План-конспект по Политическа психология

Изпитът по Политическа психология е писмен – тест, състоящ се от открити и 
закрити въпроси. Тестът ще бъде върху теми от план-конспекта. Въпросите от 1 до 
16 покриват съдържанието на лекциите, а тези от 17 до 20 са от учебника по 
Политическа психология, автор Петър Нешев, София, 2004 г. Изпитът продължава 
един астрономически час. Всеки студент се явява със съответната група в 
зависимост от факултетния си номер.

1. Предмет и задачи на политическата психология
- предмет на политическата психология
- задачи и функции на политическата психология
- тенденциии в развитието на политическата психология
2. Обекти, проблеми и методи на политическата психология
- обекти на политическата психология
- методи на политическата психология
- принципи на политическата психология
3. Политическото съзнание като категория в политическата психология
- политическото съзнание като понятие
- структура на политическото съзнание
- форми и механизми за функциониране на политическото съзнание
4. Елит и политика
- елита като понятие, научни теории за елита
- основни подходи за обяснение на политическия елит
- причини за възникването и съхранението на елита
5. Политическа психология и масово поведение
- същност и характеристики на тълпата
- видове тълпи
- критика към теорията на Льобон за тълпите
6. Слуховете – същност и особености
- определения за слуховете и научни подходи за тяхното обяснение
- класификация на слуховете
- механизъм за разпространение на слуховете
7.   Политико-психологически   аспекти   на   лидерството.   Научни   теории   за 
лидерството
- кои са основните научни теории, които обясняват лидерството?
- какво е характерно за хуманистичните теории?
- как мотивационните теории обясняват лидерството?
8. Типологии на лидерството
- кои са 4-те типа лидери според Богардс и с какво се характеризират?
-   какво   означава   термина   „харизма”   и   какво   се   разбира   под   харизматична 
личност?
- какви са типовете политически лидери според Макс Вебер?
9. Лидерство и лидерски стилове
- кои са типовете лидерство според Харолд Ласуел?

-   кои   са   параметрите,   определящи   стила   на   политика   според   Коблянска   и 
Лабковска?
- кои са лидерските стилове според Коблянска и Лабковска?
10.Общество и характер
- кои са четирите типа „президентски характери” според Барбер?
- кои са трите типа политически личности според Рисман?
- какво се разбира под „макиавелистка личност”?
11. Политико-психологически аспекти на вождизма
- кои са основните характеристики на вождизма?
- за кои общества е присъщ вождизма?
- по какво се различават политическото лидерство и вождизма?
12. Съвременни подходи към вождизма и лидерството
- кои са трите основни модела на взаимоотношения на лидера с групата?
- кой учен изследва авторитарното лидерство?
- как се нарича подхода на Вилдавски за обяснение на лидерството?
13. Етноси и политика
- кои са главните признаци на етноса според Кушнер?
- какво е определението на Мюлман за етнос?
- кои са двете школи, изследващи етноса?
14. Манипулиране и манипулативно поведение
- през кой век възниква термина пропаганда?
- кои са четирите цели, които преследва пропагандата според Ласуел?
- какви видове пропаганда съществуват?
15. Манипулиране и аудитория
- кои са четирите вида контакт които се осъществяват в психологически план 
между пропагандатора и аудиторията?
- кои са петте морално допустими техники за убеждаване според Уайт?
- кои са петте морално недопустими техники за убеждаване според Уайт?
16. Същност и функции на контрапропагандата
- каква е целта на контрапропагандата?
- кои са основните функции на котрапропагандата?
- кои са основните похвати на контрапропагандата?
17. Глобализация и културна идентичност
18. Психоанализа и балканската етническа проблематика
- балкански етнопсихични комплекси
19. Етнонационализъм, екстремизъм и популизъм
- характеристики на популистките движения
20. Проекти за нов световен ред
- “новият световен ред” като термин

2

Тема: Предмет и задачи на политическата психология

1. Политиката като предмет на политическата психология

Предмет на политическата  психология е политиката разбирана като особен 

вид човешка дейност, имаща своя собствена структура, субект и подбудителни сили 
(вж. приложение 1). Политиката като всяка сложна човешка дейност се разделя на 
конкретни действия, а действията от своя страна се състоят от отделни операции. 
Дейността е свързана с определен мотив, действията зависят от конкретните цели и 
ситуации, операциите са детерминирани от задачите, които трябва да се изпълнят в 
определени   условия.   Тази   схема   по   отличен   начин   описва   предмета   на 
политическата   психология.   Политиката   като   дейност   се   ръководи   от   мотива   за 
управление   на   човешкото   поведение.   Конкретните   политически   действия 
съответстват на определени цели, свързани със съгласуването на групови интереси 
или  с  интересите   на  отделни  индивиди.  Политическите   операции  съотвестват   на 
отделни акции от различен тип – от преговори до войни или въстания.

Основен   елемент   в   този   сложноорганизиран   предмет   на   политическата 

психология е субекта на политическата дейност. Субекти на политиката могат да 
бъдат, както отделни индивиди (отделни политици), така и малки и големи социални 
групи, а също и стихийната маса. Политиката разбирана като дейност, състояща се 
от отделни елементи може да има организиран или неорганизиран, структуриран 
или неструктуриран характер.

Предмет за анализ на политическана психология са преди всичко вътрешните, 

психологическите   механизми   на   политическото   поведение   на   хората,   които   са 
субектите на политиката.

2.

Задачи и фунции на политическата психология

Историята,   теорията   и   практическото   приложение   на   политико-

психологическите знания дават възможност да се обособят три основни задачи (вж. 
приложение 2). В известен смисъл те съответстват на три етапа от историческото 
развитие на политическата психология като наука. 

