнстващ характер, когато се сблъсква с враждебността на 

индуистките заминдари от региона и синът на Шариатулах, Дуду Миян, който се 

разкрива  като  изключителен  организатор,   се  оказва  върху  една  траектория  на 

сблъсък с колониалните власти, което води до първото му арестуване през 1842 

година, впечатляващ процес, последван от триумфално оправдаване през 1847 

година,  след това  ново  арестуване  през  1857  година,  последвано  от повторно 

освобождаване. Движението продължава да се изявява под различни по-слабо 

войнстващи   форми   чак   до   края   на   19   век   и   има   дълбоко   влияние   върху 

мюсюлманската общност на Бенгал, която излиза от него променена

Движението   с   най-силен   отглас   в   общоиндийски   мащаб   обаче   е   Тарикаи   – 

Мухамадия основано от Саид Ахмед Барелви (1786 – 1831 г.), който, върнал се от 

Мека,   проповядва   от   1824   година   един   изчистен   ислям   и,   заобикаляйки 

британската територия, лансира джихад срещу сикхите от племенните райони на 

северозападната   граница,   който   приключва   през   1831   година   с   разгром   и   с 

борбата с различна съдба. Те, на свой ред, са убити съответно през 1853 година и 

през 1858 година и движението окончателно е обезглавено от британците през 

1872   година.   Отделен   клон   от   движението,   познат   под   името   Ахл-и-Хадитх, 

оцелява обаче като едно от интелектуалните течения на индийския ислям и има 

силно влияние в Делхи и в цяла Северна Индия. Макар че Саид Ахмед Барелви 

се   проваля   в   своето   начинание   за   джихад,   неговият   радикален   реформизъм, 

вдъхновен от  вахабизма, има трайно въздействие. 

След   1857   година,   която   се   превръща   в   едно   травмиращо   събитие   за 

мюсюлманите   от   Северна   Индия,   подозирани   тогава   от   много   британски 

офицери, че са душата на бунта, реформисткото движение се разцепва на две 

големи     течения:   едното   –   с   фундаменталистка   природа,   представено   преди 

всичко от школата, наречена „Деобанди“ (по името на един малък град в Северна 

Индия, където се учредява известен семинар, формирал поколения сред улемата), 

а другото – с модернистка природа, чийто ръководител е Саид Ахмед Хан (1817 – 

1898 г.) и институцията  Anglo-Muhammadan College, създадена  в град Алигарх 

през 1875 година и по-късно превърната в университет. Докато първото течение 

отхвърля   западната   наука   като   противопоставяща   се   на   идеите   на   исляма, 

второто се опитва да направи синтез между ислямската мисъл и научната мисъл. 

Тези движения мобилизират част от мюсюлманския елит, но не достигат изобщо 

до масите преди съвременната епоха. Те остават верни на култа към светците и 

към могъщите суфистки братства, които са техният израз и които играят особено 

важна роля в провинциите с преобладаващо мюсюлманско население (Пенджаб и 

Синд,   преди   всичко).   Традиционализмът   намира   институционален   образ   в 

школата, наречена „Барелви“, която е създадена през 90 – те години на 19 век и 

се бори в своята писмена и устна пропаганда срещу фундаменталистите, както и 

срещу модернистите. 

При индуистите, които съставляват една твърде различна религиозна вселена, 

влиянието на християнските мисионери се чувства много по-директно, може би 

защото   първите   покръствания   се   извършват   по-скоро   в   индуистка   среда, 

отколкото в мюсюлманска. На мисионерското предизвикателство трябва да бъде 

отговорено   едновременно   в   интелектуален   и   в   организационен   план.   Това   е 

направено през 20 – те години на 19 век в Бенгал от една личност, чиято аура 

остава ярка и забележителна – Рам Монхан Рой (1772 – 1833 г.) . Той е бенгалски 

брахман,   говорещ   както   персийски,   така   и   санскрит   и   английски,   активен   в 

разнообразни   дейности,   публикува   и   многобройни   памфлети   и   статии.   Той