Тема 1
ОБЛИГАЦИОННО ОТНОШЕНИЕ
1. Предпоставки и елементи
1.1.
Като всяко гражданско правоотношение и облигационното отношение се
характеризира със своите предпоставки и елементи.
Предпоставките са правните норми и ЮФ, които са основание за възникване,
изменение и прекратяване на облигационните отношения.
Елементите на облигационното отношение са субектите (страните), обектът
(предметът) и съдържанието.
1.2.
Субектите на облигационните отношения се наричат кредитор и длъжник
(дебитор). Кредитор или длъжник може да бъде всяко ФЛ или ЮЛ (напр. сдружение,
фондация, търговско дружество, кооперация, община, държавата).
Кредиторът е активната страна на облигационното отношение. Той е носителят
субективното облигационно право, което се нарича право на вземане или само вземане.
Длъжникът е пасивната страна на облигационното отношение. Той е носителят на
правното задължение, което се нарича още дълг. При неизпълнение на поетото
задължение длъжникът отговаря с цялото си имущество.
Облигационното право и правното задължение са насочени към една и съща цел –
постигане на определен резултат (напр. придобиване, създаване или поправяне на вещ,
ползване на вещ или услуга и др.). Този резултат е обект на облигационното отношение.
С постигане на резултата се удовлетворява интересът на кредитора.
1.3.
Съдържанието на облигационното отношение са именно правата (вземанията) и
правните задължения (дълговете). Някои от тези права и задължения възникват с
пораждането на облигационното отношение, а други се включват в него в резултат на
допълнително проявени ЮФ. От този аспект може да се говори за облигационно
отношение в широк и тесен смисъл.
1.4.
На основание гореизложеното облигационното отношение може да се определи
като гражданско правоотношение, при което кредиторът има възможност да иска от
длъжника спазване на определено поведение (престация) – действие или бездействие, с
оглед постигане на даден резултат, с който се удовлетворява имуществен или
неимуществен интерес на кредитора.
2. Основания за възникване
Основания за възникване на облигационни отношения са определени ЮФ. Такива са:
а) договори, които са найчесто срещаното и с найголямо практическо значение
основание за възникване на облигационни отношения (напр. договори за продажба,
наем, заем, влог, дарение, изработка, поръчка и др.);
б) едностранни сделки, когато законът допуска те да пораждат облигационни
отношения (напр. завет, изявление за прихващане или за разваляне на договор и др.);
в) непозволено увреждане (деликт), което води до възникване на т.нар. деликтна
отговорност;
г) неоснователно обогатяване, което поражда облигационно отношение във връзка с
връщането (възстановяването) на полученото без правно оправдание;
д) водене на чужда работа без пълномощие, от което възникват задължения за лицето,
чиято работа е водена, да изпълни сключените от негово име сделки, да обезщети
управителя и да му върне направените разноски;
е) други юридически постъпки (напр. извършване на подобрения от владелеца,
ползване на съсобствена вещ само от един съсобственик и др.);
ж) административни актове, които успоредно с административноправните последици
пораждат и облигационни отношения (напр. настанителна заповед, заповед за
отчуждаване на имот за държавна нужда и др.);
з) смесени ФС (напр. при договори за обществени поръчки, приватизационни или
концесионни договори);
и) съдебни решения (напр. за обявяване на предварителен договор за окончателен или
за изкупуване на продаден дял от съсобственик).
Тема 2
ДЪЛЖИМА ПРЕСТАЦИЯ
1. Определяне на дължимата престация
Престацията е предмет на задължението на длъжника. Тя е определено действие или
бездействие, което се дължи от длъжника и чрез което се осъществява известен
резултат с цел удовлетворяване интереса на кредитора.
1.1.
Определянето на престацията може да стане:
а) от закона (напр. на дължимото обезщетение при непозволено увреждане или на
подлежащото на връщане при неоснователно обогатяване);
б) от сделка, което е найчесто практикуваното средство за определяне съдържанието на
дължимата престация (при спазване ограниченията на чл.9 ЗЗД – да не се нарушават
императивни правни норми и добрите нрави);
в) от типови договори или общи условия;
г (от административни актове;
д) от съдебни решения.
1.2.
При всички случаи съдържанието на престацията трябва да е определено или поне
определяемо. Пълната неопределеност на съдържанието на престацията води до
нищожност поради липса на предмет, ако законът не посочва начин за определянето й.