Първата   задача

  се   състои   в   това   да   се   разберат   психологическите 

компоненти   в   политиката,   да   се   осмисли   ролята   на   “човешкия   фактор”   в 
политическите   процеси,   тяхната   “субективна   страна”.   С   тази   задача   е   свързана 

аналитичната функция

 на политическата психология.

Втората задача

, тясно свързана с първата, е да се предвиди какво ще бъде 

значението   на   човешкия   фактор   в   политиката   в   бъдеще,   както   и   да   се   обяснят 
психологическите аспекти на политиката. Тази задача отговаря на 

прогностичните 

функции

, които има политическата психология, тъй като за науката не е достатъчно 

да се вникне в същността на изучаваните явления, нужно е да се предвиди и тяхното 
развитие.

Третата задача

, допълваща предишните две, е модификация и изменение на 

явленията.   От   тази   задача   произтича  

контролно-управленското   влияние

  върху 

политическата дейност. Следователно освен обяснителни и прогностични функции, 
политическата   психология   може   да   оказва   въздействие   върху   развитието   на 
изучаваните явления. 

Политическата   психология   като   сравнително   млада   научна   дисциплина, 

формално тя се обособява през 1968 г., има следните основни задачи и функции: да 

3

вниква в същността на изучаваните явления, свързна с аналитичната функция, да 
предвижда развитието на изучаваните явления, свързана с прогностичната функция, 
да модифицира явленията, свързана с контролно-управленската функция.

3. Тенденции в развитието на политическата психология

В   периода   на   своето   зараждане   и   първоначално   развитие   политическата 

психология не е имала своя концептуално-методологическа база и дълго време се е 
формирала като наука по пътя на еклектическото заимстване на концепции и методи 
от   различни   школи   и   направления   в   психологията   –   като   се   започне   от 
ортодоксалната   психоанализа   и   се   премине   през   бихейвиоризма,   когнитивните 
теории   и   хуманистичната   психология.   Всички   тези   школи   и   направления   в 
определени  етапи са  формирали  образа  на  политическата  психология.   От гледна 
точка   на   научната   методология,   сред   множеството   концепции   в   съвременната 
политическа   психология   може   да   се   отделят   две   доминиращи   ориентации: 

“системно-структурната” и “хуманистичната”

.

“Системно-структурната”   концептуална   тенденция

  в   политическата 

психология   произтича   от   структурния   функционализъм   и   системната   теория   за 
политиката. Тази тенденция най-активно се развива в теориите за “политическата 
подкрепа”  и  в  ролевите   теории.  

В   тази  тенденция  акцента  е  поставен  върху 

изследване   психологическите   особености   на   участниците   в   политическия 
процес,   механизмите,   които   те   използват   за   адаптация   към   установения 
социално-политически   ред.  

Изследва   се   още   отношението   на   политическите 

участници   към   властта,   партиите,   обществото,   политическите   доктрини, 
политическите лидери.

“Хуманистичната” концептуална тенденция

  се разработва в теоретичните 

конструкции   на   когнитивизма,   хуманистичната   психология,   неофройдизма   и 
сиволния интеракционизъм. В емпиричните политико-психологически изследвания 
тази   тенденция   е   свързана   с   културната   атропология,   с   психоанализата   и   със 
социалния бихевиоризъм на Джордж Мийд и Чарлз Кули. 

Днес привържениците 

на тази тенденция биват обвинявани, че използват ирационални обяснения за 
разбиране природата на човека, за участието на личността в политическия 
живот и идинтификацията й с определена политическа партия, идея и лидер.

Съвременната   политическа   психология   се   изгражда   върху   широка 

концептуално-методологическа   база,   в   която   се   съхраняват   множество   научни 
подходи   –   дейностно-поведенческия,   системно-структурния,   личностния, 
хуманистичния   и   др.,   които   стимулират   плурализма   на   гледни   точки   към 
изучаваните явления и определят интердисциплинарния характер на политическата 
психология като научна дисциплина.

Тема: Обекти, проблеми и методи на политическата психология

1.

Обекти на политическата психология 

Основните   обекти   на   политическата   психология   могат   да   бъдат 

групирани в три основни сфери – 

сферата на вътрешната политика, сферата 

на международните отношения и външната политика и сферата на военно-
политическата психология (вж. приложение 3)

. 

4

В областта на политиката най-важни са нейните “психологически аспекти” и 

ролята на “човешкия фактор” в политическия живот. Психологическите аспекти на 
политическия   живот   се   отнасят   до   политическото   лидерство   и   поведението   на 
тълпата, взаимоотношенията в малката група, избора на партийна принадлежност, 
механизмите   на   политическа   социализация,   политическата   активност, 
аполитичността, формирането на политическа идентичност.

В рамките на вътрешната политика политическата психология изследва 

спецификата   на   политическото   лидерство,   проблемите   на   политическата 
социализация   и   социалните   нагласи   като   психологически   характеристики,   чрез 
които се разкрива ролята на личността в политиката. В тази сфера обекти на анализ 
са   “интрапсихичните   детерминанти”   на   политическите   процеси,   проследяват   се 
също   и   проявите   на   политическо   недоволство,   антиправителствените   прояви, 
поведението по време на избори, етническите конфликти и др. 

Личността на “политическия човек” като обект на анализ се изследва в 

два аспекта.

В  първия  аспект  се   изследва  личността  на  лидера  –  психологическите 

особености   на   конкретни   държавни,   политически   и   обществени   личности

. 

