Конспект и помощни материали  за  ДЗИ  по БЕЛ­ 12.клас

1

.Христо Смирненски

(1898­1923)­роден  в  Кукуш,  Македония.Поет  трагик,   патетик,

сатирик. Поет урбанист. Наричат го„слънчево дете на българската поезия”, „вечният
юноша”, „певец на революционния устрем”.  Поет новатор, който свързва в творчеството

си     реалистични     със   символистични     елементи   (постсимволизъм).   Поезията     му   е
потвърждение   на     настъпилия     през   20­те   г.   на   20.   век     естетически     прелом     в

национален и в световен мащаб, художествено отражение на превръщането на „роба” в
творец на света.Основни теми в стихосбирката“ Да бъде ден!“(1922г.):  страданието на

хората от социалното дъно и копнежът  по революция. Основен топос­ градът, улицата,
барикадата.

Нов   лирически   герой:

  работникът,   пролетарият,   революционните   маси,

„ний”, „ разбунените тълпи”­ всички унижени и оскърбени, „децата на града”, които
искат да променят  социалната си съдба. 

­Цикълът  

„Зимни   вечери

”(своеобразна   поема)   е   построен     по   принципа   на

мозайката­  чрез  редуване    на     образи  и картини  в 6 фрагмента се  получава   една

обобщена   визия   за   света   на   злото   и   неговите   невинни   жертви­   „децата   на   града”.
Персонажи са хора от градската беднота, от социалното дъно­ „безхлебен баща”, който

ругае непотребния си живот, нещастни деца, ридаеща жена ,слепият старик, болни и
умиращи.Цикълът   е   изграден   като   своеобразен   лиричен  

репортаж­

  лирическият

говорител върви в покрайнините на града сред 

зимната мъгла

(символ на студенината и

на   изгубената   човешка   идентичност)   и   е   наблюдател   на   потресаващи   картини   на

човешката   нищета.   Той   съчувства   на   неговите   „бедни   братя”­обречени   на   „вечната
бедност и грижа”.Мрачен, потискащ е финалът на творбата­ чрез алегоричния образ на

снежинките, които в локвите стават на кал, се внушава идеята за трагичната участ на
социалните аутсайдсери.

­  

  «Старият

музикант”

­   стихотворението   е   от   цикъла   „Децата   на

града”(1921г.)Лирически   персонаж   е   старият   музикант   ,   който   живее   в   един

дисхармоничен   и   жесток   свят   на   социална   несправедливост.Той   е   беззащитно,
безпомощно   „   дете”   на   града­   ограбил   човешкото   в   човека.Старческата   му   цигулка

печално припява рефрена за трагичната му участ. Пейзажът(„зимните вихри студени”) и
олицетворението(„   А   зад   гърба   му   пристъпя   Смъртта”)   акцентират   на   идеята,   че

животът му е перманентно умиране.

­   „

Цветарка”

­романтичният   пейзаж   в   началото(„Тази   вечер   Витоша   е   тъй

загадъчна   и   нежна”)   е   в   контраст   с   хиперболизирания   образ   на   умъртвяващия
град(„скрил в гранитната си пазва/ хиляди души разбити”).Съдбата на цветарката, на

красивото бедно момиче, е предопределена от социалния и статус.Хубостта и ще се
превърне в разменна монета в един антихуманен свят(„че цветята се купуват , а и тя е

чуден цвет”)

­ 

„Юноша

­ емблематична творба на Смирненски. Лир.герой е застанал на прага

на живота („Аз не зная защо съм на тоз свят роден”) и изживява прехода към зрелостта
и познанието за смисъла на своя живот. Зад светлите надежди и бляновете („ да срещна

живота по друм от цветя”) младият човек   съзира мрачните контури на реалността(„в
полумрака видях изтерзани лица”) и прави своя житейски избор­ да участва активно в

радикалното  преобразуване на стария, антихуманен свят.

Без да питам защо съм на тоз свят роден,

аз ще знам защо да умра

 Въздействащи са образите символи на революцията  („барикаден пожар”, „ураган

от души”, „пир непознат”), маркиращи пътя на „нова зора”­ човешката свобода.