Такъв е подходът на ТЗ при определя не цената на продадената стока, ако тя не е
определена от страните и не е уговорено как ще бъде определена. В този случай се
дължи цената, която обикновено се плаща за същия вид стока при подобни
обстоятелства.
2. Видове престации
2.1.
Основно разграничение на престациите е на:
а) задължение за положителна престация;
б) задължение за отрицателна престация.
Задължението за положителна престация изисква извършване на определено физическо
или правно действие, а задължението за отрицателна престация изисква бездействие
(въздържане от извършването на дадено действие).
Задължението за положителна престация се дели на задължение да се даде нещо ( за
dare ) и задължение да се направи нещо.
Задължението да се даде нещо означава да се прехвърли или учреди вещно право (право
на собственост или ограничено вещно право).
Задължението да се направи нещо означава да се извършат определени работи или да се
окажат определени услуги.
2.2.
Друго разграничение на престациите е на:
а) задължение за еднократна престация;
б) задължение за продължителна престация;
в) задължение за периодични престации.
Редица задължения изискват еднократност с оглед тяхното изпълнение (напр.
задължението на купувача да плати цената или задължението на заемателя да върне
заетата вещ).
Задължението за продължителна престация означава в определен период от време
длъжникът да прави или да не прави нещо. От този вид са предимно отрицателните
престации, както и някои положителни престации (напр. задължението на
влогоприемателя да пази непрекъснато вложената вещ или задължението на
наемодателя да предостави ползването на наетата вещ за определен срок).
Задължението за периодични престации изисква в определен период от време да се
извършват няколко на брой престации с еднакъв предмет. Периодичността на
множеството престации може да бъде определена или неопределена. Задължение за
периодични престации е задължението за плащане на наемно или трудово
възнаграждение, за плащане на лихви и др.
2.3.
Престациите се делят още на:
а) задължение за заместима престация;
б) задължение за незаместима престация.
Задължението е за заместима престация, когато то може да се изпълни не само от
длъжника, но и от друго лице. Личността на длъжника е без значение, поради което той
може да се замести в изпълнението. Изпълнението от трето лице е адекватно на
изпълнението от самия длъжник, защото по същия начин удовлетворява интереса на
кредитора (напр. при заплащане на определена парична сума). На кредитора е
безразлично от кого ще получи изпълнение – от длъжника или от друго (трето) лице
(напр. длъжник на неговия длъжник).
Задължението за незаместима престация трябва да се изпълни само от длъжника, тъй
като неговата личност (лични качества) е съществен елемент на задължението.
Изпълнението от трето лице не е равнозначно на изпълнението от самия длъжник. На
кредитора не е безразлично от кого ще получи изпълнение. Това са т.нар. задължения
intuitu personae.
По правило задълженията за положителна престация са заместими и по изключение –
незаместими. Задълженията за отрицателна престация винаги са незаместими.
2.4.
Престациите се разграничават и на:
а) задължения за делима престация;
б) задължение за неделима престация.
Задължението за делима престация може да се изпълни на части, без това да се отразява
на стойността на цялата престация. Задължението за неделима престация не може да се
изпълни на части.
Практическото значение на това деление е при множественост на страните по
облигационното отношение. Когато длъжникът е един, той трябва да изпълни делимото
си задължение като неделимо. Кредиторът не може да бъде принуден да приеме
изпълнение на части, макар задължението да е делимо (чл.55 ЗЗД).
Задълженията за положителна престация могат да бъдат делими или неделими, а
задълженията за отрицателна престация са неделими.
2.5.
Друго деление на престациите е на:
а) задължение за индивидуално определена престация;
б) задължение за родово определена престация.
Предметът на задължението за индивидуално определена престация е конкретизиран
чрез неговите индивидуални белези (напр. лек автомобил, определен чрез марка, цвят,
година на производство, регистрационен номер, номер на двигател и др.).
Предметът на задължението за родово определена престация не е конкретизиран, а е
неопределен (напр. дължи се захар, жито, царевица и т.н.) Предметът е неопределен,
тъй като не се знае с кои конкретни единици от рода длъжникът ще изпълни
задължението си.
Практическото значение на това разграничение се проявява при положителна престация
да се даде нещо. Правото на собственост върху индивидуално определена вещ
преминава веднага с поемане на задължението (по силата на договора), без да е
необходимо вещта да е предадена и цената да е платена. Правото на собственост върху
родово определени вещи не се прехвърля автоматично, а едва след като те бъдат
индивидуализирани (конкретизирани) по съгласие на страните или чрез предаването
им.
