Движение за новобългарска просвета и култура

Движението за новобългарска просвета и култура е една от върховите изяви на начеващото 
буржоазно общество по време на Българското възраждане. През 15 – 17-ти век образованието 
по българските земи се осъществява чрез мрежа от килийни училища. В началото на 18-ти век 
просветата запазва църковния си характер. Килийните училища осигуряват елементарно 
образование на църковнославянски (т.нар. среднобългарски) език. В тях няма изградени метод 
на обучение и програма, също така образованието не е предвидено спрямо възрастта на 
учениците. С всеки от тях се работи индивидуално, като уроците се изписват на дъсчица и 
впоследствие се наизустяват. Учителите са най-често свещеници, по-рядко занаятчии. В 
килийните училища се ползват богослужебни книги, като най-широко застъпени са Часослова, 
Апостола и Псалтира. Първо се изучава Псалтира, след което по-паметливите преминават към 
изучаване на Часослова, а Апостолът е считан за връх в образованието и поради тази причина 
не се преподава навсякъде.

През 18-ти век се наблюдава съживяване на манастирските и църковни средища, които се 
превръщат в огнища на просветното дело. Рилският манастир има двустепенно училище, в 
което се преподава граматика на църковнославянски език и църковно пеене. Популярен сред 
хората е още Хилендарският манастир, а в Зографския се преподава иконописно и стенописно 
изкуство. В по-големите градове, като например София, се поддържат по няколко килийни 
училища. В манастирите и църквите монасите обикалят като таксидиоти българските земи и 
откриват в метосите килийни училища.

Освен църковните и манастирски килийни училища съществуват и т.нар. частни килийни 
училища, в които наред с обучението е застъпено и изучаването на занаят. За голямо 
достижение в частните килийни училища се счита въвеждането на аритметиката от Гаврил 
Рилец през 1825 г. в котленското частно килийно училище.

Наред с църковните и частни килийни училища през втората половина на 18-ти век се откриват 
и обществени (мирски) килийни училища. В тях основната роля за обучението е поета от 
общините и за учители се наемат специално обучени лица. През 18-ти век килийните училища 
достигат своя разцвет. В годината, когато Паисий Хилендарски завършва своя труд „История 
славянобългарска” – 1762 г. по българските земи има 112 училища, а през 1835 г. те вече са 235. 
През 1792 г. със средства на търговеца Марко Теодорович във Виена е отпечатан 
църковнославянски буквар, което е един от изразите на плахо направените опити за промяна в 
образованието. Килийните училища подготвят голям брой стенописци, художници, граматици, 
книжовници, които съдействат за стимулирането и повдигането на българския дух и за 
запазването на българското народностно самочувствие.

През първите десетилетия на 19-ти век в следствие на дълбоките промени в българското 
общество назрява необходимостта от нов тип образование. Килийните училища се оказват 
недостатъчни и поради тази причина по-заможните търговци и занаятчии дават децата си за 
обучение в чужди училища. Българското общество има нужда от нов тип просвета – 
национална по характер, светска по съдържание и с практическа насоченост. 

Предпоставките за възникване на чуждите училища по българските земи са разнообразни и се 
коренят в дълбоките социално-икономически промени в обществото ни по време на 
Възраждането. Българите се нуждаят от различни знания за заобикалящия ги свят, от изучаване 
на езици,  познания по математика, стокознание и други. От голямо значение е и проникването 
на ренесансови и просвещенски идеи, както и влиянието на други европейски държави.Най-