Революционният устрем  по социална справедливост в стихотворенията  

„Ний” ,

„Йохан”„Да бъде

ден!”.

Представата за революцията като Апокалипсис и Сътворение.

Ролята на светлинната образност

                      ­„Ний“­

тук   се   очертават   двете   основни   теми   в   поезията   на

Смирненски:драмата на социалното страдание и назряващият протест, предчувствието

за   революция.Основен   художествен   похват   е   контрастът(   „Ний   всички   сме   деца   на
майката земя,/но чужда е за нас кърмящата и гръд“..........Но иде ден на съд!Над майката

земя/надвисва ураган“).Това „ний“, повторено 11 пъти, акцентира на лирическия герой­
мащабен колектив,угнетените маси, романтично извисени те „възбунени вълни“.

               ­ „

Йохан“­

стихотворението  е отпечатено в сп.“Червен смях“(1921г.) и

пресъздава въстанието на берлинския пролетариат през 1919г.,  и героичната смърт на

немския работник и революционер Йохан на барикадата.



„Да бъде ден!“

­заглавие на стихотворението , дало име на стихосбирката.О

сновен мотив е разрушаването на стария свят(чийто символ е  мракът на черната нощ) и
сътворяването   на   новия   чрез   революция.Императивното   „Да   бъде   ден!“(алегоричен

образ) е „разбунения“ вик на тълпите­ творци на новия свят. 

2

.Гео   Милев

(1895­1925).Роден   е   в   с.Раднево,   Старозагорско.   Феномен   в

културния   ни   живот   през   20­те   години   на     20.век   .Енциклопедична   личност­   поет,
публицист, литературен критик, преводач, полиглот.Творец с модерно съзнание­  

баща

на  българския  експресионизъм

,  стремящ

  се  

да   европеизира  българската   литература

.

Сп.”Везни”(1919­1922г) ­ трибуна на експресионизма.Модерният творец разкрива  бунта

в неговия екзистенциален, социален и естетически смисъл. Сп.”Пламък”(1924г.) ­ израз
на новата естетическа програма на автора

­ единство на изкуство и живот,

творец и

народ.

 Ан.Страшимиров казва  за Г.Милев: „Такива личности се раждат веднъж на сто

години”

  „

Септември”(1924г.)  

е   модернистична   поема,   публикувана   в   кн.7­8   на

сп.”Пламък”,   по   повод   на     годишнината   от

Септемврийското   въстание

.

Тя   е

ехо   от

разделно време и  

експресионистичен славослов на бунта. Стихотворението е израз на

една чувствителна душевност, поразена от ужаса на политическия терор и на едно сърце,

откликващо на вековния  протест на „роба”.Състои се от 12 фрагмента, които разкриват
величието(І­ VІ фрагмент) и трагизма(7­12 фрагмент) на бунта . В поемата има 2 пласта

на изображение:конкретноисторически(Септември 1923г.)   и  философски обобщаващ.
Разкриват се  общочовешките проблеми  за: бунта като вечна човешка същност ; вярата

и неверието;  изстрадания  път към свободата;  престъплението и възмездието;  човека
като творец на битието .Това е лирическа, безсюжетна  поема, чиято цялост се крепи  на

колажния, фрагментарен, смислово цялостен образ на народа(„неудържими/ страхотни/
велики:народ!” Единственият индивидуален герой е поп Андрей, който в знак на протест

хвърля   граната   в   божия   храм     и   умира­     „велик,   сюблимен,   непостижим”.   В
апокалиптичните   картини   на   погрома   доминира   суровият   реализъм.На   изпитание   са

подложени изконни ценности.Тревожно,драматично отеква въпросът” Що е отечество?”

Във финала се внушава идеята, че народът е победен(въстанието  е удавено в

кръв)   физически,   но   не   и   духовно.Фикцията   Бог   е   срутена(„Долу   Бог!”),   небето   е
превзето   от   човека(„Ще   възкресим   ний   човека/   свободен   в   света”).Това   е   израз   на

естетическия принцип на експресионизма”Човекът преди всичко!” Светът се преобръща,
картината на социалния ад се превръща в картина на социалния рай (”Септември ще

бъде май!........„Земята ще бъде рай/ ше бъде!”). Поемата ”Септември” е „лебедовата
песен” на Г.Милев, „оптимистична трагедия”.