Основоположник на това направление е З. Фройд, създал първия психобиографичен 
портрет на “28-ия президент на САЩ” У. Уилсън. Постепенно това направление се 
трансформира в психоистория и се обогатява, като използва и други подходи, а не 
само   психоаналитични.   В   рамките   на   това   направление   активно   се   изследват 
механизмите на мотивация на политическото поведение, способите за взимане на 
политически   решения,   особеностите   на   политическото   мислене,   политико-
психологическите механизми на влияние върху различни социални групи и слоеве 
на населението, личността на лидера и др.

Във   втория   аспект,   личността   се   разглежда   като   редови   участник   в 

политическите процеси или като член на определени социални групи.

  В този 

смисъл се изследват цял ред проблеми. На първо място, степента на въвлеченост на 
“обикновения   (средния)   човек”   в   политиката   –   например   “апатичност”, 
“конформност”   или   “политическа   активност”.   Тук   се   изследват   и   конкретните 
типове   политическа   въвлеченост   –   например,   “лидер”,   “присъединяващ   се”, 
“взимащ решения”, “изпълнител”. 

Социалните нагласи и стереотипи се изучават от политическата психология в 

качеството им на водещи механизми на политическото поведение и се разглеждат 
като организирана предразположеност на личността към определено възприемане на 
ситуацията,   нейната   оценка   и   следващи   действия.   Нагласата   включва   в   себе   си 
когнитивната ориентация, емоционалното отношение и готовност към определено 
действие,   т.   е.   активно-действеното   отношение   на   субекта   към   политическите 
обекти – партии, движения, лидери, проблеми и т. н. Напоследък в отличителна 
черта   на   изучаването   на   нагласите   в   политическата   психология   се   превръща   не 
просто описанието, но и разкриване на механизма на формирането на нагласите, 
предсказване посоката на тяхното изменение, а също и изработването на методи за 
целенасочено въздействие върху социалните нагласи.

Политическата психология на външната политика и на международните 

отношения  

изхожда   от   предпоставката,   че   психологията   като   наука   има   своето 

важно значение в теорията и практиката на международните отношения. Днес не 

5

може   да   се   игнорира   или   подценява   ролята   на   личностовите   особености   на 
политическите лидери, на общественото мнение, на пропагандата, на ситуативните 
фактори за провеждането на един или друг вид политика. Всички тези фактори са 
обект   на   политико-психологически   анализ.  

Сериозен   обект   на   анализ   са 

политическите   елити   на   различните   страни   (личности   и   групи,   взимащи  
решения с международно значение), също и общностите, големите социални и 
национално-етнически   групи,   масите   като   цяло,   разбирани   като   сили, 
способни   да   оказват   влияние   върху   елита.   Детайлно   се   изследват   и 
международните конфликти, както в теоритечен, така и в практичен план, 
механизмите на взимане на външнополитически решения, начините, по които 
елита   влияе   върху   общественото   мнение   и   обратното,   как   общественото 
мнение   влияе   върху   позицията   на   елита,   психологическите   механизми   на 
водене  на преговори и разрешаване на противоречия.

  В тази  сфера се изучава 

преди всичко значението на “човешкия фактор в международните отношения”.

Изследванията   в   тази   сфера   носят   преди   всичко   приложен   характер. 

Предполага   се,   че   знанията   получени   в   тази   сфера   позволяват   да   се   прогнозира 
влиянието на човешкия фактор във външната политика. Най-известен пример в тази 
област е работата на екип американски психолози, удачно прогнозирали навремето 
поведението на Дж. Кенеди и Н. С. Хрушчов в периода на преговори по “карибската 
криза”   (хода   на   директните   преговори   между   лидерите   на   двете   страни   по   така 
наречената   “гореща   линия”   между   московския   “Кремъл”   и   вашингтонския   “Бял 
Дом”). Американските учени дават много ценни препоръки, които допринасят за 
разрешаването на ядреното противопоставяне на двете свръхдържави. 

Често използван подход е политико-психологическото моделиране. Чрез него 

се   проследява   изопачаването   на   логическото   мислене   под   влиянието   на   емоции, 
стереотипи,   ситуационни   фактори.   Важни   фактори   за   изхода   на   международни 
преговори   са:   особеностите   на   междуличностните   отношения   сред   държавно-
политическия елит, обстановката и условията, в която се провеждат преговорите, 
вариантите   на   “групово   мислене”   на   елита,   националните   особености   при 
възприемането   на   един   или   друг   вид   пропаганда.   Практическата   ценност   на 
политико-психологическото моделиране се състои в това, че отчита съществуването 
на   различни   гледни   точки   и   тяхното   възможно   осъществяване   във   външната 
политика.

В рамките на военно-политическата психология 

акцента се поставя върху 

борбата   с   реални   и   потенциални   противници,   армии,   партизани   и   “метежници”, 
терористи.  

Това налага изучаването на широк кръг проблеми като: изследване 

характеровите   особености   на   противниковите   лидери,   психологическите 
механизми   на   предателството,   провеждането   на   подривни   психологически 
мероприятия,   механизмите   на   водене   на   “психологическа   война”   в   различни 
форми.

Анализът на разгледаните  обекти на политическата  психология сочи, че те 

могат да бъдат обособени в пет кръга проблеми (вж. приложение 4). Тези кръгове 
подредени   по   степента   на   тяхната   актуалност   и   свързаност   с   реалната   политика 
очертава   систематичния   и   вътрешнодиференциран   предмет   на   политическата 
психология.   Схематично   той   може   да   бъде   изобразен   във   вид   на   своеобразна 
мишена,   образувана   от   няколко   концентрични   окръжности,   по   които   “стреля” 

6

политическият   психолог.   Центърът   на   “мишената”   е   проблемът   за   личността. 
Следващият кръг е проблемът за малката група. Третият кръг обхваща проблема за 
голямата   група.   Четвъртият   кръг   е   проблемът   за   масата   (тълпата)   в   политиката. 
Петият кръг обхваща психология на комуникационните процеси.

