гр.София

по

        Философия

На тема:      

Антична зрелост на философската мисъл в Гърция. 

Философските възгледи на Сократ, Платон и Аристотел 

– идеи и проблеми. Антропологически поврат във 

философията.

Изготвил:

Философия в превод от гръцки означава любов към мъдростта. 

Не   може   да   се   даде   определение   за   предмета   на   философията, 

защото той обхваща съществуването, битието, религиите – всичко, 

което заобикаляло и заобикаля човека. Методически, философията 

е разделена на школи, подобно на всички социални науки. От къде 

започва философията – може би от Елада.  Множеството философи, 

които по - скоро се борят да бъдат и се считат за такива като глави 

на   школи   или   като   техни   представители   от   елинско   време   обаче 

фактически   оборват   тук   -   там   някой   обект   и   сведения,   които   са 

индиферентно   лични   и   нямат   голямо   значение   за   философията. 

Тогава   особено   се   развило   практическото   значение   на 

философията. Нуждата от научно учение – за целите на човешкия 

живот, за една мъдрост, която осигурява и дава щастие на индивида 

– могла да се повиши тогава, когато се разрушила идеалната връзка 

на гръцкия живот. Житейската мъдрост станала основен проблем в 

елинистичната   философия,   а   стесняването   на   философската 

проблемна   позиция,   която   Сократ   и   след   него   циниците   и 

киренайската   софистика   учредили,   станало   сега   обща   характерна 

черта. Това не означава, че в тази философия липсват теоретични 

учения   с   техните  преплетени   противоположности,   но  тук   те  не  са 

породени от първоначалния интерес към самите тях, а важат само 

като   приложение   за   целите   на   житейската   мъдрост.   На   тях   им 

липсва оригиналност – те са разновидности на старите учения, но 

обосновани   чрез   една   основна   практическа   мисъл.   Дори   и   най-

обхватните системи, като стоическата и неоплатоничната, работят с 

понятията на гръцката философия, за да добият теоретична основа 

на техния практичен идеал.

Това   доминиране   на  практичното   значение   е   във   връзка   и   с 

това,   че   зависимостта   на   философията   се   откъсва   от   общото 

културно движение, като тя (философията) от софистите насетне се 

пренесла в тихите кръгове на едно изследване. Това състояние се 

откроява   най-решително   в   становището   на   тази   философия   към 

религията. Развитието, което поела гръцката наука с подчертаната 

си противоположност по отношение на народната религия, довело 

със себе си факта, че главната задача на жизнената мъдрост, която 

била   търсена   от   науката   след   Аристотел,   станала   заместител   на 

вярата.   Образованият   свят,   който   загубил   опора   в   религията   и 

държавата,   потърсил   опората   и   вярата   във   философията.   От   тук 

аспектът   на   елинистично   -   римската   житейска   мъдрост   бил   онази 

индивидуална нравственост, а философията, която се занимавала с 

това, носела етичен отпечатък. Най-остро противопоставеността на 

тази   индивидуална   етика   спрямо   религията   се   изявила   при 

епикурейците; но и другите учения и школи за Бога през това време 

също   имат   изключително   чисто   етичен,   а   може   би   и   теоретичен 

интерес,   но   не   и   специфично   религиозен.   Това   по   същество 

етическото развитие на философията се появило още в Гърция – в 

Атина, която от векове останала и през елинизма център на научния 

живот.   Появили   се   и   други   центрове   и   библиотеки   в   Родос, 

Пергамон,   Александрия,   Тарзос,   Рим   и   по-късно   в   Антиохия   и 

Константинопол. От тях Александрия е важна, защото философското 

направление от онова време тук претърпяло решително изменение. 

Тогава философията не могла да остане равнодушна към дълбокото 

общо чувство на незадоволеност, което обхванало античния свят в 

блясъка   на   Римската   империя.   Тази   империя   не   предложила 

заместител   на   народите   за   тяхната   загубена   национална 

самостоятелност.   Тя   не   им   дала   нито   вътрешна   ценност,   нито 

външно щастие. Старите народи отишли към религията, затова те се 

насочвали към различни култове и упражняване на религии и така 

религиите   на   Ориента   се   смесили   с   тези   на   Запада.   Когато 

философията не могла да задоволи етичния жизнен идеал и не дала 

щастие, тогава цялата съвкупност от религиозни представи се вляла 

във   философията.   Тя   се   опитала   да   изгради   религия.   Религията 

употребявала   понятията   на   гръцката   философия   и   наука,   за   да 

подреди и изясни религиозните представи и така в борбата между 

отделните   религии   се   сътворила   една   система   на   религиозната 

метафизика. В елинистично - римската философия се открояват два 

периода: етичен и религиозен. Времето, в което единият период се 

влял в другия, е първият век преди Христос.

Зараждането на философията съвпада с рацвета на елинските 

полиси

. Полисът се появява около края  на гръцката архаика(X-VII 

в.пр.н.е.)като град-държава и става една от основните структури на 

античното общество.Това ново явление, откроено със защитните си 

стени,   скоро   съсредоточава   в   себе   си   стопанския   живот   на 

околността. Полисът е нова социална организация, която установява 

нови   отношения   и   ред   в   целокупния   живот   на   прилежащата   му 

територия  и  плътни  връзки  на  града - държава  с останалия  свят. 

Изумително е, че за нито един от гръцките философи не се казва, че 

е  роден   на  село  -   те всички   живеят   в  градове  -   държави,   където 

философстват.   Античната   философия   е   феномен   на   градската 

култура.

Гръцкия   философ   е   свободен   гражданин:   наравно   с   другите 

участва във войните, в олимпиадите, в тържествата, в управлението 

на полиса. Политична е по тази причина античната философия, а 

самият   философ   често   е   законодател.   Обичаят   за   намеса   на 

мъдреца   и   философа   в   общите   работи   на   полиса,   в   политиката, 

води  началото си  от полумитичния   Ликург,  който  дал  законите на 

Спарта.   След   това   Солон   създал   мъдрото   законодателство   на 

Атина,   Демокрит   написал   демократичните   закони   на   Абдера, 

Протагор   -   за   Фурии,   Хераклит   дори   отхвърлил   молбата   на 

съгражданите  си  от  Ефес  да  направят   законова  уредба  на  града. 

Традицията   завършва   до   Платон   с   първата   завършена   утопия 

“Държавата”,   по-късно   Аристотел   с   учениците   си   проучвал   168 

конституции, за да установи кое държавно устройство е най-добро. 

”Умерената   демокрация”   гласял   изводът   измежду   “правилните” 

форми - монархия, аристокраця, демокрация, и “неправилните” им 

двойници   -   деспотия,   олигархия   и   охлокрация   (управление   на 

тълпата).

Проблемът за закона и целта на съществуването организира 

философското   знание   през   цялата   Античност,   без   разлика   за   кой 

период   от   нея   става   дума.   Досократическата   философия   вижда 

същината на света и човека под знака на стихиите и движението им. 

Редът в света е плод на закон, пък бил той Логос (Хераклит), Ум 

(Анаксагор),   Любов   и   Вражда   (Емпедокъл)   или   съвършено   число 

(питагорейците).   Софистите   -   досократици   не   се   занимават   с 

произхода и със съдбините на света.Те предпочитат по-прозаична