3.Атанас Далчев

(1904­1978).Роден е в Солун. Поет философ.  Интелектуална

поезия.Кръгът”Стрелец” и призивът  за „родно изкуство” през 20­те и 30­те г. на 20. век.
Реалист, който естетизира грозното.Отрича символистичната поезия(нарича я „мъртва

поезия“). Диаболистични елементи(страх и ужас от смъртта).Песимистичен възглед за
света,   който   гради   потискащите   послания   за   къща   без   стопанин,   дом   без   уют,

съществуване „ без ни една любов, без ни едно събитие”, живот без смисъл. Трагедията
на урбанистичния човек, обрекъл се на самота, изгорил всички мостове между себе си и

света.

Вещите­

знаци на човешкото отсъствие, на отчуждението, на  сивото и  потискащо

битие  в стихосбирката „

Прозорец”(1926г

.).Автор е на стихосбирките „Париж“(1928г.),

„ Ангелът на Шартър“(1943г.); и на  „Фрагменти“(1967г.)­афоризмии .Драмата на един
абсурден   „живот   неживян”   в   стихотворенията      

„Болница”, „Стаята  „ „Къщата”,

,,Камък”, „Дяволско”.

  Алтернативи на неживения живот са : единението с неговата

първична   свежест(„Молитва“);   „блаженството   на   нищий   духом“(„Нищий

духом“);невинността и простотата на детското светоусещане

­В стихотворението „

Болница

“ драмата на личността се разкрива сред зловещата

и   потискаща   черно­бяла   предметност(„бяла   варосана   зала“,   „бели   легла“,“черни
ръце“).Животът изтлява  и звънът на „големия стенен часовник“ отмерва

 коварно изтичащото  време, отвеждащо към смъртта.Хората не са представени в

своята цялостност, а чрез поредица от синекдохи.Човешкото тяло е разчленено на „лица

меланхолни“   ,   „очи,   може   би   вгледани   в   другия   свят“­символ   на   разпадащата   се
екзистенция.

                             ­„

Къщата

“­човекът обитава своя дом, но не живее в него.Той

съществува, без да без да знае кой е.Единственото сигурно притежание на лирическия

човек е познанието за безсмислието   на неговото съществуване(„Сам дяволът я сякаш
дал под наем/но неизвестно кой е наемателят“).В стихотворението има диаболистични

елементи­ страх и ужас от „черната сянка“ на смъртта.
                         ­ „

Стаята“­  

това не е уютният и споделен дом на човека, а четири стени,

заграждащи неговата самота.Стая без топлина, дом без стопанин(„в тази стая не е живял
отдавна никой“).Сегашността е мъртва­„часовникът е млъкнал“, времето е превърнало в

безжизнен прах всичко.Вещите  доминират­те са знаци на отсъствие на човешко битие,
на неговото безсмислие. 

      ­   „Дяволско“­    

заглавието   насочва   към   естетиката   на   диаболизма,   към

демоничното отчуждение между хората.Страдащ и самотен, лирическият герой лежи  в

„стаята, под покрива“, трагично осъзнаващ празното, безследно изтичащо за него време в
живота „ад“.Сблъсъкът на „затвореното“, ненужно   битие с динамичния живот навън,

невъзможността на лирическия герой да преодолее преградата между себе си    и хората,
провокира яростта на лирическия герой.Той замерва  

„хората / с пръст от

старите

саксии

без цветя

“.Негов спасителен бряг е смъртта.

­ „

Камък“

­ лирическият герой търси загадката на битието(

“Камък,истината в

теб прозрях/ вечно и свето е само мъртвото/живото живее   в грях“).

Камъкът е

символ на мъртвото ­ той не  греши, не ражда, не е роден, но и не живее.Той не може да

бъде   раздвоен   от     чувства,   пориви,   алтернативи­   като   човека.   Антипод   на     святата
каменност е уникалният човек­той трябва да се примири с мъдрия природен закон за

преходността.

             ­ „Книгите”­ 

стихотворението разкрива драмата на интелектуалеца , на ерудита,

за когото познанието е било смисъл на живота, но в един момент е настъпила печалната

равносметка,че то го е лишило  от пълноценен живот, отчуждило  го е от хората, от

любовта.