2. Методи на политическата психология

Политическата   психология   използва   най-разпространените   изследователски 

прийоми   и   методи,   взети   от   науката   психология.   Например   метода   на 
наблюдението,   конкретно-ситуационния   анализ,   тестирането,   психологическото 
моделиране,   сценарно   поведенческото   прогнозиране   и   др.   Част   от   методите   си 
политическата психология заимства от социологията (анкети) и от политологията 
(метод на сравнителния историко-политически анализ, различни модификации на 
метода на сценарното моделиране и прогнозиране).

Най-общо методите в политическата психология могат да се разделят 

на  диагностични, прогносточни, консултативни, корекционно-развиващи  (вж. 
приложение 5).

Диагностичните   методи

  от   своя   страна   биват   субективни   (наблюдение, 

анкети) и обективни (експеримент, тестове).

Прогностичните методи 

са моделиране и вероятностно прогнозиране.

Консултативните   методи

включват   предизборно   консултиране   и 

психологическа подкрепа.

Корекционно-развиващите   методи

  се   делят   на   психологически   тренинги, 

смислова терапия, психоанализа.

3. Основни принципи на политическата психология

Съвременната   политическа   психология   има   междудисциплинарен   характер, 

като   същевременно   е   автономна   научна   дисциплина.   В   своите   изследвания 
политическите психолози се ръководят от пет основни принципа, имащи и статут на 
етически   постулати   (вж.   приложение   6).   Тези   принципи   дават   представа   и   за 
практическото   значение   на   политическата   психология.   Тези   принципи   могат   да 
бъдат   определени   като   “хипократова   клетва”   за   политическите   психолози. 
Естествено, без да бъдат абсолютизирани, принципите задават рамката, към която 
политическите   психолози   трябва   да   се   придържат,   за   да   развиват   политическата 
психология като сериозна и обективна наука.

Принцип   на   измеряемостта   и   на   научния   обективизъм.

  Според   този 

принцип   центъра   на   политико-психологическите   изследвания   трябва   да   бъде   “в 
зоната   на   взаимодействие   на   политическите   и   психологическите   явления”. 
Неспазването на този принцип води до редукционизъм, до свеждане на сложните 
политико-психологически реалности или към тясно политическо, или към строго 
психологическо обяснение. Това опростенчество е опасно не само в теоретичен, но и 
в практичен план.

Принцип на гласността и публичността.  

Този принцип изисква политико-

психологическите изследвания да са насочени винаги към най-актуалните и значими 
обществени проблеми. Като участва в решаването на тези проблеми политическата 
психология   разкрива   своята   обществена   полза.   Спазването   на   този   принцип 
предпазва направените политико-психологически изследвания да бъдат използвани 
за користно-егоистични, антиобществени, а понякога дори и за криминални цели.

7

Принцип на отчитане на социално-политическия контекст. 

Същността на 

този   принцип   се   състои   в   необходимостта   изследваните   явления   да   бъдат 
разглеждани в съответния социален и политически контекст. Несъобразяването с 
този принцип може да постави под съмнение надеждността на получените резултати 
и   да   бъдат   направени   изводи   опасни   за   обществено-политическото   развитие. 
Надценяването на контекста също води до нежелани последици. За спазването на 
този принцип експертите препоръчват използването на максимално широк набор от 
изследователски   процедури,   прийоми   и   методи   за   събиране   на   данни.   Именно 
методическият   плурализъм   благоприятства   за   разширяване   на   обяснителните 
възможности на политическата психология.

Принцип на насочване на вниманието към крайните резултати и общите 

тендинции. 

Съгласно този принцип политическият психолог трябва да изследва не 

само   конкретните   резултати   и   влиянието   на   психологическите   фактори   върху 
политиката,   а   също   и   самия   процес   на   формиране   на   политическите   явления   и 
потенциалните тенденции за развитие на политическите процеси. Така се осигурява 
съдържателната широта на политико-психологическите изследвания.

Принцип   на   неутралността.  

Този   принцип   определя   политическата 

психология   като   политически   и   идеологически   неутрална   наука.   Всички   опити 
политическата   психология   да   се   превърне   в   средство   за   политическо   и 
идеологическо   обслужване   застрашават   нейното   съществуване   като   наука. 
Политическите психолози безпристрастно характеризират поведението на лидерите 
на различни партии, институции, учреждения и организации.

През   60-те   години   на   миналия   век   Катлин   заявява:   “от   всички 

междудисциплинарни връзки, които са изключително важни за политологията, най-
важно   е   взаимодействието   между   политиката   и   психологията.   За   съвременните 
изследователи това е аксиома” (Catlin, 1962,  p. 38). Десет години по-късно Дейвис 
перефразира тази мисъл по следния начин: “политологията и политиката не могат да 
се развиват без психология” (Davies, 1973, p. 29). Днес този извод не се оспорва от 
никой.

Съвременната политическа психология има интердисциплинарен характер, тя 

се формира на границата, където се срещат политологията и социалната психология. 
Нейната основна задача е да анализира психологическите механизми на политиката 
и да изработи практически препоръки за оптимално осъществяване на политиката 
като вид човешка дейност на всички нива.

