Скоро отмина поредната 

кандидат студентска кампания.

Горе-долу критерият за прием беше просто положителна
оценка. Местата са с 7000 повече от броя на 
абитуриентитe  за тази година. Затова започнах да си 
задавам въпроси: Имаме ли нужда сервитьорката, която 
ни поднася кафето да е висшистка?

Другият въпрос е: Наистина ли висшето образование 
трябва да е самоцел, без значение от реализацията и 
амбициозността на студентите, т.е. за да си гордост на 
родата, необходимо ли е да си с „вишо”?

  На първия въпрос, отговорът е кратък- Не, не е нужно да 
има тапия от университет, за да сервира кафе. Дори е 
препоръчително да няма. Така поне би могла да се наслади
на работата си, а не да се чувства прецакана от живота, че 
тя, бакълавърката по философия на икономиката ( един 
Господ знае какво всъщност правят тези специалисти ) ми 
сервира кафе. А знае ли човек, тогава може и да се 
усмихне.

  За втория въпрос е спорно от къде идва внушението, че 
дипломата е гаранция за успех и престиж. Това звучи малко
като човекът, който не бърза за автобуса, защото билета е 
в него. Може би това произлиза от комунистическото „Учи, 
за да не работиш”, но все пак тогава имаше разпределения.
Още преди да завършиш си сигурен, че ще си намериш 
работа. Не знам, но просто съм сигурна, че висшето 
образование е въздух под налягане (простете баналното 
сравнение). Много от кандидат-студентите отиват на изпит 
„заредени”, кои с добре познатите „пищови”, кои с 
последните постижения на техниката, но и в двата случая 
„изгърмяват”. Броени минути след обявяването на темите 
се завиват дълги опашки пред квесторите. Тези кандидат-
студенти са научили от 1 до 10 теми и за лош късмет, ното 
една от тях не се е паднала, затова предават празни листи.
Какъв е изводът?

 Необходима е здрава реформа във висшето образование. 
Намаляване на местата, оптимизиране на специалностите и