Пред мен е книгата разтворена 

и денем и нощя.
Все сам аз на познавам хората

не зная и света

 Трагична е констатацията на лир.Аз , че е подменил  автентичното си човешко

битие   с   мъртвите   вещи­   книгите.     Лирическата   поанта   звучи   песимистично(  

„И   аз

загубих зарад книгите / живота и света).

­  Стихотворението  

„Повест

”е   философски   размисъл   за   безсмислието   на

човешкия живот.Това е съществуване без живот(„И сякаш аз не съм живеел никога”),

дом   без   човек(„   Ако   случайно   някой   влезе   в   къщата,/   там   няма   да   намери
никого”).Вещите са  знаци на човешкото отсъствие(„ празно огледало”,  „ портрети на

жени, които са си отишли от света”. Отсъствието на човека е директно заявено и  чрез
кръговата   композиция­   повторението   в   началото   и   в   края   на   творбата   на

стиха„

Стопанинът замина за Америка

”. 

­  Стихотворението  

„Прозорец

”е   красивата Далчева „приказка”. Съзнанието на

лир.герой     е   намерило   а

лтернатива   на   неживения   живот­  

то   строи   измислени,

приказни   варианти   на   действителността.   Един   поглед   през   „   зимното   стъкло”,   през

процепа към друг свят­ една „бяла гора от сребро”(„сребро” се повтаря 7 пъти), сред
която прегърнати вървят две деца ­„мойто братче и мойта сестра”.Въображението вижда

чудото на живота, чийто образ символ е „вълшебната птица с лъчезарните златни пера”

4

.Елисавета   Багряна

(1893­1991г.)   ­псевдоним   на

Елисавета

Белчева.Стихосбирката ”Вечната и святата“(1927г.)­ 

химн на живота и любовта във

всичките и измерения.Ренесансово преоткриване на света „с петте от Бога дадени нам

сетива”. Лирическата героиня на Багряна­ модерната и разкрепостена  жена, „Пенелопа
на 20­ти век”, грешна и свята, витална и естествена, скитница по дух.Идентифицира себе

си   със   смелите   и   непокорни   жени   войни(„Амазонка”).   За   нея  

домът  

е   тясно

пространство, оковаващо като в клетка душата и(„Вик“), а  

пътя

т­ нейно призвание и

съдба. Животът и е „дългосвиреща плоча на любовта”

­   В   стихотворението   „Потомка

”   звучи   гласът   на   освободената   от   догми   и

предразсъдъци  жена , която търси корените си, за да открие идентичността си.Макар че
времето   е   унищожило   знаците   на   родовата   памет(„няма   прародителски   портрети/ни

фамилна книга в моя род“), лирическата героиня усеща, че е наследила от прадедите си
„скитническа, непокорна кръв“, която я води към грях.„

Може би прабаба тъмноока/ в

свилени шалвари и тюрбан/ е избягала в среднощ дълбока/с някой чуждестранен,
светъл  хан“

. Прабабата е нарушила един от най­значимите закони­ избягала   е и е

последвала   сърцето   си,   а   не   наложените   от   реда   повели.Потомка   на   волни   предци,
лирическата героиня е горда, че е вярна дъщеря на българската земя(„аз съм само твоя

щерка   вярна,   моя   кръвна   майчице   земя“).Притежателното   местоимение   „моя“   и
обръщението   ­олицетворение   „майчице“,   доказват   голямата   любов   на   лирическата

героиня към всичко, белязано с лиричните знаци на родното.