Тема: Политическото съзнание като категория в политическата 

психология

1. Определение за политическо съзнание

Политическото   съзнание   е   свързано   с   начина   на   възприемане   на 

политическата действителност от страна на личността, а също и със степента на 
включеност   и   активност   на   индивда   в   обществено-политическия   живот. 
Политическото   съзнание   може   да   се   определи   още   като   разновидност   на 
общественото   съзнание,   показващо   преди   всичко   рационалното   отношение   на 
индивида   към   политиката.   Политическото   съзнание   отразява   социално-

8

икономическите   условия   от   битието   на   хората.   Политическото   съзнание   е   тясно 
свързано с политическото поведение.

Понятието “политическо съзнание” придобива особена популярност в средата 

на   20-ти   век.   Изследването   на   политическото   съзнание   чрез   средствата   на 
политическата   психология   дава   възможност   да   се   свърже   неговото   социално-
политическо съдържание с изучаването на психологическите механизми на неговото 
функциониране.   Широко   се   използват   общопсихологически,   индивидуално-
психологически   и   социално-психологически   понятия   (потребности,   интереси, 
ориентации, нагласи и др.). С помощта на тези понятия политическото съзнание се 
оценява на базата на различни данни, свързани с информираността на хората, тяхния 
светоглед, ценностна система. 

Изследванията   на   политическото   съзнание   ни   информират   за   вътрешните, 

психологическите   причини   и   механизми,   детерминиращи   поведението   на 
електората.   Също   така   ни   дават   представа   за   политическото   отчуждение,   за 
начините на увеличаване на политическата подкрепа и за политическата активност 
на гражданите в политическия живот. Част от изследванията са насочени към анализ 
на различни аспекти на общественото мнение в контекста на взаимоотношенията 
между управляващи и опозиция.

Особено важни са изследванията на политическото съзнание в контекста на 

пропагандата и определяне степента на податливост на идеологическа обработка – 
как може да се въздейства върху политическото съзнание и то да бъде управлявано. 
Изследванията в тази насока се развиват в две сфери. От една страна, се изучават 
последователните етапи и трансформации на политическото съзнание в рамките на 
едно   общество   (например,   лонгитюдни   изследвания   на   процесите   на   преход   от 
тоталитарно към авторитарно, а след това към демократично политическо съзнание 
в редица развиващи се страни в границите на сравнително-историческото политико-
психологическо   направление).   От   друга   страна,   се   провеждат   чисто   сравнителни 
политико-психологически   изследвания,   осъществяващи   се   чрез   “метода   на 
срезовете”.  Тези изследвания позволяват да се направи анализ на типа и видовете 
политическо съзнание, съществуващи в различни общества (например, сравнителни 
изследвания в обхвата на крос-културалното направление).

Динамиката   и   характеристиките   на   различните   етапи   от   развитие   на 

политическото   съзнание   обикновено   се   изследват   на   всички   достъпни   нива   – 
масово,   групово   и   индивидуално.   Това   позволява   достатъчно   надеждно   да   се 
прогнозира   и   оцени   вероятността   от   конкретни   варианти   на   модификация   на 
политическите  системи в изследваните общества. Един от ключовите въпроси за 
анализ е: как е свързано политическото съзнание с функционирането на съответната 
политическа система?

2. Структура на политическото съзнание

Политическото съзнание има следната структура:
В зависимост от субекта на политическото съзнание то бива индивидуално, 

групово и масово политическо съзнание;

В замисимост от дълбочината на отражение то бива ежедневно и теоретико-

идеологизирано политическо съзнание;

Според   своята   психологическа   природа   политическото   съзнание   съдържа 

мотивационен и когнитивен блок;

9

Според   формите   на   функциониране   политическото   съзнание   се   състои   от 

политически знания, политически оценки, политически убеждения;

2.1. Масово, групово и индивидуално политическо съзнание

Това   са   три   основни   форми   на   политико-психологическо   съществуване   на 

политическото съзнание. 

В   първото   измерение   политическото   съзнание   се   визира   като   масово 

съзнание на обществото (или част от него).

 Масовото политическо съзнание се 

разглежда   като   особена   подсистема,   притежаваща   специфични   детерминиращи 
механизми   и   следователно   относителна   автономност.   Масовото   политическо 
съзнание   е   част   от   по-широката   система   на   масово   съзнание,   то   представлява 
политизирания сегмент на масовото съзнание. От гледна точка на своята структура, 
масовото   политическо   съзнание   се   състои   от   статични   (например,   политически 
ценности   и   “общи   ориентации”)   и   динамични   (например,   масови   настроения) 
компоненти.

Конкретните прояви на масовото политическо съзнание се определят от  

три 

основни групи фактори

. 

Първо,

 от очакванията на хората и тяхната оценка на своите възможности да 

влияят върху политическата система. 

Второ,

 това са социално-политическите ценности на големи общности (маси), 

определящи идеологическия избор на тези общности (например, това могат да бъдат 
такива ценности като спаведливост, демокрация, равенство, стабилност, ред и др.). 

Трето,

  бързо   променящите   се   мнения   и   настроения,   свързани   с   оценка   на 

актуални   събития,   на   политиката   на   правителството,   на   поведението   на 
политическите лидери.

Масовото   политическо   съзнание   определя   типа   и   нивото   на   политическа 

култура   на   обществото.   То   обуславя   най-типичните,   масови   варианти   на 
политическо   поведение   и   в   крайна   сметка   характера   и   типа   на   политическата 
система на обществото. Най-разпространените начини за изучаване, квалификация и 
анализ   на   масовото   политическо   съзнание   са   наблюдението,   социологическите   и 
политико-психологическите   допитвания   до   общественото   мнение   по   важни 
обществено-политически въпроси.