2.6.
Задължение за алтернативно определена престация (задължение с право на избор) е
налице, когато няколко предмета съставляват съдържанието на престацията. Те всички
се дължат, но с престирането на единия предмет задължението се погасява.
По правило правото на избор (конкретизация) принадлежи на длъжника (напр.
продавачът може да избере дали да предаде на купувача своя компютър, телевизор или
хладилник). Ако длъжникът не упражни правото си на избор в определения за това
срок, то преминава върху кредитора. Ако правото на избор принадлежи на кредитора и
той не го упражни в определения срок, правото преминава върху длъжника. Ако
правото на избор е предоставено на трето лице и то не го упражни в срок, изборът се
прави от съда (вж. чл.131 ЗЗД).
По своята правна същност изявлението за избор е едностранна сделка, която има
обратно действие – алтернативното задължение се счита за просто от деня на
възникване на облигационното отношение. Чрез тази сделка се реализира едно
потестативно право. Изборът става неотменяем, когато бъде съобщен на другата страна,
а ако е предоставен на трето лице – когато бъде съобщен на двете страни.
2.7.
Паричните задължения имат сравнително найшироко практическо приложение и
найголямо значение. Това се дължи основно на две причини: преобладаващата част от
задълженията възникват като парични (напр. за плащане на цена, наемно
възнаграждение и т.н.); поправянето (обезщетяването) на вредите при неизпълнение на
задължения от друго естество (за друга престация) по правило е в парична форма.
Паричните задължения са особен вид (неистински) задължения за родово определена
престация, тъй като парите са всеобщо платежно средство и общ измерител на
стойност. По тази причина спрямо тях не се прилагат редица правила относно
задълженията за родово определена престация (напр. да се предаде вещ поне от средно
качество според чл.64 ЗЗД). За паричните задължения не важи правилото, че длъжникът
се освобождава от отговорност, ако изпълнението стане невъзможно не по негова вина.
А това е така, тъй като паричните задължения са за стойност, а не за престиране на
парични знаци (банкноти или монети). При паричните задължения изпълнението е
винаги възможно.
Според нашето законодателство чуждестранната валута не е пари, а има значението на
особен вид стока. Именно като стока чуждестранната валута е посочена като предмет на
сделки (заедно с благородните метали), които може да сключва банка или финансова
институция (вж. чл.2, ал.2,т.8, “б” и чл.З 3КИ). Но уговорката за плащане в
чеждестранна валута е законосъобразна и масово се използва в практиката. Ако е
уговорено плащане в левове, то може да бъде извършено във валута само по съгласие на
страните, а не по едностранната воля на длъжника. Същото важи и в обратната
хипотеза – уговорено във валута плащане да се извърши чрез плащане в левове.
Нашето гражданско и търговско законодателство възприема т.нар. принцип на
номинализма, според който длъжникът винаги дължи номиналната стойност на
задължението (напр. 10 000 лв.). Според принципа на валоризма паричното задължение
трябва да бъде преоценено, ако към момента на изпълнението се е променила
покупателната стойност на парите (напр. поради инфлация), тъй като само в този
случай кредиторът би получил реално и точно изпълнение (напр. вместо 10 000 лв., за
колкото е вземането му, да получи 15 000, 20 000 или 30 000 лв.). Обратно, при
номинализма рискът от обезценяването на парите се носи от кредитора, а рискът от
повишаването на тяхната стойност – от длъжника.
По нашето законодателство валоризмът е изключение и има значение само в изрично
уредени от закона случаи. Така например, ако по време на изпълнение на договор за
изработка надлежно определената цена на материала или на работната сила бъде
изменена, възнаграждението се съответно изменя, макар и да е било уговорено изцяло
(вж. чл.265, ал.2 ЗЗД).
В търговското право вредните последици на номинализма (преди всичко за кредитора в
период на силна инфлация, която обезценява националната парична единица), могат да
бъдат преодоляни чрез института на стопанската непоносимост (икономическата
невъзможност на престацията). В този случай съдът може да измени или прекрати
договора изцяло или отчасти, като го съобрази с новите икономически (пазарни)
реалности (срв. чл. 307 ТЗ). Би следвало такава разпоредба да се включи и в
гражданското законодателство (ЗЗД), въпреки че противоречи на принципа за
задължителното изпълнение на договореното (pacta sunt servanda).
2.8.
