„СИРОТНА ПЕСЕН"

Прощаване със света
Съставителите на първата и единствена поетическа книга на Д.Дебелянов, 
публикувана посмъртно през 1920 година, поставят в  началото „Черна 
песен", а в края - „Сиротна песен". Двете елегии свидетелстват за драмата 
на себепознанието на Дебеляновия лирически човек. Той преминава пътя 
от неразрешимото раздвоение при откриване на противоречивостта на 
света до приемането на своя трагичен жребий. В намерената сред книжата 
на убития поет „Сиротна  песен" звучи умиротворено сбогуването с 
живота.
Като представителна за последните стихотворения на Дебелянов творбата 
слива две тенденции, очертавани и по-рано в неговата поезия: бунта на 
човек, осъзнаващ света като непознаваем, и смнирението, произтичащо от 
осъзнаването на смъртта като самопостигане, като постигане на битието 
въобще. Метафората в заглавието синтезира разбирането за самотността и 
осиротяването като екзистенцална участ на човека.
Лирическият текст започва като завещание, появило се в гранична 
ситуация (Ако загина...) Това допускане съдържа отглас на Ботевото „Аз 
може млад да загина" („На прощаване"). Препратката обаче откроява 
малко съвпадения, а разкрива всъщност колко различни са прощаванията 
на бунтовника от Ботевата творба и на самотника от „ Черна песен". В 
Дебеляновата елегия отсъстват екстазни завети и повелителни интонации, 
но и тук лирическият герой прави равносметка на изминатия път и 
предчувства неизбежното. И неговата гледна точка е вече някак отвъд 
живота, откъм бъдното, след загиването. В Ботевия свят героят се прощава 
с майка, либе, баща и братя, със съзнанието, че те „черни чернеят" за него. 
А Дебеляновият лирически човек знае, че „жал никого не ще попари" след 
смъртта му Той е изгубил, което е имал, и не е намерил, което е искал. В 
живота му е отсъствало всичко онова, което привързва към света и прави 
човека непримирим със смъртта, но и горд от равносметката какво оставя, 
в чии спомени и в чия скръб ще бъде жив.
Условността на смъртта в първия стих е преодоляна с категоричното 
изреждане в градацията „изгубих", „не найдох", „нямам" рекапитулацията 
преди края напомня за един от ключовите мотиви в поезията на Дебелянов, 
изведен в „Черна песен" чрез оксиморона „живот неживян". И в „Сиротна 
песен" биографията на човека посочва необхОДИМОТО, но отсъстващото 
в живота му („майка", „жена", „дру-и). Отрицателните форми „нерад", 
„несподелени", „нямам", „не .." потвърждават равносметката за житейска 
непостигнатост и ■ Вета, за самотността в живота и пред смъртта. ( ьюзът 
„ала", с който започва втора строфа, също съдържа реминисценции от 
прословутото ботевско противопоставяне („Но стига ми  тая награда...") В