Във   второто   измерение   политическото   съзнание   се   разглежда   като 

групово,   т.   е.   като   обобщено   съзнание   на   по-организирани,   от   масата,  
конкретни   групи:

  големи   (например,   социални   класи,   страти,   слоеве   на 

населението,   национално-етнически   образувания   и   др.)   и   малки   (например, 
политически   елит,   “управляваща   класа”,   “правителствена   военна   хунта”, 
политическия съвет на управляващата партия, различни лобита, “групи за натиск” и 
др.). 

Груповото политическо съзнание е съвкупност от мнения и представи, които 

определят   основното   съдържание,   насоченост   и   интензивност   на   политическата 
активност   на   съответната   група.   То   свидетелства   за   политическите   позиции   и 
идеологическите предпочитания на конкретни социални групи.

Най-използваните средства за изследване на този вид политическо съзнание са 

анализа на политически документи, създадени от интересуващите ни групи, а също 
и допитвания сред представители на изследваните групи.

10

Третото   измерение   е   индивидуалното   политическо   съзнание.  

То 

представлява особено свойство и качество на отделната личност, способност да се 
възприема   и   прави   оценка   на   политиката   и   да   се   действа   целенасочено   в 
политически   план.   Важно   е   да   се   изучат   процесите   на   формиране   на 
индивидуалното   политическо   съзнание   и   най-вече   процесите   на   политическа 
социализация и идентификация.

Най-използваните средства за изследване на този тип съзнание са детайлно 

конкретно-психологическо   изследване   на   личността,   а   също   и   определяне   на 
обобщения политико-психологически тип, към който личността принадлежи, според 
особеностите на нейното политическо съзнание.

2. 2. Мотивационни и познавателни компоненти

В   структурата   на   политическото   съзнание   отчетливо   се   обособяват   два 

основни блока компоненти – мотивационни (политически потребности, ценности, 
нагласи,   чувства   и   емоции)   и   познавателни   (знания,   мнения,   съждения,   обща 
информираност, интерес към политиката, убеждения). Мотивационните компоненти 
изпълняват   две   основни   функции   –   подбудителна   функция   и   информационно-
аналитична   функция.   Най-добре   мотивационния   и   познавателния   блок   на 
политическото  съзнание  могат да бъдат  изучени в индивидуално-психологически 
план.

2. 3. Форми и механизми на функциониране на политическото съзнание

Основния   механизъм   на   функциониране   на   политическото   съзнание   е 

активното   възприемане   на   политическата   действителност.   Възприемането   на 
политическата   действителност   се   пречупва   през   призмата   на   политическите 
интереси и потребности на личността. Политическото съзнание осъществява прави и 
обратни   връзки   с   политическата   реалност.   Правите   връзки   дават   на   субекта 
адекватна   политическа   информация,   а   обратните   връзки   дават   възможност   на 
субекта да въздейства и променя политическата действителност.

Механизмите за развитие на политическото съзнание са:
А) възприемане на политическата действителност;
Б)   кодиране   и   прекодиране   на   политическата   информация   в   разбираема   за 

личността езикова система;

В) преработка и оценка на получената информация;
Г) взимане на адекватно поведенческо решение;
Основните   функционални   форми   на   политическото   съзнание   са   знанията, 

оценките и убжденията. 

Знанията

  са   когнитивен   продукт   на   политическото   съзнание,   чрез   който 

индивидите обработват политическата информация.

Оценките

  са   резултат   от   съотнасянето   на   актуалната   информация   с 

предходната,   те   са   с   различна   емоционална   стойност   в   зависимост   от 
индивидуалната значимост на получаваната информация. 

Убежденията

  са   най-устойчивата   част   от   светогледа   на   личността. 

Формирането   на   убежденията   става   на   базата   на   знанията   и   оценките   на 
политическия   живот,   но   знанията   и   оценките   не   се   превръщат   автоматично   в 
убеждения, а след като се пречупят през личния опит на човека. Политическото 
съзнание се развива преди всичко в процеса на междуличностното общуване и в 
социалните дейности на хората.

11

Погледнато от друг ъгъл, могат да бъдат обособени още две макроформи на 

политическото съзнание – мнение и настроение. 

Мнението

 е стабилно рационално съждение, опиращо се на съответни знания 

и убеждения. 

Настроението

  е по-динамично, зависи от индивидуалната оценка и най-вече 

от емоционарното отношение към възприеманите явления. Понякога настроението 
се определя като “предсъзнавана” форма, а мнението възникващо на нейна основа се 
дефинира като рационалния продукт на политическото съзнание.

Ежедневните   и   теоретико-идеологизирани   форми   на   политическото 

съзнание   са   основни   разновидности   на   неговото   реално   функциониране. 

Ежедневните   форми   на   политическото   съзнание   притежават   редица   специфични 
свойства. Те се характеризират с дифузност, размитост, “смътност”, спонтанност и 
противоречивост,   откъслечност,   несистематичност,   а   също   и   с   повишена 
емоционалност.   Ежедневните   форми   се   развиват   стихийно   и   се   изграждат   под 
влияние   на   битови   представи   и   съждения   за   политиката.   Тези   форми,   влизат   в 
противоречие с параметрите на теоретичното, идеологизирано, научно политическо 
съзнание,   като   понякога   печелят   “конкурентната   борба”   и   определят   реалното 
поведение на хората.

Теоретико-идеологизираните форми на политическото съзнание се изграждат 

върху   основата   на   строги   и   стройни,   научни   или   наукоподобни   представи,   т.   е. 
върху цялостна рационална система от възгледи и съждения. Цялостният светоглед 
и идеологическите концепции помагат на човек да обясни политическата реалност, 
обуславят неговата политическа активност или аполитичност, политическа култура 
и политическа социализация. Прехода от едни форми на политическо съзнание към 
други са показател за нивото на социално-политическо развитие на обществото.