Задълженията за плащане на лихва имат за цел да внесат едно имуществено
изравняване в полза на кредитора за това, че той се е лишил от дадена парична сума или
заместими вещи за определен период от време в полза на длъжника. Следователно
лихвата е допълнителна престация (възнаграждение), чийто размер се определя от
величината на дължимата сума и времето, пред което длъжникът се ползва от нея
(разпорежда се с нея).
По правило лихви се дължат върху парични суми. По изключение лихви могат да се
уговарят и когато се дължат заместими вещи.
Обикновено лихвите са еднородни с предмета на главното задължение (напр. парични
лихви върху паричен дълг), но това не е задължително. По правило лихвите се дължат в
проценти, но страните могат да уговорят друго (напр. лихвите да се дължат периодично
като глобално определени суми).
Лихвите се различават от дивидентите, които също са граждански плодове, тъй като
техният размер се определя от печалбата, а не от времето на ползване на известна
парична сума. По тази причина дивидентите не могат да се установят предварително,
тъй като не се знае дали ще има печалба и в какъв размер ще е тя. Правото на дивидент
е елемент от членственото правоотношение в ЮЛ (търговско дружество или
кооперация) и е отменимо право, защото общото събрание може да приеме решение да
не се изплащат дивиденти на членовете, въпреки че ЮЛ е реализирало печалба.
Не са лихви и наемите, които също са граждански плодове. Те се получават срещу
отстъпено ползване на една незаместима вещ, която трябва да се върне след изтичане на
наемния срок.
Не са лихви и анюитетите. Те са периодични вноски, с които се погасява част от
главницата и лихвите.
Задължението за лихва е акцесорно (добавъчно) по своя характер. То винаги
предпоставя друго, главно задължение, което е прието да се нарича главница.
Недействителността на главницата (напр. при нищожна или унищожена сделка) води до
недействителност и на задължението за лихва. С погасяване на главното задължение
(напр. поради плащане, опрощаване и др.) се погасява и задължението за лихва.
Обезпеченията на главното задължение (напр. поръчителство, залог, ипотека)
обезпечават изпълнението и на задължението за лихва.
Но задължението за лихва има относителна самостоятелност. Искът за плащане на
лихви (без тези за дължими данъци) се погасява с кратката 3годишна давност, а искът за
главницата – с общата 5годишна давност. Иск за плащане на лихви може да се предяви
самостоятелно.
Лихвите са:
а) договорни;
б) законни.
Договорните лихви трябва да са посочени в писмен документ. Тази форма е за
действителност. Лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС. Ако
уговореният размер е поголям, той се намалява по право до определения от МС (вж.
чл.10, ал.2 ЗЗД). Ако такъв размер не е определен, договорната лихва може да бъде в
поголям размер от законната. Но размерът на законно установената възнаградителна
лихва трябва да е равен на размера на законната мораторна лихва.
Законните лихви се определят от закон. Такива са закъснителните (мораторните) лихви,
които представляват обезщетение за забавено (закъсняло) изпълнение на задълженията
(вж. чл.86 ЗЗД). Размерът на законната лихва също се определя от МС (напр. 10 пункта
над основния лихвен процент). Промяната на този процент води и до промяна на
законната лихва.
Между търговци лихви се дължат и без да са уговорени. Търговското право допуска и
т.нар. анатоцизъм (олихвяване на изтекли лихви) при изрична уговорка между
търговците. Анатоцизмът се различава от капитализацията на лихвите в банковата
практика (сумирането на неизискуеми лихви с главницата).
Недопустими са лихви върху лихви и лихви върху глоби при публичните вземания (вж.
чл.175, ал.3 ДОПК).
Тема 3
ДОГОВОРИ
1. Обща характеристика
1.1.
Договорът е съглашение (споразумение) между две или повече лица, за да се
създаде, измени или прекрати една правна връзка (гражданско правоотношение) между
тях. Следователно договорът е двустранна сделка. Централен и съществен негов
елемент е съгласието на двете страни. Без значение е от колко лица се състоят тези
страни.
Договорът поражда действие между страните, а спрямо трети лица само в предвидени
от закона случаи. Така например съгласно чл.22 ЗЗД може да се договаря в полза на
трето лице. При този договор страните (обещател и стипулант) се съгласяват, че едно
трето лице (бенефициер) има право да иска изпълнение на поетото от обещателя
задължеше. Третото лице не участва в сключването на договора, но уговорката в негова
полза не може да бъде отменена, след като то е заявило на обещателя или стипуланта