  ­   В    стихотворението  

„Вечната

”­   лирическа   героиня   е   жената,   извор   и

продължение на живота, обречена на безсмъртие, на надмогващо хода на времето
преминаване   в   поколенията.Стихотворението   се   състои   от   2   куплета   по   10

стиха.Първата   строфа   гради   образа   на   мъртвата   жена­   „безкръвна   и   почти

безплътна,/ безгласна, неподвижна, бездиханна“. Но втората строфа апострофира

смъртта чрез писъка на новороденото, в което е преминала „нейната безсмъртна
кръв“ ,и чрез пролетната картина, символ на  обновление, на нов живот.“Мария

или   Анна“   е   останала   безкръвна,   но   кръвта   и   е   преминала   в   следващото
поколение­дъщеря   или   внучка­и   по   този   начин   ,     е   обезсмъртена.“Вечна“   е

любовта, „вечна“ е жената, вечен е кръговратът на живота , който включва края
на един живот и началото му.
­  Стихотворението   „

Стихии”

  е   апотеоз   на   свободолюбивия   и   неудържим

човешки дух, за когото няма прегради.Всяка строфа започва с анафоричния реторичен

въпрос ”Можеш ли да спреш.....”, с вариация в ІVстрофа­ „

Как ще спреш ти мене

­волната,  скитницата,  непокорната/   родната  сестра   на   вятъра,  на   водата   и  на

виното”

.Чрез   символиката   на   стихиите   Багряна   изразява   идеите   за   големината   на

човешките жажди, за максимализма в нравствените  устремления.

­ Стихотворението 

„Кукувица” е 

изповед на жената от 20­те години на 20 век,

понесена  от  неутолима   жажда   да  докосне   непознатото(„И  така  живота   ще  премина/

ненаситена, ненаживяна...”).Тя сравнява себе си с кукувица­ бродница, неспособна да
свие  гнездо  и отгледа  поколение.Избира  самотата на пътя и  бездомничеството  пред

привидната хармония и пълнота на домашното огнище. Стихотворението е близко до
фолклора, но същевременно изразява нова, модерна сетивностна жената

5

.Йордан   Йовков

(1880­1937).Роден   е   в   Жеравна,   Сливенско.Художник   на

българското   село.Майстор   на   разказа.

Певец   на   красотата,   любовта,   доброто   и

хармонията

.Писател реалист и хуманист, който твори през 20­те и 30­те години на 20­

ти   век.Циклизиране   на   разказите   в   сборници:   „

Старопланински   легенди”(1927г),

„Вечери   в   Антимовския   хан”(1928г),     „Женско   сърце”(1935г.),   „Ако   можеха   да
говорят”(1936г

.).Силата  на хуманиста Йовков  не   е в поставяне   и  разрешаване  на

големите социални въпроси на епохата, а в разкриване  на добродетелите, чувствата и
страданията   на   обикновените   хора,   на   способността   на   човека   за   нравствено

просветление и прераждане.

 ­Разказът „

Песента на колелетата

” свързва проблема за добротворчеството  с

идеята за творческото прозрение.Главен герой на разказа е прославеният майстор на
каруци, които пеят по белите пътища­ Сали Яшар.“Благ и тих, вдълбочен в себе си“, с

вид на мъдрец, той осъзнава преходността на човешкия живот, защото е загубил двамата
си сина и жена си. Славата не го променя,богатството  не го прави щастлив.Ковачът от

Али   Анифе   иска   да   остави   нещо   след   себе   си­безкористно   благодеяние
(„себап“).Първоначалната идея това да бъде чешма или хан му се струва непочтена,

защото той е обикновен ковач.Дълъг и труден е пътят на Сали Яшар до истината за
смисъла   на   неговия   живот.Йовков   използва   ретроспекция(връщане   в   миналото   на

героя).Сали Яшар си спомня момента, когато е тежко болен­ песента на каруцата на
дъщеря му Шакире , която идва от съседното село, му вдъхва сили за живот.Майсторът

на каруци си спомня и думите на нощния пазач Джапар, че по песента на каруцата на
изчезналия   Чауш разбират, че е жив и се връща.Сали Яшар осъзнава , че истинският

„себап“   вече   е   сторен­   че   трябва   да   прави   каруци,   които   свързват   и   радват
хората.Финалът   на   разказа   внушава   идеята,   че   смисълът   на   живота   е   в

добротворчеството;че „ с мъки, с нещастия  е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което
е хубаво, което стои над всичко друго­ любовта между хората“

В   разказа   „

Последна   радост

”   Йовков   разкрива   античовешката   същност   на

войната.Творбата има жизнене първооснова­ авторът е участвал в 3 войни.Разказът се

състои   от   10фрагмента.Основен   художествен   похват   е   контрастът.Първите   5части