Културата като предмет на изследване. Културна антропология. Основни 

‎

идейни 

модели на културна идентификация в арабските страни.

‎

На арабски език терминът саКАфа идва от глагола саКуфа и означава "да бъда с 

остър ум, прозорлив, проницателен". Определението в тълковните речници е следното: 
ат-тамаккун фи ал-'УлУм уа ал-фунУн уа ал-'АдАб, т.е. става въпрос за интелектуално-
духовнота дейност на хората; за нещо, което е надградено и добито в социума; нещо, 
което  е  култивирано  и  излиза  извън  границите  на  инстинктите  и  природата. 
Пример: в английския език имаме две думи за свобода: "freedom" и "liberty". Първата е 
свързана с натуралното и природното чувство за свобода, докато при втората имаме 
налице  социум,  състояние  на  социум.  Един  ескимос  може  да  живее  в  абсолютен 
"freedom",  но  няма  как  да  живее  в  състояние  на  "liberty",  тъй  като  няма  социални 
предпоставки  за  това.  Културата  не  е  само  това,  което  е  заложено  в  човешката 
природа  и  предадено  по  генетичен  път;  не  само  инстинктите  и  първата  природа. 
Културата е нещо, което се надгражда и придобива в обществото. 

За  разлика  от  саКАфа,  понятието  за  "цивилизация"  ХаДАра  (или  тамаддун) 

произлиза  от  глагол  за  уседналост.  Ето  защо  в  арабските  текстове  и  изобщо  в 
съвременната  хуманитаристика  много  често  понятието  "култура"  се  свързва  с 
духовни постижения, докато терминът "цивилизация" - с материалните измерения на 
човешките  постижения.  От  етимологична  гледна  точка  терминът  "култура"  в 
хуманитаристиката много често бива характеризиран като "историята на човешкия 
дух".  

В  тази  дисциплина  ще  схващаме  културата  като  модерно  антропологическо 

понятие,  което  обхваща  всички  модерни  поведения  и  е  много  по-широко  отколкото 
само  неговите  възвишени  измерения.  В  тази  си  роля  (на  модерно  антропологическо 
понятие)  културата  се  съотнася  към  следните  сфери:  към  езика,  като  най-древната 
човешка  институция;  към  науката  и  изкуствата,  като  най-напредналите  и  най-
изтънчените форми на изразност; към идеологиите и светогледа, т.е. към начина, по 
който  хората  интерпретират  и  разбират  света;  към  духовността  и  етиката,  т.е. 
системата от ценности, предавани на поколенията; към социалната активност, като 
под "социална активност" се има предвид: споделени с културната общност стремежи 
за поддържане на човешки взаимоотношения чрез спазване на определени протоколи и 
на установени практики, включително празници, обичаи и обреди, т.е. установеният 
социален протокол е част от културата. С други думи, културата се корени в света на 

изразяването,  на  езика  и  символите;  тя  се  корени  в  светогледа,  в  изповядваната 
религия.  Но  също  така  включва  и  социални  фундаменти  като:  храненето  дори;  като 
разпространението  на  стоки  и  услуги;  като  начина,  по  който  се  прави  търговия  и 
бизнес; начина, по който хората се образоват и възпитават; традициите, обичаите, 
начина на отбелязване на гранични събития в човешкия живот като раждане, смърт, 
сключване на брак; всички те са изключително важни елементи на културата. В Корана 
не се говори за култура и няма аяти, в които да се споменава думата саКАфа. Когато се 
говори и се визират културни явления в Корана, те се определят с термините "обичаи" 
и "практики" (ал-'Урф и ал-'ААдАт), т.е. това, което е установено и окултивирано от 
обществото. 