Тема: Елит и политика

1. Научни теории за елита

Проблема за политическия елит има дълга традиция. Той е вълнувал учените 

още от древна Гърция – Платон (5-4 в. пр. Хр.), Аристотел (4 в. пр. Хр.), а по-късно 
е   разработен   сериозно   от   Н.   Макиавели   (1469-1527).   Съвременните   теории   за 
политическия   елит   се   базират   върху   идеите   на   В.   Парето   (1848-1923),   Г.   Моска 
(1853-1941),   Р.   Михелс   (1876-1936).   Първият   от   тях   въвежда   термина   “елит”   в 
социологията   и   политологията.   Г.   Моска   пък   използва   понятието   “политическа 
класа”. Михелс развива идеята за управляващата върхушка и обосновава понятия, 
свързани с политическите партии и олигархии. Тези изследователи правят опит за 
обособяване   и   систематизация   на   въпросите,   отнасящи   се   до   ролята   на 
управляващата класа в политиката.

Развитието на социалния живот формира особен слой политически активни 

хора,   които   в   течение   на   времето   се   превръщат   в   лидери   (управленци, 
ръководители) на съответното общество. Този слой обикновено се нарича елит или 
“управляваща”, “ръководеща”, “политическа” класа (от английски “ruling class”).

Понятието “управляваща класа” е употребено за първи път от М. Джилас за 

обозначаване   на   бюрократичната   номенклатура   на   съветското   общество   от 
сталински   тип.   Понятието   “елит”   произлиза   от   латинската   дума  eligere  и   от 

12

френската elite и означава “най-доброто, най-отбраното, най-избраното”. През 17 в. 
това понятие се използва за да се опишат стоките от най-висше качество. От 19 в. с 
него се определят висшите социални групи в системата на социална йерархия. В 
социално-политическите науки термина се разпространява през 20 в.

Понятието   “елит”   е   централно   за   така   наречените   елитарни   теории   за 

обществено-политическото развитие. Тези теории учат, че всяка социална структура 
включва висш, привилигирован слой или слоеве, които осъществяват управленски и 
творчески   функции   и   нисши   слоеве   (останалата   маса   от   населението),   които 
изпълняват   нетворчески,   репродуктивни   функции.   Първите   теории   за   елита   са 
създадени в началото на 20 в. от В. Парето, Г. Моска, Р. Михелс и др. Общото 
между тези теории се състои в това, че обясняват всички политически процеси с 
взаимодействието   между   елитни   групи.   По   този   начин   понятието   “елит”   се 
превръща в самодостатъчно и подменя всички други (от типа на “класи”, “страти” и 
др.). Според американските изследователи Превит и Стоун (1973), ако “Манифеста 
на комунистическата партия” провъзгласява борбата между класите за двигетел на 
историята и на обществените промени, то елитаристите определят борбата между 
елитите за първопричината на общественото развитие.

В различните концепции определенията за елита са нееднозначни. В. Парето 

нарича   елит   хората,   които   получават   “най-висш   индекс”   в   сферата   на   своята 
дейност. Г. Моска приема за елит най-активните в политическо отношение хора, 
ориентирани към властта, които са “организирано малцинство в обществото”. Х. 
Ортега-и- Гасет разбира под елит хората, които се ползват в обществото с най-голям 
престиж,   притежават   висок   статус,   богатство,   превъзхождат   интелектуално   или 
морално масата и имат силно развито чувство за отговорност. Х. Ласуел причислява 
към   елита   тези   групи   от   хора,   които   заемат   високо   положение   в   обществото   и 
ключови   командно-административни   позиции   в   управленските   структури   на 
държавната власт. А. Етциони определя за елит хората, които притежават “властови 
позиции”,   а   Т.   Дай   тези,   които   имат   формалната   власт   в   организациите   и 
политическите   институции   и  така   влияят   върху   социалния   живот.   За  Л.   Фройнд 
елита се състои от харизматични личности, докато за А. Тойнби елита е “творческо 
малцинство”,   чиито   членове   заемат   водещо   положение   в   политическия, 
икономическия   и   културния   живот   на   обществото.   Тойнби   подразделя   елита   на 
политически, икономически, културен и т. н.

2. Политико-психологическо разбиране за елита

В научната литература съществуват три основни подхода за обяснение 

същността   на   политическия   елит   и   мястото   му   в   структурата   на 
обществото

. 

Първият   е   позиционният   подход,   който   поставя   акцента   върху   влиянието, 

което имат представителите на политическия слой според мястото, което заемат в 
системата от властови структури.

Вторият подход е подхода на репутацията. Той се опира върху рейтинга на 

политика и мястото, което политика заема в йерархията на влиятелните обществени 
личности. 

Третият   подход   е   функционален.  При   него   се   изхожда   от   връзката   между 

действията на политика и осъществяването на взетите политически решения.

13

Особено   оригинална   е   концепцията   на   М.   Вебер   за   елита.   Под   елит   той 

разбира   щаб   или   “свита”,   които   разполагат   с   власт   и   които   в   зависимост   от 
историческите   условия   и   характера   на   политическата   система   мобилизират 
механизмите   на   политическата   борба,   за   да   легитимират   своя   диктат   или   да 
обезпечат   идеологически   своята   власт.   Така   тези   хора   попадат   в   елита   като 
получават материално възнаграждение или социално уважение (“почит”).

Психологическите теории за политическия елит се делят на три основни 

групи.

Първата   група   се   гради   върху   възгледите   на   Г.   Джилберт   и   Б.   Скинър. 

Принадлежността към елита на едни и посредствеността на други хора се обяснява 
чрез   чисто   психологически   качества   -   в   това   число,   способността   за   бързо 
научаване. 

