Платоновата критика на поезията като подражателно изкуство

    Платоновата критика е насочена към поезията, защото тя е вдъхновение, идващо от 

боговете и каращо хората да бъдат извън своя разум. Поезията  не е изкуство, а единствено 

и само вдъхновение и макар че Платон определя поетите като “божи тълкуватели”

1

, те са 

“на трето място от истината”

2

, подражатели са, а подражанието в никакъв случай не е нещо

сериозно. Целта на настоящата курсова работа е да представи няколко произведения на 

Платон, в които се говори за поезията, за да се види по какъв начин е разгърната темата за 

подражателното изкуство. Ще бъдат представени три Платонови диалога: “Йон”, “Федър” 

и 10 книга на “Държавата”,  като ще се окаже, че решението на проблема, касаещ се до 

вредността на поезията като подражателно изкуство, е именно в 10 книга на “Държавата”.

  Темата за поетическото изкуство като подражание я откриваме сякаш загатната, 

ненапълно представена (имайки предвид 10 книга на “Държавата” на Платон), и все още 

некритикувана или ако има критика, тя е по­скоро ирония (от страна на Сократ), 

представена само с оглед на това, че рапсодите са тези, които подражават на героите на 

поетите, както и в моментите, в които публиката подражава на рапсода с оглед отново на 

героя, който той представя ­  в Платоновия диалог “Йон”. В диалога самият Йон се 

представя като специалист по древногръцкия поет Омир. А Омир е “най­добрия и  най­

божествения от поетите”

3

. Като почит към бога, в негова чест се организират състезания на

рапсоди, а както знаем рапсодите са хора, които изпълняват поетически творби. Сократ 

1

 Платон, “Диалози”, том 1, С.1979, с.139

2

 Платон, “Диалози”, том 2, С.1982, с.403

3

 Платон, “Диалози”, том 1, С.1979, с. 133

1

определя рапсодите, както и авторите на произведенията, които те изпълняват, като 

“учени”, но това определение е подигравателно, иронично с оглед на това, което ще каже 

Платон в края на диалога. Колкото до поетите, те засягат едни и същи неща в творбите си. 

Ето защо и Сократ в диалога прави извод, че Йон е компетентен не само за нещата, 

свързани с Омир, с неговото творчество, но и за всички останали поети. Тук трябва да се 

има предвид и друго, че всъщност божествена сила е това Йон да е способен да говори за 

Омир толкова добре ­ това не е изкуство. Затова и се появява Музата – а музата е това, 

което е  отвъд разумното, то е нещо величествено, в известна степен божествено. Оказва се,

че поетите дължат всичко на вдъхновението, а не на изкуството. В случая разумът е 

излишен, защото “додето разполага с разум, никой човек не е способен нито да твори, нито 

да предсказва” 

4

. Думите на поетите, това, за което те пишат и говорят, са всъщност думите

на самия бог. Чрез поетите, чрез поезията най­пълно, точно и ясно ни се казва всичко, 

което трябва да ни се каже. Следователно поетите се явяват  вестители на бог, негови 

говорители. Както в началото на текста, така и малко по­късно отново се появяват 

рапсодите. Само че тяхното предназначение сега е променено, разширено и доуточнено, 

ако преди рапсодите бяха само възпроизвеждащи дадено творчество, то сега вече те се 

оказват  тълкуватели на други тълкуватели – на поетите.  Рапсодът се вживява в това, 

което говори, той съпреживява всичко, което се случва на героя като свое, подражава на 

героя, поставя се на негово място. Рапсодът е извън ума си, извън разумното в момента, в 

който представя това, което е написал поетът или за да бъдем по­коректни ­ това, което 

самият бог е вложил в думите на поета. Рапсодът  предизвиква чрез поведението си и 

зрителите да се поставят на мястото на героя, който той представя. Рапсодът е сякаш в 

4

 Платон, “Диалози”, том 1, С.1979, с.139

2

случая  не само подражател, но и “манипулатор”. Той е този, който може да прави каквото 

си пожелае със зрителите, да ги пленява, омагьосва, да ги изкарва извън реалността, да ги 

пренася в едно нереално място, изглеждащо като реално. В края на самия диалог Сократ е 

успял да убеди  Йон, да му докаже, че е хвалител на Омир “по божия воля, а не по 

умение”

5

. Оказва се, че това, което прави като рапсод Йон, е по божие вдъхновение. 

Можем да кажем, че Йон е щастлив от този факт, а именно, че има възможността да бъде 

тълкувател, макар и тълкувател на поети, които обаче тълкуват божието слово. Но в края 

на диалога се забелязва и още нещо, че Сократ е доста насмешлив относно вдъхновението 

(като цяло в текста Сократ е ироничен на места), защото, както знаем, поетите творят 

извън разума си и това, което правят не е изкуство. Затова и диалогът “Йон” е близък по 

отношение на това, което Платон ще критикува в 10 книга на “Държавата” – а именно това,

че поетите ”творят” извън своя разум. В случая “Йон” се явява подготовка за това, което 

ще се разгърне изцяло в 10 книга на “Държавата” ­ вредността на подражателната поезия, 

критиката.

   Темата за поезията я виждаме съвсем за малко и във “Федър”. Всъщност тук не става 

въпрос конкретно за поезията като подражание, а за поезията като вдъхновение  (темата за 

вдъхновението вече я видяхме и в “Йон”). Темата за поезията във “Федър” е свързана с 

темата за лудостта и всъщност се явява третият вид лудост. Платон говори за лудостта, че 

тя е прекрасна, защото идва от боговете. С оглед на темата ни, важна е лудостта, идваща от

Музите (а те са богове) , тя е тази, която провокира нежната и чиста душа към поезия. И 

четирите части на лудостта идват от боговете, тъй като основно има два вида лудост – 

едната се дължи на човешки заболявания, а другата  ­ на причинено от бога отклонение от 

5

 Платон, “Диалози “, том 1, С.1979, с.149

3