Сред многобройните определения за понятието "култура" са: "Културата е онова, 

което  ни  превръща  в  чужденци,  когато  сме  далеч  от  дома",  Филип  Бок.  Освен  това 
"Културата е това, което прави нас "ние" и  тях "те".  И двете определения показват 
нещо  много  важно,  а  именно  това,  че  въпросът  за  културата  и  идентификацията  е 
наразривно  свързан  с  въпроса  за  границата.  По  какво  една  културна  общност  се 
различава  от  друга  културна  общност?  Традиционно  културната  идентичност  се 
дефинира  посредством  принадлежността  на  индивида  към  някаква  група  или 
комбинация от групи - етническа, религиозна, национална, държавна, лингвистична, по 
пол, територия и т.н. Значителните промени, които настъпват в постмодерния свят, 
сякаш  сриват  устоите  на  всичко,  което  е  било  образец  в  общественото  и 
политическото устройство и на първо място излиза стремежът към фрагментиране 
(фрагментиране на културата). В този постмодерен свят самите групи, с които човек 
се идентифицира, стават проблематични: националната държава вече не е това, което 
беше;  национализмът  е  подложен  на  изключително  изпитание  в  арабския  свят; 
етничността също; локализацията на една култура върху компактна територия също 
става  все  по-проблематично  и  размито  понятие;  религиозността,  която  хората 
получават с раждането си, вече е въпрос на личен избор; дори полът е въпрос на личен 
избор.  Понятието  "локална  територия"  като  фактор  за  културна  идентичност  се 
подменя с понятието "непосредствена лична среда".  

В  съвременната  наука  културология  е  прието  да  се  говори,  че  културата  е 

специфика на човешката дейност. Всъщност културата е това, което характеризира 
човека  като  вид.  Самата  поява  на  човека  на  сцената  на  естествената  история  е 
културен феномен. Културата се приема най общо като съвкупност от онези страни на 
човешката  дейност,  при  които  се  борави  със  символи  и  които  се  предават  не  по 
биологичен, а по социален път. 

Културата  по  принцип  е  една  много  гореща  тема.  През  80-те  години  Франсис 

Фукуяма  и  Самюел  Хънтингтън  задават  един  изключително  горещ  дебат  на  тема 
култура. Франсис Фукуяма пише книгата "Краят на историята и последният човек", а 
Хънтингтън - "Сблъсъкът на цивилизациите". Двамата имат различно становище по 
въпроса  дали  културната  ситуация  днес,  в  която  живее  човечеството,  не  е  въобще 
краят  на  историята  или  пък  е  някакво  ужасно  начало  на  неговата  история. 
Независимо  от  тези  интелектуални  размишления  върху  това  какво  представлява 
днешната  културна  ситуация,  едно  е  наистина  сигурно:  културите  са  като  живи 
организми - те се раждат, развиват, преминават през различни етапи, размножават 
се  дори.  Нито  една  от  съвременните  култури  не  е  създадена  по  начина,  по  който 
битува  днес.  Налице  е  една  динамика,  при  която  културите  предефинират  и 
преоткриват  различни  свои  параметри.  Културата  не  е  в  застинало  положение. 
Различните  фази  при  културите  са  периоди  на  социално  разместване  на  пластове  и 
катаклизми на критично и дори революционно мислене, на прилагане на нови методи. 
Тези  фази  на  катаклизми  в  културата  са  последвани  от  периоди  диаметрално 
противоположни като характер, в които има стремеж на обществото за запазване на 
унаследеното и ритуализиране на придобитото.  

Културата и цивилизацията като термини в един определен период са мислени 

като  понятия-синоними,  но  през  20в.  започва  тяхното  нюансиране  в 
хуманитаристиката, като културата си остава символ на всичко позитивно, докато 
цивилизацията получава неутрална оценка, а понякога дори се натоварва и с определен 
негативен  смисъл,  само  и  единствено  на  материална  култура,  в  противовес  на 
духовната.  Защо  се  случва  това  в  терминологичното  поле  на  хуманитаристиката? 
Защото  развитието  в  технологическия  прогрес  създава  много  повече  материални 
блага, но те не винаги означават растеж в духовната сфера. Една от основните тези 
на  съвременните  консервативни  арабски  интелектуалци,  когато  опитват  да  се 
противопоставят на Запада е: западните общества може да са много по-добре от нас в 
технологично  и  материално  отношение,  но  те  нямат  нашия  духовен  пулс  и  духовна 
култура. Техническите постижения и материалните блага в цивилизацията не могат 
да  бъдат  оценени  нито  като  безусловно  нравствени,  нито  като  безусловно 
безнравствени. Те са неутрални. Културната значимост на техническите постижения 
и  на  материалната  цивилизация  зависи  от  това  в  какъв  ценностен  контекст  се 
използват  и  затова  тези  постижения  са  културно  неутрални.  Към  негативните 
качества на материалната цивилизация обикновено се отнася нейната тенденция към 
стандартизация  на  мисленето,  ниската  степен  на  независимост  и  оригиналност  на