Втората група се базира върху психоаналитичните възгледи на З. Фройд и по-

късно на Е. Ериксън. Тя разглежда стремежа към властта и попадането сред елита 
като реализация на сексуалното енергия чрез нейната сублимация. 

Третата група се основава върху социално-психологическите възгледи на Е. 

Фром   и   Х.   Ласуел.  Тук   акцента   е   поставен   върху   формирането   на   характера   на 
лидерите и елита в процеса на социализация и върху зависимостта между характера 
на лидерите и структурата на обществото.

Възгледите на американския учен Дж. Хигли са изпълнени с много голяма 

доза психологизъм. Според него същността на въпроса не е свързана с постовете и 
длъжностите,   които   заемат   хората,   отнасящи   се   към   елита.   Най-важна   е 
възможността да се влияе върху взимането на политически решения, дори без да се 
заемат  формални  постове,  а  също   и  възможността  да   се  критикува  управяващия 
режим,   без   това   да   крие   големи   опасности   от   репресии.   Следователно   елита   е 
неформален слой от обществото, притежаващ такъв авторитет, който принуждава 
властта да се съобразява с неговото мнение дори тогава, когато то противоречи на 
позицията   на   властта.   В   този   смисъл   елита   не   е   “управляваща   класа”. 
“Управляващата класа” се състои от хора, които заемат едни или други постове или 
позиции в бюрократичната йерархия. Към елита принадлежат хора с лични качества 
и   достойнства,   неформални   лидери,   хора   изявяващи   се   в   обществения   и 
политическия живот. Образно казано, “управляващата класа” се състои от йерархия 
на   “креслата”   и   постовете,   докато   елита   се   състои   от   авторитети,   неформални 
лидери и обществени личности.

До   голяма   степен   принадлежността   към   елита   се   определя   не   толкова   от 

общественото   признание,   а   от   приемането   и   признаването   на   хората   от 
представителите   на   елита.   Елита   в   известен   смисъл   е   “кадрови   резерв”   на 
политическите   лидери   на   обществото.   Формално   на   елита   се   противопоставя 
“контраелита”. В него влизат лидерите на опозиционните движения или хора, които 
не   притежават   властови   статус,   но   оказват   влияние   върху   взимането   на 
стратегически   политически   решения.   Въпреки   различията   между   елита   и 
контраелита, психологически между тях има доста общи неща. Тези сходства могат 
да породят миграционни процеси, когато едни или други представители на елита 
преминат в контраелита или обратно.

3. Причини за възникването и съхранението на елита

Шест са най-съществените причини за съществуването на елита.

14

Първо,   това   е   психологическото   и   социално   неравенство   между   хората, 

тяхните различни способности, възможности и желания за участие в политиката. 

Второ, изискването за професионализъм в управленската дейност, за да бъде 

тя ефективна. 

Трето,   високата   социална   значимост   на   управленската   дейност   и   нейното 

стимулиране. 

Четвърто, привлекателната възможност управленската дейност да се използва 

за придобиването на социални привилегиии. 

Пето,   практическата   невъзможност   да   се   осъществява   сериозен   контрол   на 

политиците от страна на населението. 

Шесто, пасивността на населението по отношение на политиката и участието в 

нея. Най-активните, силни и способни членове на обществото се стремят да заемат 
мястото на управляващите – при пасивното снизходителство на тези, на които им е 
отредено винаги да бъдат управлявани.

4. Функции на елита и качества на нейните представители

Сред функциите на политическия елит най-важни са тези, които са свързани с 

проявата   на   социално-политическите   интереси   на   различни   обществени   групи   в 
политиката. Особено важна функция изпълнява политическата идеология (програма, 
доктрина,   конституционни   положения   и   т.   н.).   Към   основните   функции   на 
политическия елит се отнасят още: създаването на механизми за осъществяването на 
различни   политически   проекти   (закони,   политически   решения,   планове   и   т.   н.); 
изучаване   и   анализ   на   интересите   на   различни   социални   групи,   формиране   на 
механизми   за   субординация   на   интересите   на   различни   социални   общности; 
формиране на система от политически институции в обществото и координация на 
тяхните   взаимодействия;   провеждане   на   държавна   кадрова   политика   в 
административната,   съдебната   и   стопанската   сфера,   подготовка   и   реализация   на 
политически   лидери.   Всички   тези   функции   са   детайлизации   на   най-важната 
функция: изработването и взимането на стратегически решения, а също и тяхното 
предаване   в   масовото   съзнание   и   осъществяването   на   контрол   за   тяхната 
реализация.

За   осъществяването   на   тези   функции   политическия   елит   използва 

разнообразни   ресурси:   финансово-икономически,   културни,   социални,   силови, 
символни и др. 

5. Психологическа същност на елита

Представителите   на   елита   обикновено   се   характеризират   с   високо   ниво   на 

политическа култура, с точно възприемане и оценка на събитията, с добре развита 
способност за дълбоко осмисляне на политическата реалност, точно предвиждане на 
динамизма   и   последствията   от   политическото   поведение   на   различините 
политически   субекти,   а   също   и   силно   развито   чувство   за   отговорност   относно 
случващото се в социално-политическата сфера. По правило, елита е преди всичко 
изграден   от   личности,   които   често   влизат   в   остри   конкуретни   междуличностни 
отношения. Всеки отделен представител на елита е реален или потенциален лидер, 
но всички негови представители разбират, че лидерския им потенциал може да се 
реализира само при спазването на “определени правила на играта” и най-вече, при 
съществуващата социално-политическа система. В този смисъл елита може да се 

15